Re: български автори с повече от 80 картини в Китай / Култура и изкуство / Изобразително изкуство

Днес добър, но неизвестен художник няма, освен ако той сам не иска да е неизвестен или го мързи. Или ако е бил неизвестен , когато започва не е останал такъв за дълго време. Покажеш ли нещо добро в Ню Йорк (давам този град за пример защото претендирам да познавам от дълго време новините в изобразителното изкуство там) независимо виртуално или реално, няма начин да останеш незабелязан и още по-малко пък неразбран. Няма значение какви познати имаш там, или че си от Зимбабве, Пакистан, или Монголия. Покажеш ли нещо наистина НОВО и добро, никой галерист няма да пропусне възможността да си лепне заслугите, че те е открил. Подчертавам НОВО, защото да си само добър рисувач не е достатъчно. Трябва да си НОВАТОР. Разбира се, трябва и количество. С 5-10 парчета ще предизвикаш само едно "О интересно", но няма да те вземат на сериозно, докато не покажеш постоянсво и сериозно количество платна.

25 години след социализма и 15-20 години от както има развит интернет все още постоянно чувам оправдания, че някой неможел да бъде добър и известен художник, защото видите ли Светлин Русев , Златю, Греди или някой друг му пречел да се изяви. Добре, някой ти пречи, тогава защо трябва да се блъскаш да излагаш на Шипка 6. Целия останал свят ти е на клик разстояние. Кой ти е виновен, че си решил, че единствения начин за успех минава през Шипка 6. Веднага чувам сега: "Е ама трябва да знаеш английски" Съгласен съм. Трябва.
Трябва да решиш кое ще ти е по лесно да се бориш с галеристите или да научиш английски. Вярно със знаенето на английски не се изчерпват нещата. Трябва и четене и ровене. И най-важното победа в най-трудната битка за художниците - битката с мързела. Познавам прекрасни талантливи млади художници, които постоянно губят тази битка. Рисуват по 2 картини на година, през останалото време пушат и обвиняват:
държавата,
правителството,
кризата,
българската националност
другите художници
галеристите
и целия свят за собствения си неуспех.
Защото къде-къде е по лесно да намериш причини, отколкото да намериш начин. Няма друго обяснение за мен, как така някакви 20 годишни шриланки или пакистанци или туземци могат да излагат в Ню Йорк, а български художници ги мързи да се потрудят да популяризират себе си.