|
КОГАТО НЕЩАТА СЕ ОБЪРКАТ, или ТЕМА ЗА РАЗМИСЪЛ – от д-р Томас Ритер
“Студентът трябва да полага усилия да бъде дружелюбен през цялото време, често да гали коня си и да не го поправя нетърпеливо. Дори ако понякога не всичко става според неговите намерения, той не трябва да се разстройва и гневи, или да се отнася лошо със своя кон, с други думи да се продава пред наблюдаващите. Защото няма нищо по-неприятно от това да гледаш ездач, който мушка с шпори и бие коня си, особено когато той самият е причината за грешката. И това се случва доста често - ездачът принуждава коня да направи една или друга грешка поради несъвършен седеж или неустойчива ръка, за което не конят трябва да бъде наказван, а ездачът следва да бъде държан отговорен. Един кон, който е научен на леки помощи и който обръща внимание и на най-малките движения на ездача, неминуемо ще реагира веднага, щом ръцете, краката или седалището действат неправилно. Обаче, конят не бива да бъде наказван, тъй като той само е направил онова, което ездачът е поискал чрез своето невнимателно движение.” - Анонимен главен ездач от Испанската школа по езда във Виена, от 18 век.
Когато нещата се объркат и конете започнат да се държат зле, повечето ездачи търсят причината и лекът извън себе си. Истината е, че в повечето случаи решението се намира вътре в ездача и никъде другаде. "Untugenden" („недобродетелността”), както я наричат на немски, като хвърляне на чифтета, изправяне на задни крака, хукване, плашене, въртене и т.н., са последният отчаян опит на коня да каже на ездача, че се е преситил от начина, по който е язден. Всички тези лоши навици са форми на ”задържане” (на енергията), а това винаги е породено от ездача, освен ако не става въпрос за някаква физическа болка, която трябва да бъде изследвана и ако е възможно – разрешена с помощта на ветеринаря.
Ездачите подтикват към ”задържане” в резултат на непоследователните си помощи, напр. подкарват отзад (или още по-лошо, стискат здраво с крака) докато задържат или теглят отпред; сядат напред с нестабилен кръст докато подкарват отзад, и др. Тези противоречия може да разгневят дори и най-изпълнителния кон, ако той е едно интелигентно, притежаващо дух животно. Коне, които са отстъпчиви и флегматични по природа, често избират една „вътрешна емиграция” и вместо това стават невероятно бавно схващащи и мързеливи. Буйните и смели коне, от друга страна, ще се опитат да разберат тези противоречиви изисквания за кратко, докато неспособността да ги изгладят или съгласуват създаде неудовлетворение, после гняв, и накрая разбунтуване. За да добави оскърбление към неправдата, ездачът често наказва коня, че не прави това, което му е било поискано, въпреки че помощите просто са били неясни или невъзможни за изпълнение. Ако ездачът не успее да разпознае какво се случва и не направи основни промени в начина, по който язди, конят навлиза в една низходяща спирала и бързо става негоден за яздене, плашлив или буен.
Много интелигентни коне имат силно чувство за справедливост. Те щастливо приемат своята роля като подчинен член на табуна, ако техният лидер не ги експлоатира, ако изисква само неща, които са по техните физически и психически възможности, и ако неговите искания (помощите) са прецизни, адекватни и лишени от противоречия – особено ако помощите и упражненията са предназначени да улеснят работата на коня при носене на ездача, чрез подобряване на неговия баланс, гъвкавост и изправеност. По този начин конете достигат доверие и уважение към водача на табуна. Те му дават своето доброволно сътрудничество и нещо повече, те са щастливи да работят за и с такъв индивид. Ако водачът на табуна, от друга страна, е по някакъв начин несправедлив, изисквайки повече отколкото конят може да даде, ако иска нещо, без да позволи на коня да го изпълни (казвайки „Върви!” когато в действителност има предвид „Спри! Страхувам се.”), или когато неговите инструкции са пълни с противоречия като цяло, конят ще оттегли своето доверие и уважение, точно както един човешки работник не би уважавал един некомпетентен началник. Когато позицията на авторитет е незаслужена в резултат на липсата на ръководни качества и компетентност, служителите, също както и конете, ще станат неотзивчиви. Следователно, една промяна в отношението, едно нарастващо неподчинение, дори опасно поведение, често е признак, че ездачът не е бил добър лидер. Тези промени никога не настъпват неочаквано. Винаги има предупредителни сигнали и ездачът трябва да се научи да ги разпознава, преди да се озове на земята, чудейки се: „Какво, по дяволите, стана току-що?!” Тези предупредителни сигнали могат да бъдат много леки и неуловими, като например изкривен преход от спряло положение към ходом, колеблив или закъснял отговор към подкарващите помощи, изнасяне встрани от стената при движение в едната посока, липса на концентрация върху ездача, изнамиране на неща, от които да се стряска и т.н.
Много ездачи не разпознават предупредителните признаци. Те ненадейно се оказват неприятно изненадани, когато конят прояви някакво явно неподчинение, шест месеца или година след появата на първите предупредителни симптоми. По това време ситуацията вече е извън контрол. Конят вече е станал толкова неудовлетворен, че повече не се интересува от продуктивен разговор със своя ездач. Той се е предал и е стигнал до заключението, че всички ездачи дават непонятни, противоречиви помощи. Доверието и уважението на коня са вече така напълно разрушени, опасното поведение е толкова дълбоко вкоренено, че е трудно и отнемащо време, а в някои случаи опасно, дори за много способен ездач да ги възстанови. Първоначалният ездач, който е причинил това поведение, е досега вече далеч от своят клуб и в много случаи ще е неспособен да го оправи, без да изпрати коня при професионалист за няколко месеца. Обаче, дори и ако някой друг коригира коня, лошото поведение ще се появи отново, веднага щом първоначалния ездач се качи пак на гърба му – освен, ако този ездач не промени ездата си напълно. Но дори и тогава, кон, който е бил „научен” да хуква, да подскача, за да изхвърли ездача си, да се изправя на задни крака, да се завърта рязко и т.н., никога няма да забрави как да го прави. Тези коне са като възстановяващи се алкохолици. Те не могат да бъдат „излекувани”. Те могат само да бъдат обучавани да не използват своите опасни форми на отбягване докато бъдат яздени правилно. Но лошият навик винаги ще се крие зад ъгъла, готов да изскочи отново, ако ездачът отново направи старите грешки.
Вместо да анализират това, което те самите може да са объркали обаче, повечето ездачи веднага започват да търсят причината и решението извън тях самите, т.е. прехвърлят вината. Те си въобразяват, че ако могат да намерят подходящото седло, точната трензела, правилния помощен повод, правилния ковач, ветеринарен лекар и т.н., техните проблеми ще приключат. Това са същите тези хора, които продължават да се местят от един треньор при друг всеки път, когато старият треньор им каже, че всичко което трябва да направят, за да разрешат проблемите си, е да си седнат на задника и да се научат да яздят. Ако всички други се провалят, ездачът продава коня и си купува друг, който предсказуемо се превръща в клонинг на първия, в рамките на година или по-малко.
Но както казах преди, нищо няма да се промени докато ездачът не направи основни промени в начина, по който язди и по който мисли за ездата. Ездата предизвиква всеки от нас да се преоткрива напълно на периодична основа. Това е крайно болезнено за нашето его, защото трябва да се изправим лице в лице с действителността, да признаем всички неща, които все още правим погрешно, но също и да разпознаем нещата, които вече правим по правилния начин.
Това обикновено идва с осъзнаването, че далеч не сме толкова напреднали, колкото сме смятали досега. Ако искаме да се научим как да яздим, трябва да отстраним лошите неща и да се опитаме да излезем с нова концепция, нова „работна хипотеза” за нашия седеж и нашата езда, която може да ни изведе до следващото ниво на компетентност. Учителите могат само да ни насочват в правилната посока и да ни дадат инструментите за разрешаване на проблемите, но ние трябва сами да намерим решенията, с помощта на тези инструменти. Истинската работа, запълването на пропуските може да бъде извършено само от нас самите. Никой не може да го направи вместо нас. Ето защо, дори и с най-добрите учители и с най-добрите коне на света, ученикът/студента трябва да свърши работата - изследването на самия себе си.
Тази метаморфоза трябва да започне с поглеждане в огледало, което показва не само нашето лице, но също сърцето и душата ни; а ние всички имаме грозни части, в които бихме предпочели да не се вглеждаме, защото е болезнено, срамно или смущаващо да си ги признаем и да гледаме в тях. Обаче, няма да станем по-добри хора или по-добри ездачи, докато не се научим да се изправяме срещу това, което сме, включително и с всичките ни отрицателни качества. Това е първата стъпка към стремежа да превъзмогнем слабостите си. Конят е това огледало, което ни показва едно цялостно отражение на това, което сме, а просветеният ездач може да разбере точно какво казва коня за него. Това изисква голяма вътрешна сила, за да издържим този поглед отблизо на нашето отражение в огледалото, защото може да бъде такова болезнено преживяване!...
В този критичен момент, ездачът има избор. Той може или да събере кураж и да се изправи срещу себе си, или да продължи да прехвърля вината и да търси отговорите извън себе си. Ездачът, който се заема с трудната и мъчителна задача да анализира честно всичко относно себе си, ще бъде преобразен от преживяването по много начини и ще придобие много по-дълбоко прозрение, на много повече нива отколкото си е представял предварително. Той също така, ще се научи как да язди, почти като страничен продукт. Ездачът, който продължава да търси отговори извън себе си, ще пропилее ценно време. И пак, накрая няма да намери знания или способности. Вместо това, неговите умения ще си останат на същото ниво. Ездачът е този, който не успява, но конят е този, който плаща цената.
Ние всички редовно достигаме такива критични моменти. Често те са ни ”наложени” от особено труден (за нас) кон, който не ни позволява да мамим и лъжем през своя път и който ни изправя лице в лице с нашите слабости. Отговорите са винаги точно там, пред нас. Конят ни казва точно какво не е наред с нашата езда и какво му е нужно. От нас зависи дали ще изберем да го послушаме или не. Никой друг не може да го направи. Ездачът трябва да иска да се учи, истински и честно, без извинения, без обвинения към коня, седлото, трензелата, ботушите, брича, ковача, ветеринаря или каквото и да е друго. Желанието да се учим трябва да е по-голямо от всичко останало – гордост, суета, его - от всичко! То се свежда до въпроса колко е важно за ездача наистина да се научи да язди и колко далеч той, или тя, иска да стигне в своята езда.
---------------------------------------
Food for Thought - by Dr. Thomas Ritter
©2007 All Rights Reserved
|
