Може ли тази тема да има 350 мнения като се върна? / Фен клубове / Лека атлетика

готови ли сте за церемонията по предаване на караула?

Ритуалът беше стар, изпълняваше се от векове. През лятото неколцина туристи сигурно щяха да се навъртат наблизо, за да зяпат, но Церемонията на ключовете се провеждаше всяка нощ, независимо от сезона. Дреболии като леда, вятъра и снега нямаше как да я смутят. В минали времена някои бледлоу бяха прекрачвали през чудовища с безброй пипала, за да продължат Церемонията. Други бяха плували в мътните талази на наводнения, бяха отпъждали с бомбетата си заблудени гълъби, харпии и дракони. Със същата невъзмутимост пренебрегваха плебейската намеса на преподаватели, които отваряха с трясък прозорците на спалните си и крещяха: „Докога с тази проклета врява?! И какъв е смисълът?“ Нито веднъж не спряха, а и дори не им хрумваше да постъпят така. Немислимо е да прекратиш Традицията. Достъпно ти е единствено да я обогатяваш.

Тримата мъже стигнаха до по-плътните сенки под главната порта, която едва се различаваше във вихрушките. Дежурният бледлоу ги очакваше.

— Стой! Кой Идва! — кресна той с необикновено напрежение.

Макабър отдаде чест.

— Нося Ключовете На Архиканцлера! — отвърна с не по-малка сила.

— Предай Ми Ключовете На Архиканцлера!

Старшият бледлоу направи крачка напред, вдигна двете си ръце с длани, обърнати към гърдите, и потупа куртката си там, където някой отдавна изтлял в земята негов предшественик трябва да е имал два предни джоба. Туп-туп. После ги изпъна вдървено покрай хълбоците и потупа страничните си джобове. Туп-туп.

— По Дяволите! Бях Готов Да Се Закълна, Че Преди Минутка Ги Пъхнах Тук! — изрева той, изричайки всяка дума с усърдието на булдог, захапал врага.

Пазителят на портата отдаде чест. И Макабър отдаде чест.

— Провери Ли В Останалите Си Джобове?

— Май Съм Ги Оставил На Шкафчето. Все Тъй Става, А?

— Трябва Да Помниш Къде Си Ги Дянал!

— Стой, Бе, Може Да Са В Другата Ми Куртка!

Младият бледлоу, който тази седмица беше Пазител на Другата куртка, пристъпи тържествено към тях. Всеки отдаде чест. Младокът се прокашля и успя да извика със задавеното си от вълнение гърло:

— Не, Прерових… Джобовете Й Още… Сутринта!

Макабър кимна сдържано в знак на одобрение за свършената трудна работа и пак се потупа по джобовете.

— Стой! Да Му Се Не Види, Тук Били! Ама Че Съм Задръстен!

— Не Се Притеснявай, На Всички Ни Се Случва!

— Изчервих Се, Та Чак Се Препотих! Другия Път Ще Си Забравя Главата Някъде!

От мрака долетя скърцане на отворен прозорец.

— Ъ-ъ, моля за извинение, господа…

— Ето Ги, Значи, Ключовете! — още малко повиши глас Макабър.

— Много Съм Ти Благодарен!

— Питах дали не бихте могли… — продължи сърдитият глас, в който се промъкваше гузна нотка от самата идея да се оплаче.

— Всичко Е Наред! — кресна дежурният бледлоу, връщайки ключовете.

— … да опитате по-тихичко…

— Боговете Да Благословят Всички Присъстващи! — нададе див вой Макабър, а вените се издуваха по неговия аленеещ дебел врат.

— Друг Път Внимавай Къде Ги Пъхаш! Ха! Ха! Ха!

— Хо! Хо! Хо! — изрева и старшият бледлоу, който не беше на себе си от ярост.

Отдаде чест още по-вдървено, завъртя се кръгом с няколко съвсем излишни стъпки и закрачи обратно, мърморейки си под носа.