Все на мен ще се случи. Взеха че ми откраднаха портмонето. Снощи. В супермаркета. Даже видях кой. И нищо не направих. Толкова вярвам в хорската доброта. Хич и не заподозрях тази дето току минава зад мен и ме изпреварва между редиците лютеница, царевица, сухи супи и макарони, после пък насреща ми докато си гледам кротко и си избирам кисело мляко. Даже знам кога. Пресегнах се да взема едни еклери (няма да ги забравя!) и тя до мене и тя взима, ама много близо. Чак се учудих, тази пък що се бута само, пък взима нещата и ги оставя. Сетих се чак в последствие що. Даже я видях да си отива – аз си чаках кротко на опашката, а тя мина между хората на съседната каса, кротко си излезе и се загуби в тълпата. Аз се усетих като дойде моя ред естествено. За да е пълна картинката.

И знаете ли за кое ми е гадно – не за парите и не за портмонето. Гадно ми е като се сетя че някой ми рови важните бележчици, картички и разписки, които си ми трябваха пък! Все едно някой ми човърка отвътре. Лично е бе! Не ги е срам. А не им трябват и работа не им вършат. Ама ей на. Взимат. Трябва да се направи място, където да оставят нещата, които не им трябват и където да може да си ги намира човек. Подхвърлени един вид. Да му се невиди!

Дето вика Мис – тая седмица е Ъчдесвнйпъдсектвнапсдекиюфхъй!! .

-----------------

And if someone is too tired to give you a smile, may we ask that you leave one of yours?

Да, седмицата е там оная сложна дума, дето мисис си нямаше друга работа ами я измисли..., но… пък …
ще свърши… в неделя…!

Рейч, аз пък да ти кажа, нали щото съм в ремонт (тва го казах май вече), та той нема свършване, но парите свършват, та.. чудя се аз отде да намеря спешно 500 лева, дето ми трябват да довърша една стена … до основи.
та.. чудя се аз.. и вече почти нищо не измислям, и си викам, бе няма страшно.. Оня Горе никога не ме е оставял съсем без решения, значи колкото и безнадеждно да ми изглежда ще успея…
и мислейки си така влизам в един магазин и се оглеждам за … неща за купуване, дето трябва да имам в къщи и си мисля, че трябва да бъда пестилива щото нали…
и като не си харесах нищо освен сирене и хляб излизам… и хоп в краката ми, на вратата на магазина, бутам едно кожено портмоне.
Навеждам се и го вдигам.
Отварям го и виждам веднага много по 50 лв . и още толкова много от по 20 лв, наредени в преградката за много пари..
Хм. Пълно с много пари. Или както тихия цитира уди алън "много е любимото ми число".

Затворям го и се връщам навътре към щандовете. Подавам го на една от жените зад щанда и й казвам, че вероятно някой, който е пазарувал от магазина го е изпуснал и вероятно ще се върне да си го потърси.
Казвам й, че не съм го разглеждала за документи, само видях, че има доста пари вътре.
Ако никой не го потърси, да бъде така добра да провери дали може да издири собстевеника по накоя бележка или квото там намери като документ, а може и да е някой от квартала и тя да го познава. (обикновено хората вечер си пазаруват от кварталния магазин, а този е и голям).
Благодарих й и си тръгнах. Дори не се замислих, какво ще направи тя с това портмоне. По дефолт приемам, че то ще намери собственикът си. Или приех … добрината на хората по подразбиране.

После ми стана смешно като излезнах. Викам си.. гледай го Тоя Горе - на мен верно ми трябват точно сега пари и се чудя как да намеря поне 500 лв. да довърша спешно някои неща по шибания ремонта, ама.. това пък е повече от нахално от Негова страна. Не стига, че не ми дава лесно решението ами и се заабавлява като ми подхвърля чужди пари накуп.

Та в тоя ред на мисли и като прочетох твоето преживяване си мисля - бе мама му стара… наистина ли Човекът се чувства добре с чуждите неща.

Нима още Човекът не е разбрал, че нищо, което не е "платил" в тоя живот не му принадлежи…
Всъщност това е една мноого дълга и широка тема, но … с адски късо заключение: Всичко в тоя живот се "плаща". Рано или късно.
Аз за себе си знам, че искам да имам мои неща, които да ми стигат, не искам на хората нещата, за да съм добре.
Или в тоя си живот аз нищо даром не съм получила, освен самия живот, роднините и … приятелите си. За което му благодаря на .. ОНЯ-Който-решава-тия-неща, който и да е Той.
Благодаря му за това, че заспивам като бебе и се събуждам с усмивка, защото знам, че не съм единствената щастлива на тоя свят.

И пак се сещам за едни умен човек, дето е казал: Никой не може да ти вземе, това, което си дал.
Или … прехранваме се, с това, което печелим, а живеем с това, което даваме.

Ако някой нещо заслужава, той ще го има.. или вече го има, но още не знае…

Сега ви целувам и .. изчезвам да работя!

имам шарена сигнатура :-)

Редактирано от Soley на 15.10.02 16:30.

Сол, да ти кажа честно, ми отне няколко пъти прочит за да разбера всичките ти финални заключения и сентенции. Обаче разбрах! Знаеш ли какво разбрах? Че всичко се случва защото така е трябвало да се случи. Имало урок да науча и така е трябвало. И Онзи-който-е-горе-решава и си има свои причини за всичко, което се случва. Сега още не знам какъв е урока, още не съм го научила и сигурно затова още се ядосвам, ама като разбера скрития замисъл сигурно ще ми мине. Може пък Онзи-горе да иска да имам ново портмоне! Представяш ли си колко хубаво! Ново портмоне! А може и да нямам ново портмоне. Може пък тази, която краде да е имала да научи урок и аз да съм била начина да го научи. Човек никога не знае...

Едва ли Човек се чувства добре с чужди неща. Не съм пробвала. Щото моите си ми стигат. Ама ей на. На някой не му стигат неговите си и взима от чуждите. Ще си плати за него някой ден. Не на мен. Но ще си плати.

И щото може да се пише много, и щото една мисъл води до друга и щото имаш ремонт да правиш, а аз да си човръчкам работата дето имам да изработя, ще ти напиша само мъничко откъсче от една песен, в отговор на твойто: “Никой не може да ти вземе, това, което си дал.” Ето:

“Ако си дал на гладния
дори трохица хляб от своя хляб.
Ако си дал на скитника
дори искрица огън от своя огън.
Ако си дал на милата
от своето сърце .
Ако си дал на чуждите
живот от себе си .
Ако си дал, ако си дал ,
ако си дал от себе си ,
не си живял, не си живял на празно...”

Колко красиво, нали?


-----

And if someone is too tired to give you a smile, may we ask that you leave one of yours?

"… не си живял напразно" … да, стойността на това, което правиш тук на земята - , често си мисля за това.
Понякога е объркващо, противоречиво и хаотично, друг път ми се струва толкова простичко, елементарно и подредено…

Често си мисля до каква степен сме предопределени и ние и нашите съдби, до най-малкия детайл, като например да се спънеш, отивайки до банята сутринта и да видиш изпод отметнатия край на килима да се показва сякаш специално за теб, оная бележка, на която си си бил записал телефонът на човекът, който те чака да потвърдиш след 10 мин. нещо важно и заради, който си станал точно в толкова часа днес сутринта и вече дори закъсняваш.

… и си мисля, дали грозният ми навик (така критикуван от мама) да ставам в последния момент и да се втурвам към банята като при пожар, ми помогна да открия нещо, което дори не съм знаела, че съм изгубила, и чиято липса точно след 10 мин. щеше да ми създаде ужасни неприятности или.. Оня Горе (можеш да му викаш и съдба, Бог, всевиждащо съзнание, бе квото си избереш) отново се погрижи за Мен.
След подобно нещо (и още много такива неща, често в един ден дори) си задаваш неминуемо въпроса: кой/я съм аз? Защо Тоя (който или каквото и да е то) ми помага? Наистина ли никога не съм сам/а съм себе си. Какво се очаква от мен? Ще мога ли да разбера винаги в правилния момент правилното нещо, което се иска от мен или ще пропусна нещо? И ако пропусна, кога и как ще го разбера? И отново за завършек Кой съм аз?

Тогава разбирам, че аз не съм Оня Горе, но пък съм … Оная Долу, от която се очакват НЕЩА.
Оная Долу, която трябва да взема решения, да създава взаимоотношения, да твори, да пада, да става, да плаче, да се смее, да се радва, да беснее, да благодари, да погали, да удари, да прости, да притихне, да се амбицира, да се съгласи, да спори, да се страхува , да я боли, да обича, да… Живее!

Питала съм се кое ни прави щастливи? Защо дори когато ни боли, ужасно боли пак намираме сили да се усмихнем, и дори да сме щастливи. Дали щастието е даденост или… нещо, което сами си правим… Незнам…

Само знам, че всеки един от нас е ценен! Всеки създава своите стойности в живота, своите любови и красоти, своите страхове и грозни неща, своите отношения към нещата. И с това се приключва всичко - с отношението ни към Нас самите.
Задавате ли си често въпроса"Кой съм Аз"?

Моят отговор е: аз съм ценна тук на земята и това е достатъчно за да "… не си живял напразно".

и когато всичко се обърка накуп, затварям очи... броя до сто и ...
на сто и едно... светът е различен...
изпробвано е!
и ако не друго, поне ...

имам шарена сигнатура :-)

Хехе, Риш :)))))
Само леко ще те побутна. Урока е ясен. "Всичко се плаща". Просто си платила за нещо.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

:-)
Привет !

Значи няма да имам ново портмоне?!?

добре, така да е. платила съм.
прежалих го вече.




-------------

And if someone is too tired to give you a smile, may we ask that you leave one of yours?

Джи :-)

Добър ден!



-----

And if someone is too tired to give you a smile, may we ask that you leave one of yours?

Защото всичко е част от Плана и ако ти е писано да се удавиш - няма да се обесиш...

А ако на въпроса "Кой съм Аз?" накой отговори "Аз Еди-кой си" и се тупа в гърдите значи никак не е за завиждане. Защото всеки е някой и всеки е ценен и всеки е за Нещо на тая Земя. Всеки е една малка вселена от случки и емоции. Само дето понякога картината се замъглява и тогава се питаш "дали не съм живял напразно". Ама не си! Щото всичко си има причина.
Дето вика Мед, аз оня ден платих за нещо. Онзи-горе представи сметката - 34 лв. и едно портмоне. Добре, че не съм прегрешила повече...

:-)

---------

And if someone is too tired to give you a smile, may we ask that you leave one of yours?

Всеки е една малка вселена от случки и емоции.

мдааам.

твае ОмръЗна ми да пуша!!