Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 13:12 10.12.19 
Фен клубове
   >> Хари Потър
*Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | (покажи всички)
Тема "Джеймс Потър и Залата на Древните..." ПРЕВОД  
Автор hopeless2 (опитен вълк)
Публикувано15.06.08 01:40



В тази тема ще публикувам прогресът на превода. Ако някой иска да помогне може да се запише тук защото иначе ще отнеме цяла вечност докато го завърша сам.





ПРОЛОГ

Господин Сив надникна иззад ъгъла и огледа коридора. Краят му се губеше в далечината, а отгоре се носеха сфери хвърлящи сребриста светлина. На господин Сив му беше казано, че сферите съдържат блатен огън омагьосан във времева примка, което ги правеше незагасяеми. Той никога преди не беше чувал за блатен огън, камо ли за времеви примки, но и никога не беше бил на място наподобяващо отдел Мистерии. Побиваха го тръпки.
- Не виждам никой - прошепна той на двете фигури зад него. - Освен това няма нито врати, нито ключалки. Мислите ли, че е възможно да използват невидими прегради или нещо такова?
- Няа - отговори някой с раздразнен глас. - Казаха ни точните места където са разположени маяците. Тоз район е чист. Трябва да се тревожим единствено за пазачите. Ако не ги скиваш наоколо продължавай напред.
Господин Сив запристъпва нервно.
- Знам какво ни беше казано, но имам странно предчувствие Бистъл. Мама винаги ми казваше, че имам дарба да усещам такива неща.
- Не ме наричай Бистъл, тъпак такъв! - изръмжа гласът, който принадлежеше на прошарен гоблин облечен с черна риза и панталони, още по-раздразнено. - Аз съм господин Жълт когато сме на работа. Заври си шестото чувство там където слънце не огрява. Голям си бъзльо когато се окажеш на непознато място. Колкото по-бързо свършим работата, толкова по-скоро ще се върнем в бърлогата да празнуваме.
Третата фигура, висок и възрастен мъж с подчертана козя брадичка, заобиколи господин Жълт и небрежно се запъти по коридора, проучвайки всяка врата, покрай която минаваше.
- Виждаш ли как го прави господин Розов? - каза господин Жълт и тръгна по коридора. - Доверява се на наличната информация. Няма пазачи, няма проблеми. Нали така господин Розов?
Господин Сив с нежелание последва господин Жълт и смръщено заоглежда мистериозните врати. От тях имаше стотици, може би хиляди разположени в безкрайния коридор. На никоя от тях нямаше име или каквато и да била маркировка. Господин Розов, водача на групата, броеше вратите на глас мънкайки под носа си.
- Защо аз трябва да бъда господин Сив? - сприхаво измърмори последният от групата - Никой не обича сивото. Дори е трудно да го наречеш цвят.
Гоблинът не обърна внимание на мърморенето. Няколко минути по-късно господин Розов спря. Господин Жълт и господин Сив направиха същото като не спираха да оглеждат коридора смръщили вежди.
- Няма начин това да е мястото господин Розов - каза гоблинът. - Няма никакви врати в тази част на коридора. Сигурен ли си, че ги преброи правилно?
- Броих внимателно - каза господин Розов. Той започна да оглежда внимателно пода и подбутна с крак една мраморна плоча. В единия си край тя беше счупена и липсваше малко парче. Господин Розов изсумтя и коленичи. Започна да човърка повредения ъгъл с пръст и кимна самодоволно. Бръкна в дупката и започна да дърпа. Една правоъгълна част от плочата се надигна и господин Розов я плъзна нагоре. Разнесе се стържещо боботене докато мрамора най-накрая не стигна до тавана и спря с прищракване сякаш се намести на мястото си. Плочата беше висока и широка колкото нормална врата, но само няколко сантиметра дебела. Господин Сив заоглежда плочата от всички страни.
- Откъде разбра, че е тук? - попита с настоятелен тон господин Жълт, гледайки господин Розов с присвити очи.
- Тя ми каза - отговори господин Розов свивайки рамене.
- Каза ти значи? Да има още нещо, което ние не знаем?
- Знаех достатъчно за да стигнем дотук - каза господин Розов. - Ти си разбивача на ключалки, господин Сив е тежката ръка, а аз съм водача. Всички знаем това, което е необходимо и нищо повече.
- Да бе, помня - промърмори гоблинът. - В такъв случай ме остави да се оправя с това.
Господин Розов се отмести и направи място на господин Жълт, който се доближи до дебелото парче мистериозен камък. Той започна да го проучва с кривогледите си очи като едновременно си мърмореше нещо под носа. Залепи едно от големите си уши за камъка и започна да почуква тук и там. Накрая бръкна в един джоб на ризата си и извади сложно устройство направено от дузина месингови части. Отмести една от частите, която приличаше на лупа и погледна камъка през нея.
- Дори не си струва да опитваш, наистина - изръмжа той. - Това е хомункулусен катинар. Отваря се само когато поредица от фактори са налице. Възможно е да се отваря само когато червенокоса девойка пее химна на Атлантида в три часа следобед, в Четвъртък. Или когато светлината на изгряващото слънце се отразява от счупено огледало във формата на козел. Или когато господин Сив танцува буги пред пурпурен тритон. Виждал съм много добри хомункулусни фактори през живота си, мда.
- Този хомункулус от добрите ли е? - попита господин Сив с надежда.
Гоблинът се озъби в усмивка разкриваща многобройните му малки зъби, всички сочещи в различна посока.
- За щастие, както каза господин Розов, всички знаем каквото е необходимо за да свършим работата.
Той бръкна в друг джоб и извади стъкленица пълна с някакъв червен прах. Гоблинът внимателно извади корковата тапа и изсипа съдържанието на стъкленицата върху пода, точно пред дебелото парче камък. Прахът се завихряше и усукваше докато падаше и когато падна долу придоби неестествено правилна форма. Господин Сив видя, че се е образувало изображение на кости във формата на ръка. Единия от пръстите сочеше към плочата.
Господин Жълт извади друг месингов инструмент и измърмори:
- Акулумос.
Тесен зеленикав лъч излезе от края на устройството. Гоблинът клекна и внимателно го положи до костеливата ръка, така че лъчът да сочи в същата посока като пръста.
Господин Сив изпъшка и отстъпи назад. Грубата повърхност на плочата вече не изглеждаше неравна видяна под зелените лъчи от уреда на господин Жълт. Играта на светлина и сенки разкри гравирани орнаменти във формата на ухилен скелет обграден с дяволити форми. Дясната ръка на скелета беше протегната и оформяше нещо като брава. Лявата ръка липсва, помисли си господин Розов и в следващия момент осъзна че всъщност тя е образувана от червения прах долу.
- Това е страховит танц - каза господин Жълт, изучавайки гравюрата. - Танцът на смъртта, разкрит с малко драконова кръв на прах и пещерна светлина. Това е яко, а Сив?
- Сега е отключена, така ли? - попита нетърпеливо господин Розов.
- Никога не е била заключена - отговори гоблинът. - Просто трябваше да знаем къде е дръжката. Искаш ли честта да я отвориш господин Розов?
Високия брадат мъж доближи дръжката внимавайки да не разбута източника на зелената светлина. Обви ръка около разтворената длан на гравирания скелет. Завъртя своеобразната брава и се чу глухо изщракване. Гравюрата във форма на врата се люшна навътре разкривайки голям и мрачно пространство. В далечината се чуваше шум от капеща вода. През отворената врата нахлу хладен въздух, който изпълни коридора и накъдри черната риза на господин Жълт. Потта по челото на господин Сив изстина и той потрепери.
- Накъде води тази врата? Това пространство дори не се намира тук, разбирате какво искам да кажа.
- Разбира се, че не се намира тук - отговори му господин Жълт, който също беше разтърсен от гледката. - Това е един от скритите складове. Бяхме предупредени за него, както и за всичко останало. Ковчежето се намира някъде там. Да тръгваме, няма много време.
Господин Розов ги поведе през вратата. Специфичната миризма и ехото от стъпките им ги наведе на мисълта, че се намират в някаква голяма пещера. Той извади магическата си пръчка и освети част от околното пространство. Видяха само мокри камъни под краката си, а околния мрак погълна останалата светлина. Господин Сив имаше чувството, че това място се намира толкова дълбоко под земята, че тук никога не е прониквала слънчева светлина. Въздухът беше влажен и плесенясал. Студ щипеше кожата по телата им, което беше неприятно, особено след като бяха свикнали с топлината на коридора. Господин Сив хвърли поглед назад, колкото да види очертанията на вратата, които светеха със сребриста светлина. Напомня на мираж, помисли си той.
- К-къде мислите, че се намираме? - попита господин Сив.
- Въздушен джоб в пещера под Атлантическия океан - мимоходом му отговори господин Розов.
- Под... - едва смотолеви господин Сив и преглътна. - Имам лошо предчувствие за цялата тази работа. Много лошо. Искам да се върна Бистъл.
- Не ме наричай Бистъл! - отговори гоблинът механично.
- Какво толкова има в това ковчеже? - изохка господин Сив. - Надявам се, че е много ценно. Не мога да си представя каквото и да е, заради което да си струва идването на място като това.
- Не се притеснявай - каза господин Жълт с дрезгав глас. - Докопаме ли ковчежето ще имаме всичко, за което някога сме си мечтали. Няма да се налага да работим никога повече. Без среднощни обири за жълти стотинки оттук нататък. Когато приключим ще сме осигурени до живот.
- Но какво е това? - настоя господин Сив. - Какво има в ковчежето?
- Абе що просто не изчакаш и ще видиш сам, а?
Господин Сив спря.
- Изглежда и ти не знаеш.
- Няма значение какво е, тъпо чучело такова! - изломоти господин Жълт. - Беше ни казано, че е по-ценно от всичко, с което сме се занимавали досега. Нали така? Само трябва да свием кутията и да дадем двадесет процента от печалбата на нашия вътрешен информатор. Нямаше да ни помогнат да проникнем в Министерството на магията ако не се надяваха на дял от плячката. Както и да е, господин Розов знае какво има вътре. Защо не попиташ него?
- И аз не знам какво има вътре - каза господин Розов, вдигна рамене отрицателно и продължи напред.
Последва продължително мълчание. Господин Сив слушаше хипнотизиращото и равномерно ехо от капеща вода, носещо се наоколо. Накрая господин Жълт не издържа и попита:
- Значи и ти не знаеш?
Господин Розов бавно обърна глава, едва видим на светлината от собствената си магическа пръчка. Гоблинът добави намръщено:
- Мислех, че всеки от нас знае колкото е необходимо, нали така?
- Всичко, което трябва да знаем е къде да отидем - търпеливо отговори господин Розов. - Когато стигнем до точното място ще знаем какво да направим.
Гоблинът кимна и каза:
- Добре тогава. Да продължаваме господин Розов. Ти си нашия водач.
Повървяха още малко. Времето в тази пещера сякаш беше спряло.
- Пристигнахме - най-накрая каза господин Розов. - Оттук нататък господин Сив е на ход.
Брадатият мъж вдигна магическата си пръчка високо и засили светлината. Ужасното лице на чудовище се появи от мрака, осветено от слабата сребриста светлина. Коленето на господин Сив омекнаха.
- Това е просто статуя мухльо! - изръмжа му господин Жълт. - Това е драконовата глава, за която ни предупредиха. Върви да я отвориш! Сега е момента да заработиш своя дял господин Сив.
- Мразя това име! - промърмори докато вървеше към статуята. Беше по-висока от него, издълбана в зловещите сталактити и сталагмити. - Исках да бъда господин Лилав. Харесвам лилавото.
Той се наведе и пъхна ръка между стърчащите зъби на горната челюст. Господин Сив беше доста силен, но опита му да повдигне челюстта го накара да впрегне цялата си енергия. По челото му изби студена пот, която се стече по лицето, а накрая и по шията му. Въпреки усилията статуята дори не помръдна. Накрая, тъкмо когато господин Сив беше сигурен, че проклетото нещо няма да помръдне, се разнесе звън наподобяващ чупещо се стъкло. Разхвърчаха се счупени сталагмити и сталактити, а челюстите бавно се отвориха. Той ги раздалечи точно толкова, колкото е необходимо за да може да влязат вътре спътниците му.
- Бързо! - извика господин Сив на другите.
- Само гледай да не изпуснеш дяволското нещо върху нас! - изсумтя господин Жълт докато пълзеше през драконовата паст заедно с господин Розов.
С пълзене стигнаха до задната част на главата, която представляваше идеално кръгъл отвор. Скални образувания наподобяващи стълбове подпираха куполообразния таван на залата, в която попаднаха. Изсечени в камъка скални тераси водеха до центъра на помещението. Там се намираше търсения от тях обект.
- Не е ковчеже - убедено каза господин Розов.
- Хич даже - съгласи се гоблинът. - Но е единственото нещо, което се намира тук. Дали ще можем да го вземем с нас?
Господин Розов започна да се спуска по камъните, а господин Жълт го последва като припряно се мъчеше да не изостава. Двамата наобиколиха нещото и го огледаха подробно. После брадатия мъж захапа магическата си пръчка, наведе се и хвана обекта от единия край. Даде знак на гоблина да направи същото. Беше изненадващо леко като се има предвид покрилата го кора от калций и минерали. Бавно, но сигурно те избутаха нещото по скалните тераси. Магическата пръчка на господин Розов трептеше, карайки сенките им да подскачат насам-натам по стените на залата.
След немалко усилия, те най-накрая избутаха обекта през драконовата уста. Господин Сив обилно се потеше, а коленето му вече се подгъваха от умора. Когато видя, че спътниците му са на безопасно разстояние той пусна горната челюст на дракона. Тя падна надолу с оглушителен трясък вдигайки облак от песъчинки. Господин Сив се свлече изнемощял на каменния пещерен под. Без да обръща внимание на пъшкането му господин Жълт попита:
- Е добре де, какво е това? Не ми прилича на нещо, което струва цяло състояние.
- Никога не съм твърдял, че струва цяло състояние - каза глас идващ от тъмнината зад тях. - Просто казах, че е достатъчно за да не се нуждаете от нищо до края на живота си. Забавно е как такава фраза може да има различни значения, в зависимост от ситуацията.
Господин Жълт се заозърта нервно, търсейки източника на гласа, но Господин Розов се обърна бавно, сякаш не беше изненадан от случващото се. Наметнат с черна мантия мъж изплува от мрака. Лицето му беше закрито от страховита маска. Още две фигури, облечени в същия стил, го последваха.
- Познах гласа ти - каза господин Розов. - Трябваше да се досетя.
- Да - каза гласът утвърдително. - Трябваше господин Флетчър, но не успя. Годините натрупан опит не можаха да надделеят над вродената ти алчност. Сега вече е твърде късно.
- Почакай! - изплака господин Жълт и разтвори умолително ръце. - Имахме уговорка. Не можеш да го направиш! Сключихме сделка!
- Точно така мой гоблински приятелю. Благодаря ти много за свършената работа! Ето го и твоя дял.
Оранжева светлина изскочи с проблясък от една от фигурите и удари господин Жълт в лицето. Той залитна и се хвана за врата, давейки се с хриптене. После падна по гръб и продължи да се гърчи.
Господин Сив се изправи олюлявайки се.
- Това е несправедливо. Не трябваше да правите това на Бистъл. Той просто направи каквото беше необходимо.
- А ние правим каквото сме обещали - любезно отговори гласът зад маската. Последва нов проблясък на оранжева светлина и господин Сив падна тежко.
Трите маскирани фигури бавно доближиха брадатия мъж и го наобиколиха. Той ги огледа съзнавайки безнадеждността на създалата се ситуация.
- Поне ми кажете какво е - каза той. - Защо трябваше ние да го вземем, а не отидохте сами да свършите работата?
- Страхувам се, че не мога да отговоря на последния ти въпрос господин Флетчър - каза фигурата, която едновременно с това обикаляше около него. - Както се казва, ако бяхме ти казали, трябваше да те убием. Това нямаше да доведе до успешен край сделката ни. Обещахме да се грижим за живота ти и смятаме да спазим обещанието. Няма да е кой знае какъв живот, но просителите не могат да избират.
Появи се магическа пръчка сочеща към лицето на господин Розов. Той не беше ползвал името Флетчър от години. Отказа се от него когато прекрати престъпната си кариера. Беше опитал всичко възможно за да стане добър и честен. После се появи това. Работа в сърцевината на Министерството на магията, толкова идеална, с огромно възнаграждение, която не можа да откаже. Със сигурност старите му приятели от Орденът щяха да останат разочаровани от него, но повечето от тях, и без това, бяха мъртви. Никой вече не знаеше истинското му име или поне така си мислеше досега. Очевидно тези хора знаеха коя е истинската му самоличност още от началото. Използваха го и сега щяха да се отърват от него. Изглеждаше логично, въздъхна той. Гласът продължи:
- Колкото до първия въпрос, мисля че можем да ти отговорим. Изглежда справедливо. На кого ще можеш да кажеш след днешния ден? Ти дойде тук за да търсиш ковчеже пълно със съкровища защото си малък човек с малки желания. Ние не сме толкова малки, господин Флетчър. Нашите амбиции са величествени. Благодарение на теб и твоя отряд вече имаме всичко необходимо за изпълнението на нашите цели. Нашата цел е да получим власт, а това тук е средството, което ще ни я донесе. Това тук, господин Флетчър... е просто краят на твоя свят.
Чувство на безнадеждност обзе Мъндънгус Флетчър и той падна на колене. Той приветства струята от оранжева светлина, която го удари и прегърна падащия мрак.

Редактирано от hopeless2 на 15.06.08 04:29.



Тема Re: "Джеймс Потър и Залата на Древните..." ПРЕВОДнови [re: hopeless2]  
Автор the_cursed (анатемосан)
Публикувано17.09.08 20:48



Извинявай,

знам, че никой не ти плаща, амаа като си се захванал... Кога ще пуснеш превода на 1-вата глава?

Скромността краси човека, но истинските мъже не носят никакви украшения!

Тема Re: "Джеймс Потър и Залата на Древните..." ПРЕВОДнови [re: hopeless2]  
Автор the_cursed (анатемосан)
Публикувано21.09.08 17:09



Май отдавна си се откзал да я превеждаш а?
За "без пари" само пролога - да събудиш интереса и някой да се навие да ти плати нали? Майстор си на рекламата!



Скромността краси човека, но истинските мъже не носят никакви украшения!

Тема Re: "Джеймс Потър и Залата на Древните..." ПРЕВОДнови [re: the_cursed]  
Автор hopeless2 (опитен вълк)
Публикувано30.12.08 02:49



Да бе, точно това чакам някой да ми плати

. По-скоро чакам навити да помагат щото сам доникъде няма да стигна. Оказа се, че автора ползва разни гадни високопарни британски думички, а аз знам американски английски. Поради тази причина превода е много бавен, изнервих се и го замразих. Ще пусна началото на Първа глава, превел съм я донякъде. Определено си струва да се преведе цялата книга, но не разполагам с ресурс да го направя сам.

ГЛАВА ПЪРВА
СЯНКА НА ЛЕГЕНДИ

Джеймс Потър бавно вървеше по тесния коридор на влака, мъчейки се да си придаде възможно най-безгрижен и спокоен вид. Вероятно за хората в купетата той изглеждаше като някой, който търси приятели или познати, с които да прекара дългото пътуване. Разбира се това беше умишлено търсен ефект. Последното нещо, което Джеймс искаше другите да разберат беше, че въпреки перченето преди малко, което той демонстрира на перона с брат си Албус, той беше нервен. Стомахът му беше свит на топка и бълбукаше, така сякаш беше ял от бонбоните за повръщане на чичовците си Рон и Джордж. Не след дълго стигна до края на вагона, отвори плъзгащата се врата и премина в следващия. Първото купе беше пълно с момичета. Те разговаряха оживено помежду си, очевидно станали приятелки, въпреки че вероятно току що са се запознали. Джеймс се зазяпа в тях и едно от момичетата го забеляза. Той бързо отклони погледа си и се направи, че гледа през прозореца до тях, откъдето се виждаше гарата, по която все още кипеше оживление. Усети, че се изчервява и продължи напред по коридора. Само ако Роуз беше с една година по-голяма, сега щеше да бъде тук, с него. Тя беше момиче, но също така и негова братовчедка. Те на практика израснаха заедно. Искаше му се да има поне едно познато лице до него. Това щеше да направи пътуването по-приятно.
Разбира се, Тед и Виктоар също бяха във влака. Тед, който беше седмокурсник, беше буквално отнесен от шумна тълпа, състояща се от негови съученици и други приятели. Той едвам успя да помаха и намигне на Джеймс преди да потъне в претъпкано купе, което се тресеше от силната музика издавана от преносима музикална уредба. Виктоар, с пет години по-голяма от него, беше поканила Джеймс да прекара пътуването в нейното купе, но Джеймс отказа. Не беше така близък с нея, както беше с Роуз и не го блазнеше идеята да прекара часове с четирите други момичета в купето, слушайки за най-новите фризьорски заклинания и пудри за лице произведени от феите. Като част от Вийла Виктоар никога не беше имала проблеми в намирането на приятели, и от двата пола, бързо и без усилия. Въпреки това, Джеймс имаше чувството, че трябва да се открои като индивидуалист още от началото, макар че това го караше да се чувства нервен и самотен.
Всъщност не точно самото отиване до Хогуортс го притесняваше. Джеймс очакваше с нетърпение този ден почти през целия си живот, още откакто стана достатъчно голям за да разбере смисъла на думата магьосник. Още щом разбра, от майка си, за училището, в което ще учи – тайното място където вещици и магьосници ходеха да се учат на магии. Той гореше от желание да отиде на първите уроци, в които щяха да го научат как се използва чисто новата магическа пръчка, която той гордо носеше в раницата си. Повече от всичко искаше да играе куидич на игрището в Хогуортс, да се качи на първата си истинска метла и да го приемат в отбора, може би...
На това място обаче, радостното вълнение започваше да се разтапя и се превръщаше в студено безпокойство. Баща му беше търсач на Грифиндор, най-младият в историята на училището. Най-доброто, на което можеше да се надява Джеймс, беше да изравни неговото постижение. Всички щяха да очакват това от първородния син на известен герой. Той си припомни историята, разказвана му десетки пъти (но никога от баща му), за това как младия Хари Потър спечелил първия си златен снич. Практически скочил от метлата, лапнал златната топка и почти се задавил с нея. Разказвачите винаги се заливаха от смях когато стигнеха до тази част от историята, а ако баща му се случеше там, се усмихваше стеснително докато другите го потупваха окуражително по гърба. Когато Джеймс беше на четири откри прословутия снич в кутия за обувки, която се намираше на дъното на сандъка от трапезарията. Майка му разказа, че стария директор на Хогуортс го подарил на баща му. Джеймс беше буквално хипнотизиран от потъмнелия снич, въпреки че малките му крила вече не работеха и беше покрит с прах. Това беше първия снич, който виждаше отблизо. Изглеждаше едновременно по-малък и по-голям отколкото си беше представял, а теглото му, докато го държеше в малката си ръчичка, беше изненадващо. Това е известния снич, помисли си Джеймс със страхопочитание, онзи от историята, който е уловил баща ми. Баща му с радост разреши да премести кутията в своята стая и той я сложи под леглото, точно до метлата-играчка. Представяше си, че тъмното кътче под таблата на леглото е шкафчето му с екипировка за куидич. Прекарваше часове във въображаеми игри, в които гонеше и хващаше снича с невероятни плонжове и после го показваше на въображаемата публика, която аплодираше.
Но какво щеше да стане ако Джеймс не успееше да хване снича, както баща му беше направил? Ами ако не беше толкова добър в летенето на метла? Чичо Рон казваше, че за Потър летенето на метли е толкова лесно колкото е издишването на огън за драконите. Какво ако се окажеше, че е бавен, нескопосан или паднеше от метлата? А дали изобщо щяха да го вземат в отбора? Това би било само леко разочарование в оставащото време, до края на учебната година. Въпреки че правилата бяха променени и сега до отборите по куидич се допускаше само малка част от първокурсниците. Неучастието в отбора, за Джеймс, би значело че не е оправдал очакванията. Вече щеше да е невъзможно дори да се доближи до величието на баща си. Ако не можеше да се сравнява с Хари Потър в нещо толкова обикновено като куидича, как щеше да се надява да живее с легендата за момчето, което победи базилиск, спечели Тримагическата купа, събра реликвите на смъртта и, о да, набута стария Волди Молди, черният и най-опасен магьосник живял някога, под земята окончателно?
Влакът бавно потегли издавайки пронизително скърцане. Чу се гласът на кондуктора, който даваше нареждания да се затворят вратите на купетата. Джеймс спря да върви по коридора. Изведнъж го заля чувство на студена неизбежност. Сякаш най-лошото вече беше станало, беше се провалил с гръм и трясък още преди да е започнал. Тъгата по родния дом го сграбчи и той премигна няколко пъти в опит да спре напиращите сълзи. Той хвърли поглед към съседното купе и видя две момчета. Те не говореха, а бяха вперили поглед към прозореца откъдето прехвърчаха последните метри на перон Девет и три четвърти. Джеймс отвори вратата, нахлу вътре и се хвърли към прозореца с надеждата да види семейството си. Чувстваше непреодолимо желание да ги види преди да е станало твърде късно. Собственото му отражение в стъклото, предизвикано от сутрешното слънце, затрудни гледката към тълпата отвън. Там имаше толкова много хора, никога нямаше да ги открие в тълпата. Изгубил надежда започна да търси познати лица, въпреки всичко. Ето, най-после ги видя. Бяха точно там където ги остави, малка групичка от хора, застанали като скала в бурно море. Те не го виждаха и не знаеха къде точно се намира във влака. Чичо Бил и леля Фльор махаха към задната част на влака, очевидно изпращайки Виктоар. Татко и мама се усмихваха тъжно и го търсеха с поглед. Албус стоеше точно до баща му, а Лили държеше ръката на майка си. Сестра му явно беше много впечатлена от гигантския пурпурен локомотив, който пуфтеше и бълваше големи облаци пара докато набираше скорост. Тогава мама го видя и лицето и се озари. Тя каза нещо на татко, който се обърна и също го видя. Те му помахаха, усмихвайки се гордо. Майка му избърса очи с едната си ръка, а с другата помогна на Лили да му помаха. Джеймс не се усмихна, но все пак се почувства малко по-добре. С отдалечаването на влака семейството му се изгуби, изглеждаше все едно бяха на конвейер. Преминаха други непознати лица, махащи с усмивка, и накрая всички изчезнаха зад стената в края на перона. Джеймс въздъхна, пусна раницата си на пода и се изтърси на най-близката седалка.
В мълчание отминаха няколко минути докато децата гледаха през прозореца прехвърчащите гледки от Лондон. Гледката се разреди докато преминаваха покрай предградията и индустриалните зони, които кипяха от различни дейности, характерни за сутрините. Той се зачуди, както правеше понякога, какъв ли е живота на обикновените хора, и за пореден път им завидя, че могат да ходят на по-спокойните (или поне Джеймс така си мислеше) си мъгълски училища и служби. Накрая отвън вече нямаше нищо за гледане и той насочи вниманието си към двете момчета, с които споделяше купето. Едното от тях седеше до него от близката до вратата страна. Имаше четвъртита глава, беше едро и с къса черна коса. То беше погълнато в четене на богато илюстрирана книжка наречена „Природна магия: Какво трябва да знаем за новите вещици и магьосници”. Джеймс си спомни, че видя да продават от тази книга на една сергия, докато беше на гарата. На корицата се виждаше добре изглеждащ, усмихнат млад магьосник, облечен в училищна роба, който вадеше предмети от някакъв сандък. Той тъкмо беше извадил цяло дърво отрупано с хамбургери когато момчето прелисти страница от книжката и корицата мина под ръката му. Джеймс прехвърли вниманието си към момчето срещу него, което приятелски му се усмихваше.
...



Това е едва началото на Първа глава. Има още много, а и самата книга е доста обемна.

Редактирано от hopeless2 на 30.12.08 02:52.



Тема Re: "Джеймс Потър и Залата на Древните..." ПРЕВОДнови [re: hopeless2]  
Автор Ellendary (непознат)
Публикувано30.12.08 10:48



Много съжалявам,че не мога да помогна.Не съм толкова добра да превеждам.Но искрено благодаря за възможността,която ни давате да се потопим отново във вълшебния свят.





Тема Re: "Джеймс Потър и Залата на Древните..." ПРЕВОДнови [re: hopeless2]  
Автор teddyfromtu (непознат )
Публикувано31.12.08 13:51



Здравейте :)
Готова съм да превеждам, казвай до къде си стигнал и какво да почвам шефе, skype: teddy_vip_2006 ... :) ще се радвам да помогна с каквото мога :P
Теди



Тема Re: "Джеймс Потър и Залата на Древните..." ПРЕВОДнови [re: hopeless2]  
Автор PHOENlX (безсмъртен)
Публикувано03.02.09 17:16



Аз не знам английски и е абсурд да преведа книга, но за това пък съм майстор на забележките.


Защо си превел братята на Джини като "чичовци" на Джеймс? Ето извадка от SA Dictionary:
"UNCLE
['ʌŋkl]
1. чичо, вуйчо, свако"
По смисъл, би трябвало да се преведе "вуйчо".



Тема Re: "Джеймс Потър и Залата на Древните..." ПРЕВОДнови [re: PHOENlX]  
Автор hopeless2 (опитен вълк)
Публикувано26.02.09 05:54



Хора, смазан съм под тежестта на основната ми работа и нямам време, а като имам време нямам сили, за да продължа превода. Не съм се отказал. Който не знае английски може да помага с редактирането на готовия превод, но засега сформирания екип е твърде рехав за да завършим работата в обозримо бъдеще. Дано се появят поне още кандидати. Мерси на тези, които изказаха желание да помагат! Ако има нещо ново ще пиша тук.



Тема Re: "Джеймс Потър и Залата на Древните..." ПРЕВОДнови [re: hopeless2]  
Автор pinki_v (~)
Публикувано03.03.09 21:36



ами ако мога да бъда полезна ще се радвам, но ще трябва да ме почакате доста

ще се опитам да преведа нещо в бъдещо време, но не обещавам нищо



Тема Re: "Джеймс Потър и Залата на Древните..." ПРЕВОДнови [re: hopeless2]  
Автор pinki_v (~)
Публикувано05.04.09 21:06



ето продължението (до края на птрва глава) (ии съжалявам за местата, които съм оставила на английски) :

... му се усмихваше .
-Аз имам котка-каза момчето неочаквано.Джеймс премигна срещу него, но после забеляза кутията стояща да момчето. Имаше "hinged" отвор за врата и малка черно-бяла котка можеше да се види вътре, излежавайки се и ближейки своята предна лапичка.-Не си алергичен към котки, нали ?-Момчето попита Джеймс настойчиво.
-О, не-отговори Джеймс.-Не мисля така.Семейството ми има куче, но леля Хърмаяни има голям стар килим от котка.Никога съм нямал проблем с него.
-Това е добре-отгожори момчето "matter-of-factly".Имаше американски акцент,което Джеймс намери за малко учудващо.-И майка ми и баща ми са алергични към котки затова не успях да имам никога, но ги харесвам.Когато видях че можех да си донеса котка разбрах, че бе това, което исках.Това е Тъмбс.Той има допълнителен пръст виждаш ли?По един на всяка лапа.Не е особено магическо, оредполагам, но го прави интересен. Ти какво носиш ?
-Аз имам бухал.В семейството е от години.Голям, стар недодялан бухал, който има доста излетени мили.Исках жаба, но баща ми каза, че едно момче би трябвало да започне училище с бухал.Каза, че няма по полезно животно за първата година, но мисля че искаше да имам един, защото и той е имал.
Момчето се ухили щастливо. - Значи твоят баща е магъосник също?Моят не е.Нито пък майка ми.Аз съм първият в семейството.Открихме за магическият свят преди година.Трудно повярвах ! Мислех, че магията е нещо, което се случва на малките деца по рождените партита. Мъже с високи черни шапки, вадещи сребърни парички от ушите ти. Такива неща. Уоу ! Знаеше ли през целия си живо, че си магъосник?
- Мхм. Трудно е да го прекъснеш когато първият ми спомен е от това как леля ми идва за Коледа през камината.-отговори Джеймс, гледайки как очите на момчето се разширяват.-Разбира се, това никога не ми е изглеждало странно, знаеш.Това бе просто живот.
Момчето въздъхна признавайки.- Това е диво и странно ! Щастливец ! Както и да е, името ми е Зейн Уолкър.От Щатите съм, ако не си познал все още.Баща ми работи в Англия от година. Той работи във филмите, което не е толкова вълнуващо колкото звучи.I’ll probably be going to the wizarding school in America next year, but it looks like it’s Hogwarts for me this year, which is fine by me, although if they try to give me any more kidneys or fish for breakfast, I think I’ll blow a gasket. Приятно ми е да се запознаем.Той завърши бързо и се протегна през купето, за да се разтърси ръката на Джеймс с жест, който бе толкова guileless и автоматичен, че Джеймс едва се спря да не се замсее.Той разтърси ръката на Зейн щастливо,облекчен да има толкова бързо запознанство.
-Щастлив съм да се запознаем също, Зейн. Моето име е Потър. Джеймс Потър.
Зейн седна обратно клатейки глава любопитно.-Потър. Джеймс Потър?-повтори той.
Джеймс се почуства малък, с изблик на гордост и удолетворение. Той биваше разпознаван, дори да не го искаше.Зейн направи нещо като присмехулно полу намръщване, полу ухилване. - Къде е Кю, двойното - о и седем ?
Джеймс се обърка. - Моля ?!?
- Какво ? О, извинявай.-каза Зейн.Неговото изражение се промени от едно в bemusement . - Помислих, че си правиш шегичка тип Джеймс Бонд. Трудно го разгадах с този акцент.
- Джеймс кой ? - каза Джейм, чувствайки, че разговорът му се изплъзва.-И какъв акцент ? Ти си този с акцента !
- Последното ти име е Потър ? - това дойде от третото момче в купето. Той бе свалил книгата си.
- Да. Джеймс Потър.
- Потър ! - каза Зейн с доста нелепи опити да постигне английски акцент. - Джеймс Потър ! - той размаха юмрука към лицето си, като направи ръката си сочеща към тавана като пистолет.
- Да не си свързан с това хлапе Хари потър ? - каза по-голямото момче игнорирайки Зейн.- Само за него чета в тази статия "Кратка история на магическия свят". Изглежда, че е бил голяма работа.
- Той вече не е хлапе.-изсмя се Джеймс. - Той е баща ми.И е по-малко от голяма работа, когато всяка сутрин го виждаш да яде Wheatabix от неговите боксерки. - Това технически не беше вярно, но поставяше хората да казват, че имат умствен поглед над Хари Потър в даден момент. Голямото момче надигна вежди леко намръщено.
- Уоу ! Яко ! Тук се казва, че е победил най-злият черен магъосник някога ! - той погледна към книгата, преглеждайки я . - Точно тук някаде.Волда-нещо или нещо от сорта.
- Да, истина е.-каза Джеймс.-Но реално,сега, той е просто мой баща.Това е било преди много време.-но другото момче беше обънало внимание на Зейн.
- Ти също ли си мъгълокръвен ? - попита той. Зейн погледна baffled за момент.
- Какво ? Какъв съм роден ?
- Родители без магически способности. Като мен.-каза голямото момче сериозно.-Опитвам се да науча езика.Баща ми казва, че е важно да знам основните неща. Той е мъгъл, но вече е прочел "Хогуърдс:История открай до край". Изпитваше ме по време на цялото пътуване до тук.Попитайте ме въпрос. Каквото и да е.- Той погледна напред и назад между Зейн и Джеймс.
Джеймс повдигна вежди срещу Зейн, който се мръщеше и разтресе главата си. - Ъмм.Колко е седем по четиридесет и три ?
Голямото момче подбели очите си и се размърда в стола си. - Имах предвид от Хогуърдс и магъосническият свят.
- Аз имам нова пръчка. - каза Зейн, прекъсвайки момчето и започвайки да рови в чантата си.Направена е от бреза с tai от еднорог или нещо подобно. Can’t get it to do squat, yet. Но ще ти кажа, че не е от липса на усилие, все пак. Той се обърна, размахвайки пръчката, обвита в жълта кърпа.
- Аз съм Ралф между другото.- каза по-голямото момче, оставяйки книгата си настрани.- Ралф Дийдли.Купих си моята пръчка вчера.Направена е от върба с хималайски yeti за сърцевина.
Джеймс погледна в него. - Какво ?
- Мустак от хималайски yeti.Много рядка според човека, от когото я купихме. Струваше двайсет галеона.Което означава, че е добра, мисля.- Той изучаваше лицата на Зейн и Джеймс. - Ъъ, защо ?
Джеймс повдигна вежди. - Просто никога не съм чувал за хималайски yeti.
Ралф седна и се подпря напред усърдно. - Разбира се ! Ти знаеш какво са тези.Някои хора ги наричат гнусни снежни човеци.Мислех, че те са въображаеми.Но после, на рожденния ми ден, баща ми и аз разбрахме, че съм магъосник и преди винаги съм мислел, че магъосниците са въображаеми също ! Е , сега чета за всички щури неща, които съм мислел за нереални, но са се превърнали в истина.- повдигна книгата си отново, разгръщайки страниците с една ръка и жестокулирайки с друга.
- Просто от любопитство-каза внимателно Джеймс-откъде си купи пръчката ?
Ралф grinned.-Добре, предполагахме, че това ще е трудната част, нали ? Имам предвид, че не на всеки ъгъл има механици на пръчки откадето идваме, което е Surrey. Така че идваме по-рано тук в града и следваме упътстванията до мястото Диа-гон-али. Без проблем ! Имаше мъж точно там на пътя с малък щанд.
Зейн гледаше Ралф с интерес.
- Малък щанд.-Джеймс prodded.
- Да ! Разбира се, той не даваше пръчките там на открито.Той продаваше карти.Татко купи една и попита накаде е най-близкият магазин за пръчки. Баща ми разработва софтуери за сигурност. За компютри. Споменах ли това ? Както и да е, той попита за най-добрия, най-посещаван от художници магазин за пръчки.Прави ги само от година, но ги прави специални за хора, които знаят какво търсят.Така че баща ми купи най-добрата, която той имаше.
Джеймс се опитваше да запази лицето си спокойно.-Най-добрата, което е имал.-повтори той.
-Да-потвърди Ралф.Бръкна в раницата си и извади нещо подобно на точилка, увито в кафява хартия.
- Тази с yeti сърцевина-потвърди Джеймс.
Ралф го погледна изведнъж, наполовина разопаковал багажа, който бе изкарал от чантата си.- Знаеш, че започва да звучи леко глупаво като го повтаряш, нали ?-попита той малко morosely. - Ъргх, мръсник !
Той смъкна кафявата хартия.Беше около 18 инча дълго и дебело колкото метла.The end had been whittled to a dull point and painted lime green. Всички зяпаха в него. След момент Ралф погледна леко отчаяно към Джеймс.- Не е добро за нищо магическо, нали ?
-Джеймс поклато глава.- Изглежда ми по-добре за убиване на вампири.
-Да-Ралф се ободри.
Зейн се изправи и посочи вратата на купето. - Уоо ! Храна ! Хей, Джеймс, имаш ли от онези смахнати магически пари? Умирам от глад.
Старата вещица, която управляваше количката с храната, връхлетя през отворената врата на тяхното купе.
- Желаете ли нещо, скъпи ?
Джеймс подскочи и започна да търси нетърпеливо, проверявайки всичко с тежко, критично око. След това погледна Джеймс с очакване. - Хайде, Потър, сега е твоят момент да приветстваш нас мъгълокръвните на маса с малко магическа щедрост.Всичко, което имам, е 10 долара.- Той се обърна отново към вещицата.- Не приемата американско зелено нали ?- Тя се опули и изглеждаше леко втрещена.
- Американско зелено...Извинете ме ?
- Drat . Така си и помислих. - каза Зейн, размахвайки неговите обърнати длани към Джеймс.
Джеймс бръкна в джоба на дънките си, вглъбен и изумен от нахалството на момчето.-Магическите пари не са като пари за игра, да знаеш.-каза той укорително, но можеше да се усети усмивка в гласа му.
Ралф вдигна поглед от книгата си отново, мигащ.- Да не би той току-що да каза Drat ?
- Ооо, вижте това.-проплака Зейн щастливо.- Cauldron Cakes! And Licorice Wands . Вие магъосниците наистина знаете да носите на метафора.Имах предвид Ние магъосниците. Хъх !
Джеймс плати на вещицата и Зейн се върна на мястото си отваряйки кутия с Licorice Wands. Assorted colors of wands were laid out in neat compartments . Zane produced a red one, brandished it, and then flicked it toward Ralph. There was a pop and a shower of tiny, purple flowers peppered the front of Ralph’s tee shirt. Ралф се загледа в тях.
- По-добри от тези, които излизат от моята пръчка засега.-каза Зейн, отхапвайки от края на една пръчка с удоволствие.
Джеймс беше изненадан и удолетвотен, че не беше нервен повече, или поне не толкова.Той отвори кутия, съдържаща негова собствена шоколадова жаба. Улови я във въздуха, тъй като тя скочи, и и отхапа главата. Погледна надоло и видя лицето на баща му да му се усмихва."Хари Потър-Момчето, което оцеля." гласеше заглавието на картичката.Той извади картичката и я подаде на Ралф.
-Ето. Малко нещо за новият ми мъгълокръвен приятел.-каза той когато Ралф я взе. Ралф едва забеляза. Той дъвчеше, държейки едно от малките, лилави цветя.- Не знам със сигурност-каза той, гледайки я-но мисля, че тези са направени от целувка (сладкиш)




Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | (покажи всички)
*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2019 Dir.bg Всички права запазени.