"Не, асоциалните хора (по една или друга причина) не са субекти на правото, а негови обекти. Само пълноправните членове на обществото са субекти на правото защото те го пораждат в хода на политиеските избори. Те делегират своите права на субекти на законодателите, които от тяхно име и в тяхно име създават законите. Законите са общестен договор между равни и свободни хора в които те опредметяват своята свобода. Който наруши тяхната свобода му се суспендират правата в една или друга степен (зависимост от неговото деяние) и този човек от субект на правото, равен с другите, става обект на правото (външен за общността предмет) - той бива подчинен на неговите разпоредби определящи степента на неговото наказание. С него започват в някакъв смисъл и степен да се отнасят като с предмет - местят го от един затвор в друг, ограничват придижването му в пространството. (Това ти го говоря ако не си запознат с разликата между субект и обект) " В много голяма заблуда си. Основни понятия не са ти ясни.Между другото, това не е грях - тези неща не са общообразователни, а се изучават обикновено в първи курс в Обща теория на правото. Правният субект е понятие много по-широко и фундаментално от понятието субект на индивидуалното активно избирателно право. Правен субект е носителя на права и задължения - всякакви права и задължения. В модерното право всички хора са СУБЕКТИ на правото от момента на раждането до смъртта им. Отделен е въпросът за обема правоспособност (т.е. какви права и задължения могат да носят).В примера с лишения от свобода имаме лишаване единствено от правото на свободно придвижване. Да не говорим че твоя пример няма как да се приложи към случая, когато санкцията е глоба или към гражданскоправната отговорност и т.н.

"а/ не е имало насищане на световните пазари и криза на свръхпроизводство през 90-те години. Дори напротив най-големия световен пазар - САЩ е в непрекъснат разцвет и разширяване. Само той е способен да поеме цялата продукция на азиатския пазар. " Вероятно може.Но на какви цени? Ето едно независимо мнение на специалисти, които ,надявам се, няма да бъдат заподозрени в комунизъм: "Overproduction The Asian crisis is a crisis not of overconsumption, as was the case in Mexico in 1994, but of overproduction. As underlined above, the boom in bank loans was mainly channelled towards investment rather than consumption. This overinvestment (reaching in the case of South Korea and Thailand levels higher than 35 per cent of GDP during several consecutive years) led logically to overproduction. " IDS(Institute of Developmen Studies) *IDS is a national centre for research and teaching on development. It was established in 1966 and is an international authority in the field. The UK Department for International Development (DFID) is the Institute's largest funder. IDS also receives funds from the European Union, various UN agencies, and a wide range of aid agencies, trusts and foundations.

Vaprosat ne opira do "вярванe". Tova e fakt, az sam samo prenositel na informatsiata. Izchisleniata sa na EC. A ima i drugi, na CIA da rechem. V sashtata svetlina na neshtata.

"В много голяма заблуда си. Основни понятия не са ти ясни.Между другото, това не е грях - тези неща не са общообразователни, а се изучават обикновено в първи курс в Обща теория на правото." Мога да кажа същото за теб. Тези неща - свобода, воля, избор, общество стигат най-зрялата си разработка в класическата немска философия, която се изучава в трети курс.:)))) Проблемът ти е че стъпваш в не собствено правна територия. Тези понятия са преди всичко предмет на философията. И всяко едно от тях (включае субект и обект) има много по-детайлна разработка отколкото в правото. Не случайно ти споменах за превърнатите форми на човешкото съзнание, една от които е правото. Но на мен наистина ще ми бъде много интерсно да ми цитираш няколко авторитета в правната теория, които казват че правната норма е мяра за несвобода. Последствията от такова едно твърдение според мен са фундаментални за духа на правната система. Но както и да е - нека да видим дали дори в правната практика има противоречие с това което аз казвам. "Правен субект е носителя на права и задължения - всякакви права и задължения. " Там е работата че тук не се прави (от философска гледна точка) разлика между субект и субстрат. По принцип субекта е самостойно цяло което дефинира поведението на средата около себе си, тоест дефинира поведението на обектите. Докато обект е самостойно цяло което намира своето определение в действията на даден субект. То няма собствена дефиниция. А субстрата е носителя на субективната или обективната природа. Един и същ субстрат може да бъде или субектен или обектен в различните моменти. От тази гледна точка да кажеш че правния субект е носител на права е коректно. Това и аз ти казах - всеки член на обществото е субект на правото по дефиниция - правото се ражда в неговата опосредаствена в законодателството обществена воля. Но да кажеш че субекта (индивида) е носител на конкретни правни задължения е некоректно. Никой от нас не ответник по принцип по който и да е закон, по който и да вид правни процедури (вещно, гражданско и т.н. право). Аз ставам обект на правото само ако попадна в такава ситуция, при която съм нарушил нормите на обществото по някакъв начин и се изисква 1/ съдът да постанови наистина ли съм ги нарушил 2/ ако съм ги нарушил каква е степента на моето прегрешение - дали е волно или неволно, дали има смегчаващи вината обстоятелства (насрещно увреждащо действие) и т.н., или в случая с гражданското право, дали основанията за моите права в тяхното сравняване спрямо тези на друг индивид (субект) са по-валидни от тези на другия. Но само в тези особени случаи, когато индивида или е напуснал рамките на обществения морал или има диспут с друг индивид относно валидността на правата на единия или другия спрямо даден предмет (собственост, гражданско състояние, деца и т.н.) той става обект на закона и губи в една или друга степен своя статус на субект на правото - той се подчинява и намира своето определение в решението на съда. Просто никой от нас не е такъв обект преди поради някакво свое действие - причиняване на вреда на друг човек, промяна в обществения статус който засяга интересите на други индивиди (съпузи, деца) или иск по отношение на спорна с друг индивид или индивиди вещ, не стане обект на правото. Извън тези ситуации той е избирател чийто вот конституира законодателния орган, а от там и самата правна система според господствеащия в момента морален модел и общестеното разбиране за свобода. Тъкмо този принцип, че индивида е субект на права по дефиниция, но обект на задължения само когато наруши обществения договор или влезе в диспут с друг член на обществото е много добре отразено в прецедентното право. Там дори нямаме закони, засягащи поведението на отделните индивиди, освен текстовете на конституцията, които текстове дефинират най-съществените и общи рамки на правата на всички индивид (тяхната субектност) и само когато индивида със своите осъзнати действия или виновно небрежни действия наруши или постави под въпрос правата на други индивиди, той става обект на правото. А той става такъв защото бивайки субект на права, признава априорно същите тези права на другите и нарушването им означава нарушение (в някаква степен) на обществения договор. Моментално с това той по един или друг начин се дистанцира от другите хора и става от субект обект на правото (в някаква степен). Съдът не го интересуват милионите хора които си живеят живота както си искат при положение че не засягат нечий други права. Съдът се интересува само от тези които по някакъв начин засягат правата на други хора. По този начин даден индивид може и да си остане субект на правото (неговите граждански права не суспендират), но в същото време той в някаква степен и е обект на правото. Всички хора са субекти на правото (с изключение на някои които са направили особено тежки престъпления), но само някои от тях са и негови обекти по силата своте съзнателни действия съобразно обществения морал в обществото. Точно това последното е много важно - не всички хора знаят законите и правните процедури, но всеки различва добро от зло. Между другото, примера с кучето доста добре илюстрира проблемът в твоето понятие за свободна воля и свободен избор. Ако кучето не посегне към храната това ще бъде резултат от дресировката - норми на поведение, които са външни на него, които го принуждават да действа по начин който е противоестествен на неговата природа, и които дефинират кои негови действия са разрешени и кои не. Тъкмо системата от команди определят неговата липса на свобода. Докато дали човекът ще направи нещо или не винаги е продукт на неговото съзнателно съотнасяне с равни нему индивиди - продукт е на неговата свобода. И за да остана верен на природата си на антикомунист :))): - Кой беше онзи обществен режим който се отнасяше към обществените индивиди като към животни, които трябва да се дресират? Да им казва кое е разрешено и кое не - който роди тоталното моделиране на поведението им? Кой режим имаше претенциите да казва на всеки човек как да живее - дори и в най-интимните сфери? За това много съм любопитен да прочета цитати от теорията на правото, които казват че правната норма е мяра на несвобода.

Продължавай да си вярваш че това е факт :))))

а/ Не е ли перверзна логиката на едно право, ако то твърди че да убиеш един човек с насилие е противозаконно, а да го умориш от глад е в реда на нещата? Доколко една такава правна система може да претендира за валидност? б/ Възникват много интересни въпроси относно прецедентите в поведението на международнта общност - от една страна тя се намесва в Кампучия, а от друга, макар и някакви нейни закони да са нарушени, тя си затваря очите за нарушението и с ред свои актове дори конституиора незаконния "суверенитет" на държавите-жертви (Източна Европа). След като тогава международната общност си се направила паст, какво и дава моралното право сега да изисква спазване на нейните правни норми? в/ хм, относно спазването на правата на човека всички държави не поеха ли международни задължения? А за силата, дипломацията и икономическите санкции важи въпроса в т.А. И още нещо - от времето на Хамурапи доста правни системи са се сменили. Защо приемаш че тази, създадена от преди 50 години, е извечна и абсолютна? Защо не приемеш че действията като намесата в Косово са началото на наложителната ревизия на международното право?

Ето една статия по въпроса. Мисля че е доста обективна и посочва реалните причини откъдето е дошло всичко. Забележи че проблемът е не толкова в сръхпроизводството (то е следствие), а в погрешна инвестиционна политка. Посочва се и пример (Чили) където такъв проблем не е имало, защото са се спазвали инвестиционните правила. Мисля че е очевидно че нещата нямат нищо общо с колониално-импреиалистичски схеми на икономика. Тъкмо този пример и показва че глобалната икономика се нуждае спешно от развитието на нови пазари за да се омекотяват и неутрализират кризи като тази. Около азаитската криза има много статии в този дух - че далечната предпоставка за кризата е икономическото развитие на региона още от началото на 80-те години (по време на студената война) без да се обвърже това с демократично развитие на държавите. Тъкмо това което и аз ти говоря, но ти упорито не искаш да признаеш - че колониалния капитализъм вече не съществува като модел за бъдещетото на развитите страни. Но ето я и статията: January 8, 1998 Economists Blame Short-Term Loans for Asian Crisis CHICAGO -- Citing the rapid buildup in short-term foreign loans as the major cause of the Asian crisis, U.S., South Korean and Japanese economists have called for new ways to curb such lending and borrowing. In more than a dozen interviews at the three-day conference of the American Economic Association this week, a common theme emerged: that rules should be developed to discourage the sort of short-term borrowing that can suddenly leave a country like South Korea overindebted to the industrial nations. Korea drew criticism for having gradually eliminated restrictions on such borrowing, contributing to the current crisis. But Japanese, European and U.S. banks were also faulted for eagerly making loans despite growing evidence of possible defaults. "These were transactions that were willingly engaged in by willing lenders and willing borrowers, where each party should have recognized the attendant risks," said Joseph Stiglitz, chief economist at the World Bank. A similar view came from Stanley Fischer, first deputy managing director of the International Monetary Fund, which is leading the bailout. Both men suggested ways to discourage short-term borrowing, saying, for example, that Chile had escaped a debt crisis for more than a decade in large part because that country had limited short-term foreign borrowing by making it more expensive than long-term loans from abroad. Chilean borrowers are forced by government regulation to deposit a portion of foreign loans in a noninterest-bearing account for six months or longer. A tax equal to 2 percent or 3 percent of each short-term foreign loan would also raise the cost to the borrower. In another possible approach, Fischer suggested that governments in Korea and Thailand, for example, place ceilings on how much their banks could borrow in foreign currency. Inhibiting lenders in the industrial countries is more difficult, and Stiglitz and Fischer were less precise on this point. The principal means of restraining the lenders, often big international banks, is to tell them, in advance, that in the next debt crisis they will lose their loans; that is, the IMF, the World Bank and their own governments will not put up the money for a bailout. "There is a need for market discipline among lenders in the industrial countries to prevent this sort of crisis from happening again," Fischer said. But he stopped well short of suggesting that his organization would in fact enforce that discipline by refusing to lead a bailout if the next crisis were to threaten the global financial system, as the current one does. Asian economists were not so reluctant. Chung Hoon Lee, president of the Korea America Economic Association, argued that the foreign banks should be forced to take losses on loans that go bad in countries like his own, rather than count on IMF and World Bank bailouts. "That would be a market-based penalty that would make them more cautious," he said. Lee put the blame for the Korean crisis largely on Koreans: They took advantage of abundant foreign credit to build too many factories; their banking practices were inept and corrupt, and the Korean government gradually dismantled restrictions on short-term foreign borrowing. But he charged that Japanese, European and U.S. banks were far from blameless. "These bankers weren't born yesterday," he said. "They knew about the Korean shortcomings. Blaming Koreans is a red herring. These bankers took the opportunity to make very risky, profitable loans, knowing that if the loans went bad, the IMF or the U.S. government would bail them out." The Asian crisis stems in part from a lending syndrome that appears periodically, when interest rates vary markedly from country to country. The opportunity arises for a Japanese or European or U.S. bank to borrow yen or dollars at low interest rates, and relend the money at significantly higher rates for short periods to banks in, say, Korea or Thailand, which then relend the money for long periods at still higher rates to local companies. The foreign banks roll over the yen or dollar loans as they expire, until the borrower's currency, such as the Korean won or the Thai baht, loses value. The foreign loans suddenly become more expensive to repay. The lenders, alarmed, refuse to roll over the short-term debt. The borrowers cannot repay fast enough, and a crisis erupts. That story, in various forms, is common to most of the debt crises over the last 15 years. Pegged currencies -- in which a government will tie the won, for example, to the dollar's value -- encouraged the risk taking, and several economists argued that this practice should be discouraged by governments, even though pegging currencies has at times been condoned by the IMF as one way to fight inflation in developing countries. "The Koreans and the Thais thought their miraculous economies could grow indefinitely at more than 7 percent a year, and they could earn enough to keep up payments on their excessive foreign borrowing," said Akira Kohsaka, an economist at Osaka University in Japan. "But suddenly they were hit with a slump in the sale of semiconductors, a major industry, and their good fortune unwound."

Tova dali "е факт" se opira na matematika. V sluchaia na matematikata na EC. Po sashtia metod se sravniavat stranite chlenki na EC, stranite kndidatki, kakto i EC s US, Japonia, etc. PPP ne e savarshen kriterii, no e PO-TOCHEN ot valutnia kurs. Tova "е факт", no ne zashtoto az go kazvam. Tova, che ti ne "вярваш" e savsem otdelen vapros. No ne promenia fakta, che leva e podtsenen 4x.

Тук се разглежда само аспекта на финансовата система, но според мен ситуацията в реалната икономика (производство и търговия) е не по-малко важен компонент (причините са комплексни, разбира се). Как се развива процеса? -В началото на 80-те Ю.Корея и Тайван развиват индустрия с масирана помощ от САЩ както като кредитиране и финансиране, така и като преференциално третиране на експорта; -С либерализацията на импортния режим на САЩ в играта се включват Тайланд, Малайзия,Индонезия, а накрая и Китай.Откриват се нови производства, които следват каналите (продуктова ориентираност, търговски канали и т.н.) на утвърдилите се вече компании.Изключително евтината и изобилна работна ръка позволява да се правят първоначално свръхпечалби.В -Инвестиционните проекти се нуждаят от кредитиране.Местните банки, обаче нямат достатъчен финансов ресурс и вземат краткосрочни валутни кредити при високи лихви от частни фондове, които използват за дългосрочно кредитиране (все-пак производство е) в местна валута.Това изглежда разумно през погледа на индивидуалния случай, но предвид острата конкуренция е ясно, че цените ще падат, а разходите са проектирани на възможно най-ниско равнище; -Ниската цена на работната сила има обратния ефект да не генерира заместващо експорта вътрешно търсене. Тук, според мен, е ключа на проблема.Както казваш, пазара на САЩ е грамаден.Но той не би могъл да поеме експорт от прекалено много страни от Третия свят, което от своя страна да развие индустрията там.Необходимо е качване на вътрешното потребление под формата на приходи било за бюджета на държавата-реципиент на инвестициите, било за трудовата сила. В нашия случай високата печалба от експорта се "изяжда" от високите лихви на краткосрочните кредити (защото просто няма друг източник за финансиране), т.е. напуска страната-производител и отива директно в джоба на финансови спекуланти от сорта на Сорос.Ефектът за страната е практически нулев. Забележи, че поведението на правителствата на страните от Югоизточна Азия е насочено към привличане на експортно ориентирани инвестиции чрез либерализация на търговския и финансов режим (както няколко пъти ти предлагаш да постъпва България), докато в примера с Чили става дума за откровени административни ограничения.Бизнесът също се държи по класически модел - агресивен, експанзивен. Та по въпроса за глобализацията. В сегашния си вариант тя винаги ще има точно такъв ефект.Защото поради привилегията да преминава свободно всички граници, финансовият капитал е придобил способността безпогрешно да намира мястото на най-евтината работна сила.Ограничена от националните граници и незащитена от собствените си правителства (те и да искат няма какво да противопоставя на финансовия капитал при сегашната политика на МВФ), трудовата сила се продава сега на минималната си възможна цена. Без глобален свободен пазар на работната сила винаги ще имаме подобна квазилиберализация. Аз нямам, както казах, рецепта как радикално да се промени това.Но една по-мека политика на МВФ спрямо правителствата, приемащи защитни правила за цената на труда, би могла да тушира поне част от тоя проблем.Освен това вероятно МВФ би си спестил спешните интервенции за стабилизация на местните икономики. В политически план разумно ми се вижда обединяване на усилията на страните от Третия свят в защита на техните специфични(както се изразяваш ти - "местни") интереси под форма, подобна на Г-7 или, ако това е разумно - дори като ОПЕК.

"Ограничена от националните граници и незащитена от собствените си правителства (те и да искат няма какво да противопоставя на финансовия капитал при сегашната политика на МВФ), трудовата сила се продава сега на минималната си възможна цена." Интересно е на каква друга цена може да бъде продавана и как това да стане? Нека да речем че няма ограничения за придвижването на работната сила. Тогава тя ествествено ще се стреми да намери пазар на който тя може да се продава на по-висока цена. Но това означава преместването на работната сила от третия свят в развитите страни. Естествено това преместване ще доведе до свръхпредлагане на работната сила и нейната цена ще падне и там. Какво се постига? Спадане на жизнения стандарт в развитите страни (драматично) и пряко изтичане на доход от третия свят. Например: В определени отрасли имаме масово търсене на специалисти от третия свят. Те се наемат с много високи заплати, дори в сравнение с местните средни заплати в развитите страни. Какъв е резултата? Данъци, потребление - всичко остава отново в развитата държава. Ако същите тези специалисти бяха останали в собствената си страна и взимаха 5 пъти по-малко пари, макар и 5 пъти по-малко тези пари по един или друг начин щяха да влизат в икономиката на въпросната страна. С либерализацията на световния трудов пазар най-големите губещи ще бъдат развиващите се страни, не развитите. Да не говорим че една такава схема е просто невъзможна защото ще дестабилизира и развитите икономики, а след тяхното дестабилизиране, развиващите ще станат още по-бедни. От друга страна работната сила да била защитена от собствените си правителства. Как? С административно определяне на работните заплати? С фиксирани, изкуствено завишени ставки в социалното застраховане? От къде пари затова? Иначе продължаваш да игнорираш факта че азиатската криза беше породена от процеси, които са започнали в съвсем друга епоха и че е много показателно, че се правят изводи тъкмо в насоката за която аз говоря и която ти също най-накрая все пак приемаш - че за международния капитал му трябват стабилни, развиващи се пазари, а не просто евтина работна ръка. Нещата са свързани - за да имаш пазар ти трябва платежоспособно население, за да стане това население платежоспособно е необходимо да има производство и ръст на икономиката, за да ги има тях трябва да дойдат свежи пари от вън, за да дойдат те трябва да имат интерес, за да имат интерес те трябва да намерят работна ръка която е по-евтина от развитите пазари. Но плащайки за тази по-евтина работна ръка те директно влагат пари в потереблението и икономиката на страната, която започва да се саморазвива на базата на тези пари дошли отвън. Колкото по-рентабилна и ефективна е икономиката, толкова и повече пари ще идват отвън. Колкото повече идват, толкова ще расте и цената на работната сила. Колкото расте нейната цена, толкова тя ще започне да бъде ценна като платежоспособна сила. Естественното развитие на нормални пазарни икономики е единствения път, макар и бавен, за постепенното изравняване на стандарта на живот в различните страни. Всичко това което ти говориш, включае и за ОПЕК, не води до забогатяване на третия свят, а само до преразпределяне (при това изкуствено) на световното богатство. Вдигането на цените по принципа на картелите като ОПЕК, води до спадане на потреблението. По простата причина че дори ресурсите на развитите държави не са безкрайни. А спадането на потреблението води до криза. А в тези кризи най-силно засегнати са същите тези страни дето са вдигнали първоначално цените. Кръгът се затваря. Въпроса не е в преразпределянето, а в увеличаването на световното богатство. А това трябва да стане по естествен път.