|
Пия с очи... или казано с други думи, утолявам жаждата на тялото си всяка сутрин с тази гледка.
Ширнало се морето, разляло се е, равно, сребристо, пробляскващо, гладко като тепсия, в далечината се слива с хоризонта... абсолютно ирационална гледка, нямаща нищо общо с нищо като се гледа ей от тука... от тази височина и растояние...
В момента, в който маркираш леко с поглед целия видим екран и само за миг ставаш част от тази гледка.. гледката си ти, морето си ти, или то съм аз... не знам, губи ми се кой, кое е...
Най-потресаващото е, че пясъчната ивица е тънката разделна линия между човечарника и нагуала, щото тази гледка с морето е собственото ти флуидно втечняване или си е чисто нагуално състояние, както повече ви се харесва и... ами тва е.
До преди малко си бил с двата крака в потния, прашен, душен, крещящ и гротескно разкривен човечарник и изведнъж се озоваваш в лъчистия, чист, непорочен, хармоничен, изпълнен с тишина и мълчаливи звуци “нагуален морски свят”.
После пак за малко те дръпва за крака, гадния му, алчен тонал-чарник, а “морския нагуал” категорично, но нежно и гальовно те всмуква обратно, стига струните ти да са нагласени подходящо за деликатното издърпване...
Не си падах много по оня модерен безделник, кастанедистчето Ксендзюк, но не могат да му се отрекат някои наблюдения и бележките по тях, макар да има и едва поносими пасажи най-малко от гледна точка на тежкия като "пълен задник с олово", стил и език на моменти.
Та, в една от тухлите си а’ла “как закалялась сталь”, черно на бяло пишеше, че съществата с вродена прикриваческа нагласа си падат по големите, открити панорамни пространства – полета, морета, пустини – пясъчни и ледени, и каменни... и тва тъй ме сащиса и ми дойде на място, както никое друго прозрение... Точно така си е и си го знам от невръстно детство... Гледам летните тълпи и виждам, че въпреки възторга от морето, те не го виждат... по-скоро тялото им вижда, но те престъпно игнорират тази “телесна гледка” и се задоволяват само с тоналните огризки на впечатленията от ежедневния свят...
Ако трябва да влезем в понятийния език на Учението, ще кажем, че откритото морско пространство рязко и достатъчно трайно и качествено е в състояние да отмести СТ, особено на хората със сталкингски натюрел. При това е лесно обяснимо.
Откритото морско пространство не предоставя кой знае какъв богат материал за тонални интерпретации на възприятието. Няма изобилие от натрапчиви, изкуствено наситени цветове, обекти и отвличащи вниманието, предмети, характерни за света на първото внимание. Цветовете на морето, всъщност не са цветове в истинския смисъл, а са нюансии и отблясъци. Но като колорит са по-богати от тоналните, но не са така ярки и наситени. Те са бегли, неуловими... ту се появяват, ту изчезват... сливайки се с небето на хоризонта източват светлинни нишки като златен дъжд... и тази гледка така те “захваща”, че в един момент море, небе, човек стават едно невъобразимо сияние, което е в състояние, да те изкара извън... състояние...
“Тайната магия” е че при най-малка промяна на ъгъла, на плоскостта на гледане морето променя мигновено цветовете си, консистенцията си, флуидността си, субстанцията си... от гладка сребристобяла тепсия, се превръща в синьозелена дълбока, всмукваща материя, или заблестява с аквамаринов тенекиен оттенък... или ти се подиграва като става мастиленосиньо до тъмно, почти черно индиго... изведнъж те отблъсква с металносив смразяващ цвят, или ти намига с морскозелена зърнеста структура, в която в един момент се оказва, че зрънцата са всъщност микроскопични мехурчета, във всяко едно от което те гледа собствения ти образ... същински магически “манделбродово-множествен”, холограмен калейдоскоп...
най-добре се гледа от източната ми тераса... дърветата на морската остават долу в полезрението, или от Франга баир, или по пътя за Златните, или от Камен бряг, в краен случай от високите етажи на хотелите “първа линия” на Златните...
... от особена важност е, когато се гледа море да няма дървета, части от сгради и други подобни в периферното зрение, за да се получи мигновен “ефект на разпадане” на интерпретацията на света на първото внимание... и да си “сънуваш наяве” и да си навигираш на воля като съвсем естествено вниманието от само себе си придвижва СТ, при това осъзнато...
а не да губиш ума и дума като сънувачите, които се прехласват по време на сънуване като на мястото на тоналната интерпретация, започват да събират нишки и да “образуват” от новите възприятия “нови интерпретации” на “нови светове”... не, че тва е лошо.. напротив, изключително сънуваческо майсторсво може да се окаже, ако не беше отвратителното им превъзнасяне после, както и “губенето на ума и дума”, като че ли кой знай какво се е случило, още повече, че липсва всякакво “осъзнаване” в оня сакрален смисъл, за който говори Дон хуан... а си остава просто опорнографено сънуваческо преживяване...
Та така... мене хич ме няма в сънуването, но сънувачи са ме намирали в ей тва “морско-нагуалско състояние”, сънуване наяве или сталкерско навигиране и маневриране на СТ, или бог знае ква точно идиотщина е, сякаш думите имат някво значение в “онзи морско-нагуален свят”...
|
