Не знам дали сте чели, но има една поредица от книги "Пилешка супа за душата". В тях има разкази на най-различни хора, които са ги пращали и са избирани с нещо като конкурс за да влязат в книгите. Значи тия разкази не са какви да е, а случки, които да ти напълнят душата. И понеже отворихме темата за добрата природа на хората, предлагам да опитаме и ние да си напишем една такава книга. Ако някога ви се е случило нещо чудно хубаво, което да доказва добрата природа човешка или пък просто ви е напълнило с радост, напишете го тук.
Между другото, следващата "Пилешка супа за душата", която ще излезе ще бъде от разкази на българи - издателството "Кибеа" беше организирало конкурс и аз пратих един разказ.
И за да поведа крак ще ви го напиша, за да разберете за какъв точно род разкази става дума.

Разказ за първи юни

Днес е денят на детето. Първи юни. Смятам, че си заслужавам поздравленията. Само че не ги получих. Никой не ми честити празника. Дали вече съм порастнала? Наистина ли ИЗГЛЕЖДАМ толкова голяма? Наистина ли СЪМ толкова голяма, та никой и дума не отвори за днешния празник?
Не, не, не! Чакайте малко! Тук е станала някаква грешка. Та нима не виждате – аз съм си същата! Имам предвид, че аз съм онова рошаво чипоносо момиченце, което толкова ви забавляваше със сбърканите си думички и разменените си обувки. Аз съм все същото малко дете. Все още спасявам смачкани калинки, все още протягам ръце, за да докосна зарята, все още събирам светещи камъчета и продължавам да се омазвам с шоколад. “Мечо Пух” е любимата ми книжка, смятам сапунените мехури за вълшебни, а пухчетата на глухарчетата за истинско чудо.
Като говорим за чудеса, да знаете, че те наистина се случват. Краят на днешния ден ми донесе едно от тях. Или за да бъдем по-точни – мама ми го изпрати от Небето.
Някой би нарекъл това “случайност”, но за мен то си е истинско чудо, такива неща не се случват току-така. И така нека ви разкажа за него.
“Случайно” попаднах днес на една детска книжка, подарена ми от мама много отдавна. Вътре имаше надпис:
“Мило дете, ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!”
01 юни 1983 г.
Мисля, че го прочетох поне 216 пъти, а сълзите ми се стичаха от радост, че мама пак е при мен.
Когато на човек му се случват такива нещо, го навеждат на мисли за това, колко невероятно прекрасен и изненадващ може да бъде живота. Как би могла мама да предположи, пишейки този надпис, че 17 години по-късно, точно на този ден, когато няма да има друга възможност, ще може да ми честити празника отново, по този начин?
Сутринта по радиото попитаха как можем да запазим детето в себе си. Аз бих казала, че изобщо не се страхувам, че може да съм го изгубила. То е тук, в мен. Мама ми го каза днес.

Преди няколко години, работех на едно място в центъра на София. По пътя имаше ( и продължава да има) един тунел, през който минавах всяка сутрин, точно в 8.45. И там, на едно конкретно място, всяка сутрин стоеше един старец, който свиреше на акордеон. Меду, не съм ли ти казвала тази история?
Старецът, беше от онези възрастни хора, които имат в себе си много достойнство. Познавате такива хора, нали? Хора, сякаш пощадени от времето, запазили добротата си, хора, които не са за този свят. Ето такъв беше този човек. И всяка сутрин, точно в 8.45, минавайки покрай него, му се усмихвах и му оставях пари. Понякога повече, друг път по-малко, често дребни стотинки.
Той винаги ми отвръщаше с усмивка. Ама винаги, винаги. Често с този жест ме е карал да започвам деня си с една идея по-усмихната, с една идея по-добра към околните. Една сутрин спря да свири. Още докато се приближавах. Спря ме и каза "Благодаря ти, момиче. Твоите пари толкова често са ме спасявали". Знаете ли, тези пари наистина нищо не значат. Често след това съм си мислила, та това са парите които давам за сладолед, маршрутка или вафли. За мен те не са от значение. Но за някого те са били всичко.

Няколко дни по - късно старецът изчезна. И никога повече не съм го виждала.

Живеех до боровата гора в едничката къща с щъркелово гнездо. Сутрин излизах за работа към 7.40. Офисът е на седем минути през яслите и на десет, ако пресеча улицата покрай 100 годишна секвоя. Редувах ги, според настроението. Секвоята винаги ме е карала да се чувствам малка.

От 7.30 родителите водят хлапетата на ясли. Малките още дремят или направя спят по рамената на майките. По нещо си приличахме. Паркираха ни за цял ден на място, където не бе много интересно или забавно да бъдеш. Зависим от всички и от всичко. Затова като си срещнехме очите при разминаване си смигвахме. Тайничко. Само ние си знаехме защо.

И през деня като се сетех за тия усмихнати очи на котета, сама се усмихвах.
Ето усмихнах се пак

Ти....знаеш ли? - успяла си..може би ..тогава ..представих си го..- когато сте си смигвали точно..
да не го забележиш - Погледа им - в който винаги Големия и Зрял човек може да открие нещо, което да го накара да потъне в земята от срам..

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Разплакахте ме бе момичета!!!!!Едни такива сълзиииии на радост от факта ,че ви има !!!!!

Моля те, успокой ме, като ми кажеш, че не сте си разменяли многозначителни усмивки, а просто приятелски поздрави!!!

Мацката,

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Споко. По някое време му станах учителка, научих му името и си се смявкахме с думи

Може ли да ви напиша любимия си разказ от "Пилешка супа за душата"?
Написал го е някакъв Дан Милмън
и се казва "За куража"

"- Значи мислиш, че съм смела? - попита тя.
- Да, така е.
- Може да си прав. Сигурно, защото ми е подействал вдъхновяващият пример на няколко незабравими учители. Ще ти разкажа за един от тях. Преди много години, когато работех като доброволка в болницата "Станфорд", се запознах с едно момиченце на име Лайза, което страдаше от рядка и сериозна болест. Единственият шанс да се възстанови, като че ли беше свързан с възможността да й бъде прелята кръв от петгодишния й брат. Той по чудо бе оцелял от същата болест и бе развил антитела, необходими за да се преодолее болестта. Лекарят обясни на малкото братче как стоят нещата и запита момченцето дали би се съгласило да даде своята кръв на сестра си. Видях, че за миг то се поколеба, но после пое дълбоко въздух и каза:
- Да, щом това ще спаси Лайза.
Докато продължаваше трансфузията, то лежеше в едно легло до сестра си и се усмихваше, както и всички ние, като гледахме как бузите на Лайза поруменяват. После лицето на момченцето пребледня, усмивката му угасна. То погледна към лекаря и попита с разтреперан глас:
- Веднага ли ще започна да умирам?
Детето беше малко и беше разбрало лекаря погрешно. То мислеше, че ще трябва да даде на сестра си всичката си кръв.
- Да, научих се да бъда смела - добави тя - защото имах вдъхновяващия пример на такива учители."

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите