|
Вече си е при мен плашльо! ! ! Да са живи и здрави Адвокатката, Джудиста, Пепи и цялата компания, дето ми помогна. То при мене не може да се мине лесно, та тоя път направо ми е е*а майката от зор - предупреждавам ви, че каръщината ми е огромна, та... Смейте се на воля - аз се "похвалих" как съм се изложила вече - не го крия - нека ми се смеят хората, като нямам акъл за две стотинки
Звъни ми нашата Адвокатка и ми казва накратко "Пак има транспорт, събота да си тука". Почваме да се уговаряме за час, аз малко се поскофтих, че Олга няма да може да го види, но пък вече ми припалва под лъжичката от кеф. Отначало дори не разбрах, че същият човек, който миналия път ми предложи караваната си, ще ми помогне и сега. Да не говорим, че той е разбрал колко ми е изоглавено добиченцето и решил да го натоварим в хубавия автобус, дето е обезопасен. Уговаряме се нещо с Иванела и изведнъж се оказва, че трябва да пътувам още същия ден(четвъртък през нощта), че да съм петък там. Хубаво, ама аз още нямам бокс. 'Айде почвам да звъня на един човек в Божурище - не може да ми помогне, каза - не зависело вече от него, нов собсвеник имало. Изравям от едни листчета у нас номерата на телефоните на другия, който движи нещата там - и той същото ми каза, дори беше леко сърдит, че навремето му отказах да му додам парите за Магзи и да иде да го плати и да го закара в базата(ами той дори не ми поиска ЕГН-то, нито пълномощно - как се купува кон без "собственика" и на чие име се записва, като му нямаш данните? И как се дават толкова пари на ръка, като изрично ти казват, че не им трябваш там и че не може да пътуваш с тях да си си при коня(за твое спокойствие), защото само ще им пречиш). Ако Адвокатката ми каже "Дай парите да ида да го взема аз" - няма да се замисля, ама тука не е такава ситуацията. Да не говорим, че го питам за конкретна цена за пансиона, а той ми излезе с номера "Ш'е ти давам от на моя кон храната"... Е... Дори да се беше случило реално това - 'ми че аз не искам да подяждам нечие чуждо конче - аз искам да си платя, за да е сито моето. Да не говорим, че се оказа много добър приятел на човек, който СИЛНО ме съмнява(впоследствие се оказа - с основание) и просто не посмях - не ми дреме да ме беше завлякъл с парите, но тука се касае за моето си конче - едва си го намерих и се харесахме - след оная история, дето отивам да си купя онзи, който си харесах и почти спазарих, а се оказа продаден два месеца по-рано... Е не ми се рискуваше - много щеше да ми дойде. Та - и той ме отряза много сопнат и аз все пак го питах за името на новия собственик. Каза ми го, телефонен номер не пожела да ми даде - не се били имали с него - и прекратихме разговора. През цялото време Адвокатката стои на линия и й пиша какво става. Тя се зае да издири на тоя човек координатите и говори с него - същата ситуация - базата щяла да се срива до основи март месец и вече не приемали кончета. В "ЕГИДА" място още няма... И тя ми каза, че хората, които ще ми помогнат за транспорта могат да го вземат плашльо при тях, в тяхната база. Аз се навих, защото вече почти месец и половина, откакто си е официално мой Магзи, а стои сам и затворен в Шумен - те не го извеждат там да тича и той дебелее, та се къса. Като го видях се чудя да се смея ли, да плача ли - налял се е като бъчонка в задника.
Ш'е го стопим, де - няма да го оставим така.
И - това става късния следобед - уговаряме се да пътувам през нощта и сутринта в 6:05 да съм на Гарата в Шумен. Речено-сторено - билет си имам, оглавниче, даже четки, гребен, чесала и ножче за копитцата, приготвям се да тръгвам... С един приятел се бях посдърпала лекичко предния ден, обаче реших да не се правя на много велика и "забравих", не съм му натяквала, че да не му вгорчавам живота - от мен много кофти приема лоша дума, а и не ми е зор да го мъча. Похвалих му се, че пътувам вечерта и му казах "Ама нямам време да пиша, МОЛЯ ТЕ да ме разбереш - ако искаш ти пиши, аз мога да чета, но са ми заети ръцете" и той се съгласи. Принципно за навсякъде закъснявам зверски, но за влак - никога - към 100 пъти съм пътувала сигурно - е нямам нито един изпуснат влак - не исках да си правя сефтето сега точно. Той, обаче - през две минути нещо ме пита, или "Ама какво млъкна сега, де - обиди ли се?..." и аз все пиша "Нали ти казах, че не мога - заета съм, бързам, оправям си нещата, 'айде не ме бави", той уж разбира и пак така, накрая му приревах, че ще си изпусна влака и тъкмо реших, че ще помиряса малко - е не би... Изстрелях се от нас като снаряд и успях да стигна на Гарата относително навреме - на коловоза, където беше влакът за Варна бях минута и половина преди тръгването. Излизам от стълбите и изведнъж - по възможно най-пикливата логика - виждам как влакът започва да се движи. Е няма такава картинка - по филмите знаете как се изпуска влак - аз го изтървах за по-малко - за няма и два метра - а-ха да се хвана за него и да се кача отзад макар(на края на последния вагон, отвън) и... Просто не смогнах... И влакът се изниза - точно като вода между пръстите ми все едно изтече... А аз седя и съм се облещила - не мога да повярвам, че изпуснах влак и то ТОЧНО днес. Целия ден си казвам "Е*аси късмета - най-накрая и на мен да ми потръгнат нещата, дали не се радвам прекалено - ш'е 'земе да стане гаф, аз съм карък - никога нищо не ми е било по конец, ама не - какво да се обърка сега - няма какво, всичко е наред!"... Аз, като последния идиот, ходя след влака и го гледам как се отдалечава - с подсъзнателната надежда да спре малко по-натам(както понякога се случва) и да го хвана. Но не би. Това всичкото става в 11:15 вечерта. Последният влак за деня беше. Нямаше и автобуси... Имах билет, който изгаряше... Майната им и на парите - КОНЯТ МИ БЕШЕ В ШУМЕН, А АЗ ОСТАНАХ В ПРОКЛЕТАТА СОФИЯ! ! ! Видях няколко полу-съжалителни полу-подигравателни погледи... Всичко живо се изнесе, аз останах самотна на перона като най-големия идиот на света... И за пръв път в живота си си казах на някого всичко, което си е изпросил - не, че ми олекна... Но му обясних, че докато се държи по тоя детински и безотговорен начин не можем да се разберем... Защото това беше все едно да ми звънне по телефона - аз няма да му затворя - познава ме - точно затова го помолих да ме разбере и да не ми яде времето... Само ме вбеси с въпроса си "Е защо не спряха влака?!?", на което не знам в какъв фалцет съм минала, изплювайки злобно "Защото не съм принцеса Даяна, а се съмнявам и за нея да го бяха направили"... Както и да е - дълъг и широк разговор. Майка ми ми казва "Прибирай се, късно е, влакове има чак в 7 сутринта". Аз, обаче, съм си казала, че ще съм в 6:05 в Шумен и това е. Човекът каза, че без мен не може да го натовари кончето(съвсем резонно), и аз бях обещала. Срам - не срам - от 400 човека в телефонния си указател намерих 15. Звъня, звъня, звъня - единственият, дето веднага се отзова беше фиркан - сама му казах да легне да спи и че ще се чуем скоро. Накрая се обадих на човека, дето си бях казала, че ще правя, ще струвам, но няма да го тормозя - веднъж ми е отървавал гъзеца в тежка ситуация, нямах вина, но си получих помощта и така или иначе вече си бях в дълг. Но стана 12, а аз стоях седнала на едно первазче насред перона и вдигах усилено температура... Казах му, че ще гоним влак до Чевен Бряг и се разбрахме да се чакаме на главния вход. Тръгвам да излизам - те сложили хората вече едни вериги - изпозатворили ме - вдигам полите и прескачам - какво да правя сега? Стигам до вратите - те с по един дебел катинар всичките - няма излизане. Почва да ме избива на смях вече - то при такова положение... Намирам някаква продавачка на едно от магазинчетата до тия врати - така се уплаши тя, неочакваща да има човек вътре в гарата, че се шибна в касовия апарат, та го събори, попиляха се парите, а тя така си изръби рамото, че... Как да е - отвори ми, излязох. Тъкмо успях и дойде тоя приятел, качваме се и потегляме, аз звъня на майка си да я питам в колко на коя гара е влакът, тя като запелтечи, като почна да обяснява колко минути след тръгването бил тук и там и й казвам "Човек - вземи сметни и ми кажи часа, аз трябва да запомня няколко града и няколко часа - не мога и да смятам, че ще забравя половината", тя хептен се изпооплете, изнервих се, как да е. Накрая разбрах, че от Чевен Бряг влакът потегля в 01:32, а от Плевен - в 02:17. Видяхме скоро след това, че първият вариант ни е непосилен и си бихме камшика в посока Плевен... Бре, като се изсипа един дъжд, едно чудо - трака като градушка, нищо не се вижда, по едно време колата поднесе - викам си "Само ни трябва сега да се обърнем", а човекът кара постоянно разни мебели и т.н. и е отличен шофьор, ама понякога не зависи от теб... Зарадвах се, че ще можем да стигнем като видяхме табела "Плевен 44 km". След известно време виждаме нова, табелка, гласяща, че 30 километра остават, но... Измина 3 пъти повече време отколкото в последните 14, при скорост почти тройна и - няма Плевен, няма чудо, няма нищо... А пътят НЕ сме го объркали - объркали бяха табелите... Остават 5 ли, 10 ли минути - ние тепърва в някакво село "Ясен" влизаме и се смръщих, 'щото баща ми се казва така, пък от човек като него - нищо добро не чакай - и си направих кофти асоциация. Излязохме от селцето, продължихме, накрая влязохме в Плевен - остават 3 минути, а ние НИЩО не можем да намерим - едва в една безниностанция питахме, а аз вече бях посивяла от зор - следващата спирка беше чак в град Левски - невъобразимо далече - почти двойно колкото от София до Плевен, защото по магистралите се губеше много... Питаме къде е гарата - казват ни "Ей оттука надолу", ние репликираме "А на колко време път е?" - отговарят ни "Ами на 500 метра" и ние грейнахме и отпрашихме с мръсна газ. С 300 зора стигнахме, то минаваше 2:14 вече, аз веднага видях на таблото - "закъснение 10 минути, тръгване от Плевен - в 2:20" - което значи, че е било предвидено в 2:10 да потегли оттам влакът, но... Ех - поне малко късмет извадих. Човекът си извади нещо за папкане и ме избъзика искам ли и аз, 'щото ме знае принципно как хич не съм по това(ако и да не ми личи), хапва и ми се смее, а аз пощурях от кеф, че ще си хвана влака. Майка ми звъни и ми дудне "Да не забравиш да се качиш на 4-ти вагон, че на Горна Оряховица ги откачват половината", а аз прихнах да се смея, че като се знам... Точно така щеше да стане, а и сигурно Горна Оряховица е точно след Плевен спирката. Успях да се кача, седнах си на мястото и се почувствах като медуза на слънце - така се разлях в седалката, както и Гарфийлд пред камина не може. Пратих един благодарствен SMS, че не ми се видяха достатъчни хвалебствията отпреди малко и си извадих книгата да си почета, че да се смиря малко. В 5:50 пратих SMS на Адвокатката, че се движа с 5 минути закъснение и че пристигам. Отидох да пишкам, за малко да си изпусна спирката, абе кошмар - слизам - вали за "Добре дошла". Да, ама не знае, че на мен пък ми е кеф! Помогнах на една жена с бебенцето й - че се пързаляше количката по стълбите - и зачаках. Ех, като се появиха две кутренца - новородени почти, с пухкавата козинка, дето е като мека вълна - и си заджавкахме, заблизахме си ръцете, гризкахме се, галехме се... Някаква бабичка ми изсъска "Ще ви налазят бълхи!", аз й викам "Нека", един дядо мина и почти кресна "Не ги пипай - какви са мръсни", аз - "Ще се измия", а и хич не бяха мръсни - на хората предразсъдъците им са мръсни - даже се пробвах да ги снимам с телефона - не знам доколко стана. Едното беше светличко, с големи пеленгатори, леко стърчащи, а на другото му бяха клепнали ушетата - това светличкото ми заприлича яко на момиченце, а и в очите много нежно беше и все нещо си му виках в тая насока, накрая се сетих да го вдигна да видя пупата как е - момиченце беше, познах ги и тоя път(надув-надув) и се чухме с Иванела - тя пък се позабави, че да нахрани всички кончета, накрая се намерихме и се качихме в колата й да обиколим за другите от компанията. Подбрахме ги един по един и се занесохме да видим техните кончета - ух - ненаиграх се - то разкош там - всички си подали муцунките и де се врат да им се радвам, аз ги изпонапрегръщах като да са ми гадже, дето в чужбина стои по 10 месеца в годината направо, разцелувах ги, посмях се на един "Носорога", дето му е излязъл един "змей" на носа - изстисквали бяха цирейчето, ама не беше спаднало още, видях "Изрода", видях Велизар, видях някакъв динозавър, както го кръстих - толкова огромна кобила, че не можех да я кръстя за себе си иначе - бяла, с черна грива, ОГРОМНА! ! ! Кученцата и котките също не ги подминах, оцапах се прилично и се занесохме до "Кабиюк". Слизаме, то вали още, Хайредин влязъл при моя си плашльо и го държи за оглавника. Поздравихме и той отвори вратата - видях я с периферното си зрение(да не кажа, с гърба си) Адвокатката как веднага й се стрелна погледът към краката му на моя и вика "А - хубав ти е конят", комай си е патила повечко с куци и кривокраки кончета. И тръгнаха да го товарят - камиона го бяха закарали направо на входа на конюшните и Магзи само трябваше да се качи вътре. Е да, ама не. Леле, като се запъна тоя добитък щурав - като заперести тия крака задните и като го облещи тоя гъз огромен - като луната светна и беше на косъм да си се пльосне на задника - не ще и не ще. Аз поусетих как всички си казахме наум "Ех, ш'е берем ядове с тоя улавия", ама той взе, че ни изненада и наби един крак и се качи почти веднага - затворихме го и аз - както мислех, че поне малко от малко ще се видим - те викат " 'Айде - със здраве" и ме наизпратиха да си ходя. Та сега ще дойда и тая събота да подосаждам, че не може така. Качих се при Пепи - той да вземе да се окаже една душа човек - през целия път сме си дуднали глупости, аз пуснах два-три мръснишки вица, поговорихме си за българско кино(оказа ни се слабост), а през цялото време си го виждах стресливеца на едно мониторче как стои и не смее да мръдне. То такова удобство беше, че даже не посмях да го карам Пепи да ме пуска при него, че само щеше по да се стресне - така си му миришеше на едно друго конче, чуваше го, а камионът ИЗОБЩО не тресеше, даже не клатушкаше - и всичко беше спокойно. Ситнахме до София след сума ти часове, посмяхме се на километричните задръствания в изходните платна - "Софиянци си отиват по родните места за празниците" и отидохме да оставим другото конче в "Хан Аспарух" и да вземем едно бяло арабче. Веднага го наобиколиха Пепи - "Ама на кого е тоя кон, какъв е, колко струва, кой го тренира, ще се състезава ли, в коя база е, откъде го купихте" - той евалла - казал само "На едно момиче е, иска го за себе си, няма да се състезава" и не казал, че съм аз - да ми спести нахалстването и на мен. Качиха бялото арабче и тръгнахме, стигнахме в базата в Сливница и там ме посрещнаха кучовци - та не мога да сляза - те стъпиха с лапички върху стъпалата - не мога да стъпя, не мога да скоча - а те - махат с опашчици и не се махат. Слязох някак, разтовариха беличкия, вързаха моя на корда, доста лесно го смъкнаха, като се има предвид какъв е загубен и явно са направили полукръг и са влезли да го вкарат в боксовете от задния вход - като изтупурка тоя щуравия - как грейна на светлото - как му се израдвах - още по-хубав е, че аз все в сумрак съм го гледала. Всички му се зарадваха много и деликатно казаха "Абе той май малко пълничък", а аз се изхилих "Направо си е дебел!" - ами той не е излизал от бокс няколко месеца, а е лаком като стръвница... . Улисах се с някакво много мило конче до вратата, прегръщахме се, дъвкахме се, завирахме си носовете един в друг - идилия. Тръгнах да видя къде ми е стресливецът и хлътнах в някоя от другите конюшни - и там две кончета - и там се забавих. Накрая го открих. Е такова чудо не си бях представяла - той, че го знам, че е алтав, горкият - знам, ама сега беше направо кошмар - все едно беше надрусан - или по-лошо - в абстиненция. Обърка се, защото очакваше от камиона да го върнем в неговия си бокс, едва ли не, а тук му беше и въздухът даже друг. Нито те чува, нито те вижда, изблещил се, раздува си така ноздрите, както никога не съм вярвала, че може някой кон да ги отвори(все съм виждала, ама тоя ги правеше петорни направо) и се цъкли и върти уши - какво виждаше и чуваше, за да подскача така - той си знае(ако знае изобщо) - не реагираше на хората, чак като се приближи някой и му посегне към муцуната почваше да се мята. Нито храна искаше, нито нищо, почна да си дъвче ядно постела и да гледа безумно - това е най-загубеното животинче на света - убедих се - все съм виждала наплашени, или бесни животни - тоя ме побра в малкия си джоб... Жоро(който го свали от камиона) успя да го хване за малко за оглавника и това е. Друг нищо не можа да направи. Дойдаха да го видят всички и да се "запознаят", смяха се на цялата одисея, питаха ме защо точно арабски, а аз казах, че не съм държала на всяка цена, а просто сме се харесали с Магзи и единият от жокеите каза, че и той с неговия кон е така бил, питаха ме за цената, за годините му, като рабзраха, че е от табуна, че е бил затворен няколко месеца в бокса и като го видяха как се пули и блещи, а че и не е кастриран - направо ехидно си го питаха жокея "Абе - ш'е се справиш ли с тоя?", а той много нахъсано, но без грам кофти нотка в гласа си каза "А - аз такива най-обичам", но нямаше човек да не е бил много внимателен с него - един мъж и една жена - може би треньори да бяха, не знам все още - дойдоха и много мило му говореха, пробваха го да му дадат от гранулираните смески - 'ми той прост, милият - не е вкусвал такова - почна да го плюе повечето, изнерви се още и пак почна да дъвче постела. Помолих ги за малко сено или люцерна, да му направя стиска и да му дам - донесоха едно малко бодливо такова, дадох му, а той се злоби и го къса като побесняло куче обувка. Няма, няма - и рипне. Аз вече се посмачках, 'щото беше яко зле - аз бях подготвена да е така, ама той ми задмина и най-черните кошмари - блъсна се в една от стените, като рипна единия път, та издрънча чак. Хората се изнесоха малко по малко, ама аз си го знам, че тоя иска малко повече време, че да те пусне да се доближиш. И си чакам. Като се опиташ да го пипнеш - хич не те вижда и чува - чак като си на сантиметър от муцуната му - така скача, че ако не си свикнал ще се дръпнеш, та ш'е се пребиеш и ти покрай него. И се изцъклил като дзвер... Подвива уши, цвили заедно с един от другите коне, души, подскача - пълна програма от "4-ти колометър". Тамън се успокои - минаха работниците с две едноколки да чистят. Бре, като се разскърцаха - а то едно пронизително и високо - е тоя пощуря двойно. Аз вече се ядосах на тия колички, че го ошашавиха съвсем, ама няма какво да правя. И отидох и го хванах под брадичката - отдолу за оглавника и почнах да го галя по шията и да му приказвам разни работи - той се поуспокои, ама след малко пак си чу един дявол знае какво и пак почна да се дърпа. Но доста по-леко - с една ръка го удържах без проблем и то без да се зоря - напротив - страшно лесно беше дори. Обаче той дава да го галиш по шията, по гърдите, по бузките, по гривата да го чешеш - и като си прокараш ръката напред по лицето му, та вече те вижда - рипва, та ако не си застанал леко встрани - ще ти избие зъбите. И го пробвах няколко пъти - като го пипаш по ушите и най-вече - като види ръка близо до себе си - откача. А иначе като го галиш и не те вижда - всичко е наред, че и отгоре даже. Повечето животни, ако ги пипаш по шията - където е гръклянът, или отдолу - по мекото където е над кожата само езикът - пощуряват - страх ги е, че обикновено там и по корема са уязвими и си ги пазят тия области, че са им незащитени - направих си сметка, че ако и там не дава просто е яко страхлив. Хич му не дреме даже - и миналите пъти съм го галила по корема - не трепва. Но като ти види ръката пощурява. Ако това не е бито животно - главата си режа. И по едно време - дойде на себе си за малко - погледна ме отвисоко, пак изцъклен, знаете как гледат надолу нещо, но с вдигната глава - и аз му казах, че е много послушен, че е най-хубавия, че нищо лошо няма вече - всички го обичаме тук, гушнах го, целунах го, той даже си зарови муцуната в косата ми и почна да ме души, завря си я после почти в деколтето ми и там да ме одуши хубаво, кротна се за малко, направо се усети как му се отпусна цялата мускулатура - той като струна изопнат беше. И след малко - пак от раз - като го обзе един пристъп на паника - полудя - аз вече освен да му духна в едната ноздра, че да го разсея от това, дето го плаши - друго вече не ми оставаше. Той като се учуди - като вдигна веждички и като ме задуши, а аз си му дъхтя и той съвсем се забрави какво се е теглил преди малко, та поне му хванах цаката - като ми подуши косата(там хората(и жените особено) отделят много феромони и себум(мастната секрциа на кожата) ) и му духна в нослето явно му става интересно, че все пак не мириша като него точно и си забравя параноите. Да сме стояли час поне хванати така, сменяхме се от коя страна да съм му - той се навря веднъж между мен и стената и аз се пъхнах аз да съм откъм стената, че да не се чувства притиснат - работникът(един дребничък, изпечен човек) все минава и вика "Още ли се галите - я, как се е кротнал". Накрая даже дотолкова се успокоих и аз, че го подкарах малко из бокса - да го видя ще ли върви, ако го потегля само лекичко нанякъде - върви, пробвах и да го побутна леко и да дръпна внимателно малко назад оглавника - да видя дали ще отстъпи - отстъпва си - в началото малко не реагира на по-леко подбутване, ама като набере лека инерцийка и почне сам да си прави крачките - аз все пак такъв дебелак не мога да поместя, ако не реши - това е конят с най-дебелия г*з на света - не е тлъст, не е да виси, не е да е грозно - ама той и без това си е малко по-едричък - и в гърдите, и в задника - по-масивна му е мускулатурата и си е бая добитък - ако реши да се запъне - показа го - 5 човека не могат да го качат. Ама се поотчупи и аз даже го пуснах няколко пъти и се отдалечих, че да ида да го хвана втори и трети път - да не е на късмет да съм успяла и да не е искал да ми се изскубне - е даде си ми пак, не съм го насилвала за нищо - само го държах малко по-стабилно, че да не свикне да ме размята и да види, че и да го задържам - нищо лошо няма, даже ще го похваля и ще му се порадвам, че стои кротко, като го помоля - с една дума - разбрахме се(е - две станаха думите). Попитах ги хората до колко часа има някой в базата - казаха - "Денонощно", нямало проблем да си остана цялата нощ, ако реша - и аз СЪМ решила - ще си взема едно чердже или одеалце, отивам там - и като ме заболят вече краката да кибича права - сядам долу и си стоя с него - ш'е изкарам поне една нощ да види, че не хапя, пък ако се прилъже да заспи(едва ли, де, но все пак) - тъкмо ще ни е "кръщение". Има стрехотни площи за полска езда - само си представям като се кротне как ще се разхождаме по тъмно - даже няма да се кача върху него - ще си ходим кротко на чист въздух, ще си легна в тревата, ще го оставя да си пасе около мене и да си живее живота - каквото му душа иска. Измъчихме се и двамата, изтормозихме се - аз се оказа, че откакто в 5:50 сутринта бях пишкала - до другия ден в 2 и нещо на обед не бях(забравих, а и не са ми добре бъбреците и изобщо не ми се е ходило до тоалетната), той пък не щя да хапне нищо, освен тоя постел проклет - зор си беше. Надявам се днес да е било О.К. всичко - той е с автоматична поилка, а не е виждал такова през живота си, но ще си подуши там и би трябвало да се е ориентирал вече. Аз съм доволна, че в базата е чистичко, ама НАИСТИНА чистичко - като се събере колкото и да е боклук - идват хората и веднага премитат, направо е образцово, всички там са много внимателни и грижовни - а и виждам другите кончета, кучетата и котките как са - то си личи и по тях. Вярно - далечко е доста, бая път и време иска, но поне съм на 100% спокойна за Магзи - не съм и и представяла да е толкова добре настанен - то е все едно да си оставиш детенце в детска градина - е все няма да го гледат както на теб ти се иска - тук не е така - изобщо нямам притеснения - хората извеждат кончетата непрекъснато, никой не ги оставя да се заринат във фъшкии, или да им дават вода по един-два пъти на ден - всичко е като по конец. Има и слабо-волтови падоци, съблекалня - изобщо - не знам да липсва нещо. Най-накрая си намери дом плашльо и вече няма да се треожа, че го бият, не го извеждат и дебелее, че ослепява в тоя зандан, в който беше - тук дори в късния следобед е по-светло от в конезавода по пладне. Вратите се отварят на две части - отгоре решетката и отдолу - дървената част, заключва се с цилиндични резенца, боксовете са от големите, просто нямаше нещо да му липсва - най-накрая мога да спра да се тормозя, че е в лоши ръце - днес ще ходя да го видя пак, ще водя и майка си, да го държи, докато му реша опашката, че тя и стригане иска.
Единствената лоша новина е, че Зет(съседът по килия от "Кабиюк") му е изпасал зверски игривата - почти 30 сантиметра при гърба са като подстригани и стои... Ма'ни-бегай... Ама няма да го стрижа изцяло - може да подравня лекичко останалата гривка и да чакам да порасне...
И пак да благодаря на тия златни хора, дето ми помогнаха толкова - на днешно време е абсурд направо да срещнеш такива, ама на - факт! ! !
|
[
(коняр)
