|
Повечето от вас знаят с цената на какви мъки и трудности се взехме с моя плашльо - на никого не му пожелавам толкова зор и притеснения - старала съм се да не показвам най-грозната страна на историята ни, но въпреки това знаете, че не ни е било леко - не знам на кого повече - на мен - защото разбирах до последната подробност какво става, или на Магзи, дето си нямаше хал-хабер, горкият...
Но вече сме си заедно, макар и на около 30-ина километра разстояние, които никак, ама никак не са малко за човек без кола. И въпреки това - успяваме да се видим, успяваме и да свикнем с новия си статут. Първите му часове в конната база в Сливница си бяха истински кошмар - той се блъскаше в стените, подскачаше не само от всеки шум и трепване, а и без да има стряскащи звуци и движение - от собствените си му бесове - какво да го правиш - щурав си е. Първия ден не е пожелал да яде нищо, цяла нощ се е въртял и скачал, тропал е, цвилил е, какво ли не... Малко по малко свикна с храната, започна да си харесва автоматичната поилка дотолкова, че направил наводнение, та се видели хората в чудо и му спрели кранчето централно. Сега тая поилка е на голяма почит - и от негова, и от моя страна(чак му завиждам, признах си )
Дават си му от хубавите гранулирани смески, той си плюска на воля и все ходи при тая хранилка да провери, аджеба, няма ли там някоя трошичка останала. Не конче, а направо прасенце е той - дай му да яде - и постелът не остава пожален - всичко - в търбуха!
Отивам след като го докарахме там за пръв път и съм спокойна, че все пак миналия път се поразходихме мъничко в бокса - казах си "Тоя път поне това ще даде, пък ако съм късметлия - и повече". Е не би. Сложили до него една малка кобилчица - бебенце направо - под годинка, едва я отделили от майка й - но ние нали трябва да се направим на големия мъж - все там. Бре какво чудо беше - не мога да му кажа една приказка - изнервил се, все я обикаля тая госпожица и току ми обръща задник - почти напук. Аз отначало се местех, местех, пък като ми отъпя му викам "Аз оттук не мърдам. Ти ако искаш - и ти стой така - с гъза към мене. Да видим кой е по-непукист." . И той стоя, стоя, стоя, ама не му беше много удобно, както се беше извил, че да ме гледа, пък току си плю на фасона и се обърна иначе. И така няколко пъти. Няма да си играем на шикалки, я Нахраних го със сено, но той се ядосал нещо и го тегли като куче пантоф както ръфа и дърпа. И като го видях, че се гевези се завъртях и започнах да се радвам на малката - тя, милата, само й дай някой да я успокоява и да я гали - такава умърлушенка е и толкова жално гледа - прилича на малко магаренце, почти черничка е, с едни тъжни очи - да те разплаче направо. Гушкаме се, доколкото може през решетите, дава си тя муцунката да я целунеш, притваря очички, присвива назад ушета, че да я погалиш хубаво по челцето - камък ще размекне, какво остава за мен. И да видиш ти - като почнах да я галя нея и да й казвам какво добро момиче е - ех, люта ревност, арабска, бе! Спря да дъвче, отвори уста не, ами направо му увисна ченето и замръзна. Стои, фиксирал ни и не мърда - като статуя. И не само не мърда, ами не мига, че и дъх затаил - гробна тишина. Аз, обаче, най-спокойно му казах "Аз съм дошла да се порадвам на конче. Щом се правиш на интересен - ето някой, дето е доволен, че съм тук - и аз ще му се порадвам - повече е заслужил.". И си продължихме с малката. А го чувам тоя как се приближава отзад и с периферното си зрение го виждам как протяга шия, души, гледа жално и направо шокирано и пристъпва сантиметър по сантиметър. Накрая дойде да ми души полата - оная пухкавата, дето е като зелка и е само за при кончетата(късметлийската), че пона и да се завира в мен и да опитва да ме подъвква. И като се обърнах да му кажа нещо - изправи се позасрамен и - ни лук ял, ни лук мирисал - вирна нос, фръцна се и си тръгна с една поза "А - аз тука не за тебе и полата, нещо си търсех по пода, ама размислих!". А майка ми стои пред бокса и се залива да се смее - то да бяхме искали да го накараме така да реагира - нямаше да стане. Но като цяло тя ме разсейваше и все а-ха да направя нещо - тя ще се сети тогава точно да ме пита "Защо не това и онова", или друго умно да предложи и ме изнерви - Магзи ме усети, а и той не беше в кондиция и денят си беше леко пропилян... Нахраних го със сено, той обича да му давам, ама аз не бях доволна...
След това майка ми беше много въодушевена - отишла сама да го види и да прибере стария оглавник, дето трябва да го нося сега в Шумен, малката кобилка не била там и се попипкали малко с плашльо, хранили се, не й е въртял трътка - било е по-спокойно, в общи линии. Аз, обаче, си бях вкисната...
Отидох оня ден с един приятел - пчелар, да го видим и да го снимаме моя стресливец и се чудех как ли ще е - отивам с нов, непознат човек, ще се пробваме да го завъртим малко поне да се види човешки за какво иде реч на тия снимки, светкавици, едно, друго... И се чудех как ли ще мине. Като се появихме още на портата и кучовци нададоха вой, милите. Аз го предупредих, че много страшно лаят, но си се обичаме и да не се шашка. Те като се втурнаха пъргавелчовци, като ме наскачаха - ще ме съборят - етап 1 - кални лапи по полата и долната част на ризата - успешно преминат! Влязохме с триста зора и потеря по петите при кончовците и веднага се лепнах за най-първия вдясно, дето като се появихме с камиона, с който карахме Магзи, се запознахме и се целувахме, докато разтоварим дебеланчо мой. Намачкахме се и продължихме натам. Свихме вдясно, после пак вдясно и стигнахме при мой щурчо. И - да не повярваш - не само, че не се стресна, ами се зарадва даже, дойде при решетките и ме зачака, гледаше ме едно любопитно такова и ако можеше да се усмихва - значи беше ухилен Отворих долната част на вратата и се вмъкнах при него - дойде да ме подуши, макар и да стоеше на една крачка разстояние, но ми задуши полата и ръцете, гледаше ме в лицето и беше доста спокоен и игрив. Тоя път не бях забравила захарта и ябълките и за пръв път щях да го подкупвам и така - за късмет, разбира се - вече подкуп не беше нужен, но нищо. Дойде да ми муцка ръцете Магзи и така и ме подсети, всъщност, за захарта - така, както като види ръка и почва да скача - така сега сам се навираше - КЕФ! Извадих една кутийка и започнах даму давам. Хубаво - ама той не е като другите кончета - да си сложиш захарта на дланта и той да се наведе да я вземе, ами си протяга шията и трябва да я сложиш на върха на пръстите си, или най-добре да я хванеш с палец и показалец, че иначе се изтъркулва. А и досега захар не е виждал, нито ябълки, нито моркови, дори гранулирани смески не беше ял - дивчо - нямаше си и понятие от "деликатеси". И аз - нали съм музикант - ръцете си ги пазя повече и от очите, ама няма как - прежалих се и си казах "Ако ш'е хапе - да хапе, е*аси - какво да направя - не мога да не му дам" и протегнах и аз ръка към него. Взе го толкова внимателно, че в крайна сметка го изпусна. Реших да му дам ябълката, че да не се старае толкова, мислех си, че като е по-голяма ще му е по-лесно, ама и нея едва я хвана с устни и тя се изпързаля, разбира се. Учудих се, защото е яко лаком и веднъж са му дали ябълка хората там и е обезумял от кеф и след като я изпусна тая я заръфа така ожесточено... Но явно просто наистина много внимаваше да не ме захапе. След това му дадох сума ти захар, той беше все така предпазлив и много нежно - с върха на устните само - я взимаше. Видях, че бая намаляха бучиците и оставих за изпроводяк да има няколко и втората ябълка и почнах да му давам сено и да го подмамвам да "позира" за снимки. Първите няколко не бяха кой знае какъв шедьовър :
Но му хванахме цаката на моя щурчо как точно да го снимаме и понаха да излизат наистина хубави снимки :
Лошо само, че го снимахме в бокса и на почти всички снимки муцунката му е на преден план и снимките са едни шантави - главести такива , ама поне и вие сте снимали кончета - знаете как излизат.
Тук сме го докарали като вампирче моя красавец
и най-радостни бяхме, че той почти не се стресна от светкавиците - на два пъти само трепна, но лекичко. Виж от ръка и движения - продължаваше да се плаши... Но така, или иначе - с времето ще се успокои - никой повече няма да му посегне и - макар, че няма да забрави какво е да го удрят - ще знае, че това повече няма да му се случи.
И тоя ден малката глезла беше до моя си плашльо, та на моменти пак се забиваше там, няма как, мъж е - простено му е :
Засетих се, че не стига, че му е толкова оскубана и опасана гривката на Магзи, ами и го снимаме от страната, дето пък съвсем няма, та решихме да го подмамим да се обърне да видим и другия профил.
Tук е излязъл точно като магаренце, а аз съм луда по магаренцата - това си говорихме наскоро и с Олга и Адвокатката и то да вземе така да излезе точно. Понеже - като виждате - го направихме разноглед с това сено отдясно и фотоапарат отляво, реших да изляза малко извън бокса, че да не се блещи така и да става като във вица "Тебе гледа, мене вижда" и вижте какви хубави снимки излязоха:
Tук даже не щя да вземе захарчето - само дойде да ме муцка и беше доста по-спокоен, като се има предвид, че в бокса беше непознат за него мъж с някаква светкаща щуротия, а на следващата снимка... Сега да ми се смее който иска - ама с такъв кон мъж ми не трябва :
Накрая реших, понеже е бил толкова добричък и послушен, да го донатъпча със захар и да му дам ябълчицата и се вмъкнах пак при него. А той беше все така внимателен и даже половината пъти нямах изобщо захар в ръцете, а той си ми джвакаше пръстите с устнички, ама така и не му усетих зъбките, или венеца - много се стараеше да не ме захапе, толкова внимателно е било само кучето ми, когато е взимало със зъби нещо измежду моите зъби - не ме и докосваше мене с мустак даже. Много са умни тия животни, бе - само да си малко поне и ти добър с тях. Много неща можем да научим, ама на кого ли му се занимава да се спира да ги погледне какви са им взаимоотношенията... Та - дадох му и последната бучка захар :
и се приготвих и за ябълката, а той ме попиля от смях - не можа да я вземе само с устни, разбира се, и като почна да мляска с тях около нея - половин час - ние даже филмче снимахме, като го видях какви маймунджулъци прави - накрая му търкулих ябълката между зъбките, че ми дожаля как му се беше прияло, то пък тя му се оказа по-големичка и му заседна в захапката, та - в крайна сметка - и нея я изплю и я яде от пода, но с голям кеф. Ей го тука как се е измаймунчил и за снимката :
Накрая го погалих пак по муцунката, доколкото даде, разбира се, че все пак още не се е успокоил съвсем - само на десетина дена престой там е. Благодарих и на Реджи(Реджеб - един от конярите - той каква е запетайчица - дали има и метър и петдесет, се чудя), затова че го гледат така хубаво и той се похвали, че вече си му чисти много по-спокойно и не се налага да бяга на пожар извън бокса, като се разщура моят, каза, че никой не го бие(видно е) и т.н. Смях се през цялото време на момчето, което беше с мен - той се разкиха нещо още в началото и не се спря през цялото време, та доста подплаши моя стресливец и все се чудех "Наздраве!" ли да казвам, или "Няма, няма страшно!" през минутка-две
Тръгнахме, кучовците се заиграваха с една мацка, дето живее там и си ходи по решетките на боксовете и дружно с нея ни изпроводиха до колата, голям ескорт са ми те, ама не ме пускат да си тръгна, щуравките - игри, хапкане, нови следи от лапи по дрехите ми, даже се карат леко кого точно да погаля и се врат един през друг и леко си ръмжат, че да не се застоява някой повече - абе лудница - това си е моята втора менажерия - след тая, която е у дома. Като отида там и не ми се иска да си тръгвам. А нощите са прекрасни - звездите в чистото небе, плътният и свеж въздух, мириса на изсъхнали слънчогледи и царевични стебла, на конска тор и сено... Някоя нощ ще се разходим с Магзи по тъмно и хладно - само двамата... Няма да е скоро, но пък ще е дълго чакано и още по-жадувано. И тогава пак ще има какво да разказвам. Ако намеря думи...
|
