Насъбра ми се доста. И да питаш защо - не мога ти отговоря. За тези които настояват ще кажа, че с времето се наслагват пластове. Борис Христов им казва - "драскотини в паметта". Как го е казал само човекът.На гениите им иде някак отвътре, затова им викаме гении. Та си мисля, че самотата ми дойде в повече. Не, не че не я обичам/нали само това което много обичаме може да ни накара да страдаме/. Сякаш в детството си бях най-щастлив. Лято, улица/ тук там асфалтирана/,4 стотинки за една обикновена вафла и едно небе, ама толкова синьо, та чак да те заболи. И какво ми липсваше? Целият свят бе в мен. Всеки ден започваше с потупването на майка ми да ставам, че е изпекло отдавна и завършваше с неистовото ми желание да си купя шоколад "Крава" . Чудно време!
А днес? Днес е различно. Имам имоти, коли, пари да си купя всичкия шоколад крава. Но не съм щастлив! По дяволите как ми е тъпо да го живея този живот. С всичките норми които ни налага цивилизацията. И да ме питате защо - не знам! Може би заради годините в бездуховно обкръжение, които разстреляха без жалост детето в мен. Или заради помията, която ежедневно ме залива чрез всички така наречени средства за масова дезинформация. Преди години в джава чата намирах приятели и лекарство за неизлечимите ми рани. Уви! И чата вече го няма. Може би тъгувам по него. По атмосферата която се създаваше всяка вечер в тоя храм на общуването. Където влизайки всеки събличаше своята ежедневна прашасала роба и ставаше малко по - добър. И за да завърша подобаващо тази моя елегия по отминалото време и изчезващото благородство между нас, ще си позволя за използвам думите на един друг великолепен поет - Иван Радоев.Мисля, че са си точно на място:
Аз съм болен!
От години лежа зад прозореца плътно затворен.
На балкона пред мене - два реда въжа,
крива стряха, коминът съборен!

Magister bibendi

Krasivo! I tazhno!
Vreme e da kazhe6 dovizhdane na samotata.Deteto v teb znae kak.
Ela mi na gosti.Ina4e az 6te trqbva da ti doida:)
xxx

тва кво общо има със слънцето не разбрах... гении.. драскотини в паметта... бе кажи им просто и селско - бад сектори кво си се оклюмал ? тъжен, самотен... ми да... всички сме така, нищо ново - всеки е бил най-щастлив в детството... всичко умира - умираме и ние.. някой по-бавно други по-бързо... няма значение :) чата беше хубаво нещо.. но като всичко хубаво ние българите успяхме да го осерем ;) другите пък казват "всичко хубаво си има своя (бърз) край"... оправдания :)
а дон Кихот е луд! други като него? -нямааааааа
но изход има.. и то неибежен.. само че той е тъмен изход от светъл тунел.. не е най-доброто място накъдето може да се отправи човек... освен ако тунела не стане по тъмен от изхода му, но... той е идеално черен - нищо не може да бъде по-тъмно от него... НИКОГА!
и какво му остава на човек?... остава му... и то много.. и точно по останалото си личи ка сме живели преди това :) приятели... роднини.. семейство... деца... и няколко бири :)
а може би някъде там - в утрешния ден се крие лъча светлина който неусетно сме изпуснали в близкото минало... и може би.. само може би той е в дъното на цялата тая история в началото - и в края и... а края може би е ново начало...
може би... а може би не... но все пак може би е там :)
кво ни остава? ми да го намерим :) а той е там някъде... там където сме го истървали :)
айде стига съм писал че звучат като пълни глупости, а по-страшното е че съм трезвен...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Прощално писмо на писателя Габриел Гарсия Маркес

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

Как искам някой добър човек да ме прегърне!
И как ми е тъжно като си помисля, че разглобените на малки неразгадаеми части мечти и разбитите илюзии, ни убиват безпощадно. И как не искам да затворя очи защото не знам дали и как ще дойде утре. Прав е поетът:
"Сънят - е репетиция за смърт".

Magister bibendi

Хей, Тих стегни се де! Ама това сигурно е от зимата. И на мен през зимата ми е малко тъжно, но пък така още повече се радвам на пролетта и лятото. Пък и вече и се вижда края... на зимата де. Усмихни се и напиши нещо весело! Скоро ще се хванем за зелено...

Здрасти мила моя приятелко. Домъчня ми. Дано ти и твоят град сте добре. За съжаление ме нямаше тук две седмици. Ходих по любими места в любимата ми Азия. Попаднах на прекрасен народ. Уникален. Религията му е смесица от хиндуизъм и будизъм с превес на първата. Срещата с хора, които отиват на погребение с усмивка на лице, не може да не те освежи и зареди с енергия.
Но за тези преживявания ще разказвам някои следващ път. Сега ти казвам едно голямо Благодаря!
Тихх

Magister bibendi

Tih, milo, v aziatskite religii se kazva: vremeto mozhe da bade kato skala, malnia, zalez, taifun, izgrev,paiazhina, ogan ili skrezh.... i nikoga, ama nikoga ne univai...
I se nauchi da piesh chai ot prazna chasha i da gledash kamanite kak rastat..

EDNA SILNA PREGRADKA OT MENE.

a PAK JORJY AMADU KAZVA CHE V UCHILISHTETO NA ZHIVOTA NIAMA SVOBODNI CHASOVE... shte ia minesh i tazi materia s otlichen
mlias
dim

не казвай от тая вода няма да пия, защото в нея ще се удавиш

Истинските Неща в Живота
Джордж Гарлин


Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко.

Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по­вече, но научаваме по-малко. Планираме по­вече, но постигаме по-малко.

Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки.

Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.

Време, в което има много на витрината, но малко в склада.

Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас.

Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни!

Аз те обичам! Ти си ми приятел! Прегърни ме! Нищо, че не съм добър човек...

Сара

Редактирано от Kocapa на 12.03.05 09:28.

Здравей Дим!
Прекрасно е, че те виждам отново тук. Сещам се как се запознахме - уникално като самия чат. След това ти замина/ като хубавата Джиджи от песента в Америка/. Но пак бяхме заедно. Благодаря ти за добрите думи.Бях написал тези размисли в труден период. Сега ми е по-леко. Като виждам старите приятели се появяват тук - ми става едно топло и приятно. Дано си добре в далечно Мексико керида мия!
До скоро

Magister bibendi