be happy! ИМА-НЕМА НОВЕЛА / Култура и изкуство / Изобразително изкуство

ИМА-НEМА КЪСМЕТ

Това е сън, много интересен и дълъг сън, като онези, които го бяха оставяли без дъх в ученическите години. Крекси пропиля четири години от живота си за да рисува грънци, драперии и дементни старци и старици. В гимназията за художници. Получаваше отлични оценки за едно както го преценяваше сега безсмислено, дори вредно занимание. Вредно, защото внедряваше в мозъка вируса Мечта за световна слава.

Грънците, ябълките, барелефчетата, драпериите от виненочервено кадифе и бледите полети на въображението на поредния досаден и пропилял шансовете си за световна слава даскал бяха най-малкото. Те бяха нищо пред безпаричието и пред унижението да ползваш най-евтините и некачествени материали, за разлика от съучениците си, повечето деца на заможни хора и имена в света на изкуството.
Макар че погледнато реалистично това не беше болка за умиране. Творческите задачи можеха да бъдат решени успешно, защото не си заслужаваше да се хабят скъпи подръчни средства. За да пресъздаваш с фотографска точност облика на почти изгубили човешки облик мумии, олицетворение на старостта. На далечната като звездите в небето възраст, кой знае защо наречена трета.

А всички те, целият курс, живееха на първа космическа скорост. Шеметно, весело, лудешки. За тях, за великите бъдещи гении, съществуваше само една възраст, в която щяха да пребъдат вечно. На шега я наричаха първа космическа. Вярваха, че ще останат вечно млади. Третата възраст не беше за тях.

Крекси винаги се връщаше след поредния неуспех към този период от живота си. За да си даде кураж, че е преживял най-лошото. Роден артист, художник заради безпаричието с мъка на сърце се отказа от най-любимото си занимание - творчеството. Предпочете да усвои занаят, който да му осигури сигурен къшей хляб и покрив над главата.

Животът, от който беше довтасал тук, в някакво странно кътче от света, където чужд човек се беше досетил, че трябва да му даде малко неизпросени от Крекси пари. За да не гладува на първо време. Още в първата къща, на чиято врата беше почукал, премалял от умора, глад и жажда, с празна раница и плоско шише с уиски, да му предложат подслон и храна само в замяна на късо разказче, нищо работа за Крекси, който имаше богат на приключения живот. И богато въображение, помогнало му да измисли или по-скоро да украси притчата за разминаването с неговата половинка... А отгоре на всичко домакинът да го догони и да му даде на изпроводяк пари за из път. Това беше чудо. Истинско чудо.

Чудото е станало, някой сбъдна мечтата ми и ми даде сили да направя скока. Да се хвана за моста. За подвижния мост, който ме прибра в някаква страна. В град заобиколен от крепостна стена. Аз имам отличен по география и знам, че в тези места няма, не съществува никакъв град. Камо ли крепост с непристъпни стени, бойници и воини с доспехи, лъкове и мечове, обикалящи на стража. Интересно, защо не ме пронизаха със стрела?

Висях във въздуха, мостът се вдигаше бавно и бях отлична мишена, осветена от запалените от двете страни на портата фенери?
Може би не са ме забелязали. Може би съм омесен от тесто,което ме прав невидим за тях? Крекси се отказа да си задава глупави въпроси. Аз съм в този несъществуваш на картата в моя познат свят особен град. Често сънувам небивалици, защото се спасявам в съня от поредния си неуспех. Аз сънувам, сънувам. Да си имам сънищата, винаги са толкова цветни и реални. И наситени със събития. Общото е едно – липсата на късмет. И наяве, и насън.

Влюбя ли се в съня, любовта ми никога не е взаимна. В най-лошия случай ми се присънва поредната изневяра. И понеже така и не успях да умъртвя прокълнатото си сърце изживявам случилото се в съня като наяве. Предателствата ме придружават и в сънищата ми. Но все пак предпочитам да си легна, защото знам, че каквото и да изживея в съня си, то ще е наужким.

За жалост робувам на пословицата, че надеждата умирала последна. И заспивам за да се събудя с надежда. Надежда, че поредната горчилка поне ще ме подмине. Ще ме подмине и ще ми се размине поредното предателство. И ако денят не ме докара до отчаяние, смятам го за сполучливо преживян. Така беше доскоро.
Допреди срещата с Макси, който като ме видя замълча. Не се усмихна. Както обикновено. И след проточилата се тишина ми каза – Крекси, приятелю, знам, че и ти като мен мразиш непоисканите съвети. Но, повярвай ми, друже, сърцето ми подсказва да престъпя правилото си да не се меся в чуждите дела. Ще ми позволиш ли да ти дам един приятелски съвет?

И аз му позволих, рече си Крекси. Обикновено не е за добро. Знам си, че най-много съм загазвал когато последвам нечий съвет. Но всяко правило си имало изключение, дали пък този път си нямам работа с изключение? Дано.
Виж правилото за времето, отброяващо годините, си е друго нещо, каза си Крекси. Времето не можеш да го върнеш назад.

Въпреки че в гимназията ние, и бедните, и богатите пилигрими, поели по пътя към световната слава смятахме, че голямата награда върви с приза вечна младост. И като се прославим никога няма да станем мумии като старците и стариците, нашите модели, това олицетворение на умиращата през есента природа.
И се имахме за вечни, по дяволите. За богоизбрани, които нямат нищо общо с тези отломки...

Внезапно го осени мисълта колко не е бил прав през цялото време да страда и да се смята за черен гологан. За черна овца. Чакай, чакай, каза си Крекси, ама аз съм спечелил джакпота новобогаташ, късметлия съм, имам голям късмет. Не само изглеждам млад, но и се чувствам млад.

Познавам мнозина на моята все още наречена по мерките в моя свят млада възраст с вкаменени, мъртви сърца. Аз страдам за неудачите си. А те не се радват от сърце, нито на богатството си, нито на взаимната си любов, те не се смеят като мен, аз се смея дори след поредния неуспех. Вярно през сълзи. Но с цялото си същество. Те се усмихват.

И погледна с други очи на периода, в който моделите отговаряха на шеговитите им въпроси с гробовно мълчание или ломотеха глупости. Погледна с други очи, със състрадание на спомена за хората, представляващи тогава само олицетворение на грозната старост. На залеза. На отпадането и на покритите с дебели завивки от сняг вкочанени от студа поля.

Духът му, освободен от спомена за миналото, което беше белязал със знака на несретата и лошия късмет литна в небесата над страната,в която се беше озовал по прищявка на съдбата, на един непоискан съвет или на съня.

И слънцето на небосклона озари мрака на някогашния пъзел от малки и големи плоскости, от цветове и техните нюанси, пастелната игра, пресъздаваща изображенията на възрастните хора с помощта на бледата светлина на запалената поради спускащата се рано зимна нощ лампа и на сенките, родени от нейната липса.

Говорехме си пред моделите да каквото ни падне, плещехме цинизми, обсъждахме формата на черепа им или се питахме как са изглеждали на младини. Най-често твърдяхме, че са били досадни и грозни. Чакай, и ти казваше всеки път, че си роден без късмет – а тяхното какво е било?

Когато отивахме при тях, мълчащите като статуи мъже и жени, с танцуваща походка, олюлявайки стройни бедра и въртейки стегнати задници, за да наместим с презрителен израз на лицето гънката на износената черна или сива дреха или леката като перце изсъхнала ръка върху грапавия евтин плат. Пък аз страдах, че нямам пари за скъпи материали. И заради немотията на семейството ни се отказах от най-голямата си мечта.

Отказах се от уханието на терпентин и на маслени бои.
От удоволствието да налея буркана с вода и да топна фината китайска четка със заострено връхче, за да оцветя водата в любимия си цвят морско синьо.
Отказах се от любимата си техника акварел и туш, с които направих най-хубавите си илюстрации. И най-прекрасните си скици в онзи ден, когато зад прозореца на кухничката, моето ателие, се сипеше сняг на парцали. И мъничкото ми ателие беше обвито с магическа тишина. Дори от спомените за миговете полет сред снежинките на онзи отдавнашен зимен ден се отказах.

А когато се отрекох от заветната си мечта да творя нови светове, защото проумях, че за мен голтака световната слава е недостижима, когато си забраних малкото и всъщност огромно щастие, което ми доставяха моите простички и евтинки бои, хартия и четки, аз си забраних да мечтая. Защото знаех. Защото усетих. Следващата ми огромна и луда мечта ще умъртви сърцето ми. Така че в името на оцеляването си аз си забраних големите мечти.

Боравехме с моделите като с вещи, които ни дразнят с неумението, не – с ината и нежеланието си, да заемат желаното от нас положение. Дразнеха ни с тяхното непослушание и неразбиране на исканията и заповедите ни. Не е ли ирония на съдбата, че аз дразнех заобикалящия ме свят със същото. С вироглавието си, с ината си, дразнех ги с всичко – дори със смеха си.

Без да съм старец немощен, те страняха от мен като от плашило, като от кречетало, което постоянно усложнява с приказките си, със странностите си живота на успелите, нормалните хора, досущ като нас навремето, бъдещите велики живописци, скулптори, художници, които с облекчение и равнодушие загърбвахме хората, които ни позираха, след като от коридора долиташе дрезгавият звън на училищния звънец.

Идвало ни е в повече това изправяне в лице в лице срещу неизбежното бъдеще, което се е мержелеело в далечината каза си Крекси. Сега вече не е толкова далечно, но преградата както се оказа след изтрезняването от времената на унеса и щастливото безвремие на школските години. Преградата между космическата и третата възраст липсваше. Липсва. За всички – и за бедни, и за заможни. И за не докоснали се до славата, и за прочули се.

Никога не съм мислил за това, рече си Крекси. Дори сега, когато осъзнавам, че и мен няма да ме подмине горчивата чаша, най-горчивия хап – навъртането на брояча, не изпитвам страх. Може би защото винаги, въпреки всичките си терзания съм се чувствал вечен. И сега се чувствам вечен. Това чувство ме е закриляло и ме закриля, каза си Крекси. И с изумление осъзна своята тайна, тайната на оцеляването на сърцето си в бурите и сред връхлитащите го студени, ледени ветрове, навявани от погледите, от страха в очите на хората, които за разлика от несбъднатите или на отказалите се от услугите му работодатели знаеха истината.

Истината, която би трябвало да си остане тайна. Според законите на хората с бели престилки. Знаеха, че той няма тапия черно на бяло. Знаеха, че е неблагонадежден и нежелан за работа, която носи пари, повече от достатъчни за благините, които имаха нормалните хора и все им бяха недостатъчни. Искаха още и още, повече и повече.

А времето… Което спира и не оставя белези върху телата и най-вече върху душите… Такова време не съществува. Нямало преграда, спираща полета му преди третата възраст, рече си Крекси. Нямало, дружки...

Всъщност има преграда, сигурна. Единствената сигурна преграда е смъртта. Смъртта лесно спира времето на всяка възраст.

Крекси отново откри с изненада, че е голям късметлия. Бинго, Крекич, рече си той. Ами да. При всичките ми несрети и през ум не ми е минавала мисълта да прибягна до това най-сигурно средство. Да сложа край на патилата си. Никога каза си той. Дори след най-долните предателства. Май ме е спасявало усещането, че съм вечен, че времето не ме докосва. Не е ли парадокс?

Когато ми се стоварваше поредното разочарование времето се влачеше, като водите на пълноводна река, забавяше своя ход, а болката превръщаше минутите в часове, в дни, дори години. Болката ги превръщаше във вечност. И след като пълноводието се отдръпваше, след събуждането или наяве аз отново пребивавах във вечността. Ближех люти рани, премислях и връщах спомена за болката, заспивах, за да потъна в небитието, за да изживея там поредното разочарование, но знаех, знаех, по дяволите, че на сутринта вечността ще е с мен, в душата и сърцето ми, каквото и да ми готви новия ден, който ще попари надеждата ми.

Аз съм мутант, каза си Крекси. Изглежда, всеки който убива мечтите си, мутира. Ако у него остане чувството че е вечен. Значи в тази явно вродена ми, втъкана във всяка моя клетка вечност ми е единствената реална надежда. Добре. Но има една опасност. Скрита опасност. Долавям ледения полъх понякога с всички сетива.

Трябва да се върна към спомените си за годините, когато още не бях убил най-голямата си мечта, дали пък там няма отговор. Защото тогава усетих повея на смъртната опасност за сърцето си. И знам, някак знам, че престана ли да чувствам, умре ли сърцето ми, ще ме напусне и моята вечност. Ще съм жив, но наполовина заровен в пясъка на дюната, за която си помечтах, когато Фарт ми сподели в кварталното кафене своя блян.

Съкровения си блян да събере пари и да си купи остров, необитаем. За да си отиде от шумотевицата на света, загледан в смълчаното звездно небе, заслушан в шепота на вълните. И аз копнея за същото, рече си Крекси. Ако си запазя усещането за вечност, ще се сбъдне.

Загърби спомена за живописната, галеща омите локва, за нежния килим от есенни листа, за акварелното отражение на проблясващия във водното стъкло есенен лъч и рамката от плочки във всички нюанси на бежовото и сивото, и се върна към спомените си за безгрижните училищни времена.

Сети се как заедно с останалите авери и аверки смяташе даскалите за подли гадове, за пречка в безгрижния весел живот и за латерни. С едничката песен:

Вие сте лениви, разхайтени и разглезени. Забравете за успех, слава и пари. Докато не усвоите доказаната от живота истина, че талантът е само малка съставка, която без труд не струва пукната пара, от вас нищо няма да излезе.
Запомнете, този закон, който никак не ви е присърце, лентяи, действа не само в изкуството, а във всяка работа. Другата съставка е любовта към всяко нещо което вършите.

Това беше синтезът на плочата, която ни въртеше всеки учител, плочата, от която ни беше писнало, рече си Крекси. Направо не искам да се замислям дали е истина... Нагледах се на картинки разни. Не искам да се питам какво крепи някои от хората, които познавам. Не са мързеливци, напротив. Работят, и още как. Но за благоденствие и дума не може да става. Какво ги крепи? Освен да е другата съставка, любовта към работата, която са си избрали. Към работата,за която имат талант.

Защото тяхната ангария,гледано отстрани, си е чиста съсипия. А те цъфтят. Отказвам се да мисля по въпроса. Сигурно ще ми дойде до главата да разсъждавам, когато си избирам поприще на новото място. В тази странна страна.

Явно и работохолиците пребивават в своя си вечност като мен. Така ги надушвам нещата. Дарен съм с кучешки нюх. И с прокобата кучешка вярност си каза с тежка въздишка Крекси. Качества, които носят лош късмет в любовта. И в приятелството, да.

Ами какво да си кажа още за учителите, освен че бяха ментори, които не вярваха, че сме гениални, че ще достигнем небето и ще заемем място на звездния небосклон.

Мразехме ги, че не ни смятат за звезди първа величина, че се отнасят към нас със снизходително презрение като към черни дупки. Бездънни ями в небето, гълтащи времето на техния живот в замяна на нищо пари. Разбрах ги донякъде след като ме пое животът. Разбирам ги сега.

Само едно не проумявам, завистта им. Долавях, надушвах я. Мислех, че завиждат на младостта ни. На дарбата ни. Това ще да е било. Но не е само това. Нито бяха толкова стари. Нито бяха некадърни. За мързел да не говорим. Липсваше им нещо друго. Какво ли е то? Трудно ми е да разбера. Нито тяхната, нито чиято и да било завист.

Нямам база за сравнение, нямам собствен опит. Никога не съм изпитвал това чувство към никого, към човек или друго живо същество, каза си Крекси. Дори в най-черните си мигове.

Гняв – да. Това да. Понякога само гневът ме е крепял. В миговете на унижение. Унижавали са ме и са ме обиждали, предавали са ме неведнъж, мачкали са ме – това да. И ме е измъквал от бездната гневът. И инатът. Безчет пъти оцелявах на инат. Така че да са благословени гневът и инатът. Те са ми вродени.

И никакви нравоучения, ничии поучения не успяха да ме излекуват от качествата, които не са на особена почит сред приличното общество. Хората ги крият и потискат. Аз не умея и винаги губя в играта на живота, защото спонтанно ги изразявам с думи. Казвам каквото мисля без да се замислям каква балтия ще последва. Да, каза си Крекси… Това е отговорът на въпроса защо не се ползвах с успех и всички страняха от мен.

Тате беше прав като ми казваше, Крекси, твоята прямота и дар слово няма да доведат нищо добро. Научи се да си мълчиш, момчето ми, иначе много ще си патиш в живота. И позна. Макар че съм се метнал на него. И той не прокопса с неговото трудолюбие. И почтеност. Той не си траеше. Беше гневлив. Наследственост, пусто, каза си с въздишка Крекси. Щом дори аз с моя инат не успях въпреки всички усилия да се превъзпитам. Сам. Не да не се опитвах.
Накрая се отказах.

Както казва любимият ми писател и учен в биографията си: „Аз не съм Господ, за да слагам на черешите дръжки“… Е да, обаче в работата си Ерих, бащата на термина архетип, за мене е Господ, връх. Защото благодарение на него разбрах, че най-вредното е да вървиш срещу природата си. И пак благодарение на него започнах да опитомявам гнева си, да го укротявам наместо да го убивам.

Или да го пускам на воля, когато само яростта може да ме оттласне от дъното. Всичко в името на оцеляването за следващия ден, който се зазорява с капчица надежда, каза си Крекси и се засмя при спомена за някои от дивотиите си.

Роб съм на интуицията си. Това е. В името на живота си на несретник без късмет съм способен на лудост. На неща, които са лудост в очите на хората. Само че моят гняв има една страна, която не мога да обясня. Гневът ми не е убийствен. Борави само с думи. Единственото ми оръжие са думите. В този смисъл е безсилен. Как беше лафът,нещо от сорта – думата не е куршум или нож и дупка не прави.

Думите са единственото ми оръжие за нападение и защита. А даскалите…

И те бяха майстори на словото, като притежаваха още едно всесилно оръжие – оценките. Крекси си спомни как даскалът по живопис се смая се когато видя скиците с туш и акварел, илюстрациите с туш и акварел, вдъхновени от виелицата, но след като научи, че са творби на Крекси…

Недолюбваше ме е меко казано каза си Крекси… Бях му по незнайни причини като трън в петата. Все ми намираше кусури и ми пишеше по-ниски оценки. Олична или много ддобра оценка за мене не му се намираше. Нямам се за гений, но скиците, гледах ги с чужди очи, като рисувани от друг, бяха гениални. Също като картината в бяло нарисувана в онзи ден зад прозореца. А той като научи, че са мои, ми писа много добър плюс.

Прониза ме право в сърцето с писалката си. И това пет плюс стана гирята,които натежа на везните при тежките размисли, след които взех с кървящо сърце решението да се откажа от най-голямата си мечта, не славата, а любовта на живота ми, от живописта, от рисуването. Защото той беше от даскалите, които пишеха отличен чедата на отличници в живота, където успехът се измерва с оценки с паричен еквивалент в банковите сметки. Раната ме наболяваше винаги, когато зад прозорците започваше да рисува зимата и да напластява върху стъклата със своите ледени стенописи.

Дали техният, на учителите, които не обичахме, неуспех в битката за слава не се дължеше на тази тяхна попарваща душите ни като слана дребнавост. Завистта си е дребнавост рече си Крекси. Значи когато са били несправедливи в оценките си те просто студено като мразовит вятър са ни отхвърляли сякаш сме есенни листа, които са покрили замръзнала локва и те могат да се подхлъзнат, да не видят опасността да се подхлъзнат на дебелия лед. Все едно ние сме посегнали в миналото на техния несъмнен талант сме станал пречка по пътя към успеха и богатството? Не съм много справедлив, каза си Крекси. Те си знаят техните стръги.

Имахме учител, когото обожавахме. Даскала ни по скулптура, който водеше и часовете ни по живопис. Беше с вече леко заскрежени от началото на зимата от колелото на живота коси. Имахме го за свой връстник. Не се беше сдобил със славата на Микеланджело, но беше име. С голяма тежест. Притежаваше невероятно чувство за хумор. Поднасяше ни по-добре, отколкото ни се удаваше на нас.

Крекси се ухили като първокурсник при спомена за междучасието, в което целият курс, с изключение на перфекциониста непушач Мишел и влюбената в него непушачка Вихренция останаха в ателието да ваят с маслени бои върху платната си голото тяло на единствения хубав модел, залутал в гимназията по волята на магьосника скулптор. Докато останалите, закоравелите пушачи и пушачки напуснаха в час фронта на битката за най-добра творба. И се затвориха в малкото помещение, четири на четири ситни стъпки, за да се отдадат на порока си. На опасния порок, за който червенокосият шеф Бабитос Сакраменто, властващ тиранично в гимназията безмилостно изключваше хванатите на местопрестъплението.

Защото Илиясич, любимият им учител, отново се беше оттеглил милостиво от ателието, доловил зараждащия се в редиците на бъдещите величия бунт в резултат на абстиненцията. За да даде възможност на възпитаниците си охлабят напрежението в дробовете с глътка анатемосан от рижавия сатрап синкав пушек.

Обаче така хубаво ни тръгна лафа, каза си Крекси, че ние, щастливите с цигара в ръка, които в качеството на щастливци не наблюдават времето, се задържахме в правоъгълника, напоен с гъсти валма синкав тютюнев дим. Десет души в помещение, предназначено за един, не е шега работа. Не различавахме дори цвета на зъркелите си. Всички станахме синеоки. Някои придобиха уникален почти теменужен цвят на очите. Но тъжният миг да напуснем заведението настана. Както обикновено си тръгвахме един по един. Наинтервали, съпровождани от просветляване на цвета напушека. За да имитираме използването на пушалнята по прякото й предназначение.

Надуших опасност, нали съм с нюх на помияр, каза си с блажена усмивка Крекси. И не бързах да абдикирам от тронната заличка без постамент във вид на тоалетна чиния. Останахме само двама с Интелигента Валънтайн, бяхме го кръстили така, защото единствен той носеше очила. Паузата се проточи и аз все пак реших да го изпреваря и с котешка стъпка и изписана на лицето невиновност излязох в коридора. И що да видят зелените ми очи? Замръзна ми синята кръв в жилите. Защото по линия на майка ми съм аристократ.

Илясич събрал останалите дружки по моя любим и до днес порок, стои, подпрял се на декоративния радиатор, в даскалото винаги беше студено в коридорите зиме, и се подхилква. Добронамерено. Наслаждава се на театрото. Чака. До него са се наредили с поруменели или бледи лица на осъдени на изгнание в Сибир моите съмишленици по нездравословен навик. И цари мъртва тишина. Илясич с весели пламъчета в очите ме привиква с пръст, ела тук, пиленце шарено. Кът-кът-кът... Да ни правиш компания и да гледаме спектакъла заедно. Театъра на сенките.

А работата беше там, че в междинния коридор лампата светеше поради престъпна непредпазливост на последния лешпер. И в правоъгълника на матираното стъкло като на кино се виждаше профилът и част от раменете на Валънайн нтелигента, който доближава ухо до стъклото, отдръпва се, прави няколко крачки назад, изчезва от кафеникавия екран, връща се, оправя си очилата, намества ги, нервничи, преценява дали да излезе на сцената в коридора. Филмът можеше да вземе Оскар, каза си Крекси. Понеже дори ние започнахме да се кискаме тихичко. Илясич не ни направи забележка, а компания, защото и него го напуши смях, но реши да скъси метража на кинопрожекцията, отиде с решителна стъпка при вратата-завеса, гостоприемно я отвори и благо каза:

- Ела да си поприказваме вички заедно, Интелигенте. За дисциплината и правилника. Няма да боли.

И вярно не боля, каза си Крекси. Каза нинещо от сорта - Абе, тъпаци, ходете да пушите по един, най-много по двама. Ами ако не бях аз, а гусин Бранкич, - другата мразена задружно от зайци до ветерани, дори от самия кандидатабитуриент Веждич Рашидакис, гад, каза си Крекси – не ви мърдаше изключването. И ариведерчи, гуд бай световна слава…

Е как да не го обичаш тоя Човек… Дори не ни натякваше за случката. Не писа в поменика забележки за лошо поведение. Имаше санкционни опции Не внимава в час, Пречи на съучениците си да усвояват материала, за да прибегне към камшика след милостиво раздадените през смях понички. Леко присядащи понички не с крем, а с размазмащ мармалад от бодливи шипки, получиха ударилите джакпота в коридора. А на Мишел и на Вихренция им писа шестици. И ги пусна десет минути по-рано да си вървят.

Продължението на новелата Има-няма късмет следва.

Музикален поздрав за Благо Илиев, даскала, чиято добрина и вещина в занаята няма да забравя никога, за Сашо Хайтата, с когото редовно се биехме с тебешири в коридора и солидарно пушехме в час при заплеса класна и другия учител по литература, при когото Хайтата дори излизаше през капандурата да си изпуши цигарата като Карлсон на покрива, поздрави на Интелигента Петров, трите грации Жана задия Лъв, ратовчедките Биби и Таня, на Мишо и Вихра, Джонсън, Искра, Валерката от Бургасот квартала ми, не Дружба, името на квартала е военна тайна