|
Подминаха табелата за край на града и продължиха по двупосочният ненатоварен междуграски път. Само от време на време се разминаваха с насрещно движищи се автомобили. За малко да изпусне отбивката за крепоста, в последния момент наби рязки спирачки и зави в дясно. Тесния, криволичещ, стръмен път който водеше до върха беше се спотаил под прикрието на ноща и широколистната растителност, с която беше обграден.
След бавно и внимателно изкачване, стигнаха до входа на многовековното здание. Спряха пред централния вход, изгасиха светлините и мотора и слезнаха от колата.Всичко беше заглъхнало в тишина, чуваше се само свиренето на шурци. Луната осветяваше всичко наоколо в прелестната топла лятна нощ. И двамата бяха очаровани от обстановката и просто и се наслаждаваха, без да си говорят. Той отиде до желязната масивна порта и установи, че е заключена с катинар и верига.
-Хайде, последвай ме – наруши мълчанието с плътен и уверен глас. Тя тръгна след него покрай високата стена, едва успявайки да го следва по неравния терен. Доведе я до една по-ниска част, от южната страна и тя разбра, че от тук ще могат да влязат вътре. С котешка пъргавина мъжът се преметна върху горната част, която беше на повече от метър и и подаде двете си ръце за да я изтегли. Хвана е за китките и я вдигна горе...тя се почуства като играещо дете, стъпи върху стената между ходилата му, стегна всичките си мускули и се притисна в него с цялото си тяло. Преплете ръце върху гърба му в силна прегръдка и го целуна по устните. Внезпна топлина и нежност като приливна вълна се спуснаха и бавно разтапяйки се и обладавайки цялото му тяло.
- Ела – каза той и е хвана за ръката. Не слязаха във вътрешната част а тръгнаха по самата стена,, която беше с широчина около една крачка. След около двадесет метра от външната част на крепоста последваше почти отвесен склон, с голяма височина в дъното , на който се забелязваше асфалтиран път. Само една погрешна стъпка, можеше да коства живота на някой от тях. Обзе я страх и тя стисна по – силно ръката му. Пристъпваха нащрек бавно и прецизно, като танцуващи на забавен каданс, докато не стигнаха ъгъла на крепоста. Това беше мястото на, което искаше да я доведе.
Седнаха, след рисковото преминаване се отпуснаха в спокойствие.
Тя гледаше замечтано към небето, присвила крехките си рамене изнесени напред. Средна на ръст, със слабо телосложение, което беше по-скоро момичешко отколкото женско въпреки, двадесетгодишната и възраст. Имаше правилни черти на лицето, добре оформен малък нос, плътни устни, широко чело, топли светло - кафяви очи и дълга кестенява коса. Беше красива !!
Обърна се рязко към него и го попита:
- Звездите гледат ли ни Ивайло ? изчурулика внезапно с тънък фалцет. Окопитен след стряскащия въпрос, той отговари с плавен, авторитетен глас.
- Не, не ни гледат. Те са само звезди, също като нашето слънце. Излъчили са светлина, понеже светят също като него и сега тя достига до нас. Интересното е, че всяка и изпратила своята светлина преди различен брой години, в зависимост от това на какво разстояние се намира от нашата планета.
- Хааа, значи са ни погледнали от миналото, щом са ни изпратили светлината си, така ли ?
- По-скоро ние ги гледаме в миналото, назад във времето...
- А те защо са си изпратили светлината, за да ги видим ли ?
- Просто я излъчват във всички посоки в пространството и времето и така достига и до нас...
- Значи те ни гледат глупчо, през времето и пространството –заключи тя и се закикоти шумно .
Е тук вече рационалната част от неговото мислене приключи. Всички го смятаха за разумен с развити логически и аналитични мисловни процеси. В нейната компания и разговори на подобна нетипична тематика, тя обикновено успяваше с фантастичните си нелогични съждения да му разбие увереноста във всички готови отговори, с които разполагаше.Чустваше напрежение от двете страни на главата си и сякаш мозъка му изключваше в такива моменти.
- Като се обърнеш, обаче те спират да те гледат,защото ги няма. Къде са нещата когато не ги гледаме? Как можем да сме сигурни, че са там ???
- Не знам, не знам - промърмори той понеже не му се говореше вече. Усещайки неговото настроение, тя присви устни и загледа с призрачен, отнесен, студен поглед.След кратко мълчание и от нейна страна тя започна да си тананика..
- Осем –девет – осем – девет – осем – девет – осем – девет – осем – девет – осем – девет – осем - девет– осем – девет – осем – девет – осем – девет – осем – девет – осем – девет – осем – девет...
Не знаеше какво да прави с нея в този момент и спонтанно реши да я прегърне...отблъсна го силно в гърдите и изпищя:
- Остави ме !!! – скочи пъргаво, във вътрешноста на крепоста и побягна. Доста объркан, след шока от нейната реакция със закъснение , скочи след нея и е подгони. Успя да е настигне пред, средновековната базилика, разположена в централната част на конструкцията..Хвана е през кръста и е повали на земята, не биваше да я оставя на подобно място сама, в това състояние...кой знае какво беше способна да направи...
- Обичаш ли ме ?- попита укротена в желязната му хватка с топъл и спокоен глас.
- Разбира се, отговори той и се загледа в бледото и жълтениково лице, с притворени очи . Приближи лицето си до нейното и я целуна...захапа го за устната, от която потече кръв и изкрещя:
- Лъжеш, всички вие лъжете, махай се !!! – изпозлва момента,в който си обърсваше кръвта от устната, изправи се бързо и отново побягна... но не супя да му избяга, стигна едва до вътрешната страна на желязна порта, хвана се за решетките и се развика:
- Пуснете ме, пуснете меееее – естествено нямаше кой да е чуе.
Свлече се на земята, треперейки с мрачно неземно изражение и сви коленете към гърдите си. Ивайло, седна и взе главата и в скута си, галейки нежно главата и, запя една мелодия, която наскоро беше чул отнякъде.
“Soy como una estrella fugaz que nunca se detendra en el espacio viajare
Se que quieres conocer que los que ilumino mi vida solamente eres tu “....
.....край на първа част
...може и да следва продължение...
|
