В търсене на националната ни самоличност / Наука / Хуманитарни науки / История

Общоприетата теория за славянското потекло на днешните дунавски българи дълго време се смяташе за аксиома, която не подлежи на съмнение. Едва напоследък се предприеха и някои опити ако не за преразглеждането й, то поне за нейното преосмисляне, но малцина си дават сметка, че до края на XVI в. нито българите, нито славяните, нито който и да било друг народ е причислявал българите към славянската общност. Едва през 1601 г. дубровчанинът Мавро Орбини публикува книгата "Царството на славяните", която може да се смята за един от първите манифести на панславизма. Самият наслов на творбата недвусмислено посочва, че според Орбини хърватите, сърбите, словенците, чехите, словаците, поляците и руснаците са просто различни имена на един и същ народ. Наред с това той прави твърде произволно тълкуване на един откъс от Дуклянския летопис от XII-XIV в., отнасящ се за готите, славяните и българите, които по думите на неизвестния историк "много се сближили едни с други най-вече за това, че те всички били езичници и че езикът им бил общ". Дуклянският презвитер придава обаче на тази близост чисто верски смисъл, тъй като посочва на друго място, че на езика на българите "хаган...ще рече император", а "хаган" очевидно не е славянска дума, но за Мавро Орбини това е доказателство за общо потекло. Оттук и твърдението му, че българите, и готите били славяни, от където пък следва безапелационното "откритие", че славяните били извършили подвизи дори и в Африка (всъщност дубровнишкият книжовник приписва на славяните действията на вандалите в Африка).
В обширната си релация за пътуванията из българските земи Петър Богдан Бакшев също нарича българите "славяни". Той признава обаче, че източноправославните му сънародници немогат да четат, нито да РАЗБИРАТ книгите писани на славянски: "Няма да намерите от сто един, който да РАЗБИРА какво чете, защото не учат и нямат училища... Видях при един техен монах Библия, отпечатана в Москва и го попитах дали я изучава, на което той отговори: "На нас не ни е позволено да четем еврейския закон". Наистина по онова време руснаците използват църковнославянски, но всъщност това е леко русифициран вариант на българската редакция на кирилометодевия език. Казано по друг начин, за българина от XVII в. славянските езици са просто НЕРАЗБИРАЕМИ.
Този факт е бил добре познат и на францисканския монах Блазиус Клайнер, който е общувал непосредствено с българите, тъй като известно време е живял сред католическата им община в Банат. Затова и в своята история на българите, която е завършена през 1761 г. и също се опира на тогавашната книжнина, Клайнер не смята българите за славяни.
Паисий Хилендарски е бил повлиян от Мавро Орбини, тъй като, руският превод на "Царството на славяните" е един от основните му извори. Подобно на Орбини целта на Хилендарския "историк - агитатор" също не е да се занимава с научни дирения, а да напише и разпространи програма за национално освобождение. Поради това неговата "Славянобългарска история" е преди всичко публицистична творба, преднамерено написана на църковно славянски език по примера на средновековните летописи, за да й се предаде съответната тържественост и "меродавност". През XVIII в. българинът е трябвало тепърва да изгради своя собствена просветна система, да отхвърли гръцкия монопол в църквата и да си възвърне загубеното царство. В тези рамки всякакъв намек за възможно родство с турците или гърците е непоносим и Паисий с готовност превръща славянската идея в истински мит според формулата "първи от всички славяни". Трагикомичното е, че родоначалникът на българското Възраждане никак не е обичал сърбите и руснаците заради високомерието им спрямо българите, а може би се е и досещал, че намеренията на самодържавна Русия спрямо Балканите са най-малкото нечистоплътни.
Българите трябва да изминат доста дълъг път, докато си дадат сметка за руската заплаха. Тъкмо обратното - в славянската идея се търси не само помощ срещу гърци и турци, но и един вид "противоотрова" срещу "кръвосмразяващото" подозрение, че българите са може би роднини на турците и татарите. Показателни в тази насока са стиховете, които Неофит Рилски написва непосредствено след 1839 г.:
О, Руский цару, Николае честитий, и ти руский народе, славний и знаменитий,
помогнете на вашата бедна сестра България.
Тя не е чуждо племе или от Татариа, но ваша чиста сестра сродна и мила...
защо начало и корен болгарского народа
не е от татарско племе и от негова отрода..."
Чак през 1861 г. Георги Раковски публикува брошурата "Руская убийствена политика за българити", насочена срещу усилията на Русия да обезбългари източните български краища, като подмами селяните да се преселят в Южна Бесарабия с обещания за данъчни облекчения. Той смята за еднакво застрашителни както руския, така и южнославянския панславизъм и е един от първите, които се опитват да отхвърлят мита за славянското потекло на българите.
Злополучният завършек на войните за национално обединение през 1912-1918 г. засилва още повече надмощието на славянския мит в науката и в общественото съзнание, тъй като крахът на националния идеал кара твърде много българи да имат усещането, че са наказани заради присъединяването си към традиционни врагове на славянството, като немците и турците. Затова несъмнено допринася и сръбската пропаганда, която пресилва бългаските жестокости до краен предел и не пропуска да подчертава, че като хуни по потекло и манталитет българите били "най-ниския антропологичен тип в Европа, с изключение на албанците, но по доблест стоящи далеч зад тях".
Успоредно с това продължава да действа и едва ли не подсъзнателния страх от възможно роднинство с турците, тъй като според повечето учени Кубратовите, Аспаруховите и Куберовите българи имат тюркско потекло.
"Обединителният мит" продължава да се споделя от твърде много историци днес, като малцина си дават сметка за неминуемия и логичен извод, че по този начин българите от VII-XI в. се оказват народ, който е обзет от някакъв масов нагон към самоунищожение и няма друга грижа освен да се претопи и изчезне в "славянското море".
След съветското нахлуване в България през септември 1944 г. българите трябваше да забравят националната си неповторимост, за да се претопят в единна "световна общност" под ръководството на "руския пролетариат" и славянската теория се оказа твърде удобна за тази цел. Успоредно с ненаучното твърдение, че славяните от славиноантската група били основали в Мизия държава далеч преди пристигането на Аспаруховите българи, с всякакви средства започна да се натрапва и схващането за някакви "македонски славяни", които били образували свое независимо княжество още през VII в. сл. Хр. Цялата история на българо-руските връзки, включително и отпреди създаването на двете държави, беше подхвърлена на всеобщо прекрояване. Българите не само бяха прогласени за славянски и нищо друго освен славянски народ - под бдителния поглед на партийните апаратчици и пропагандисти историците бяха впрегнати да търсят доказателства за руско-българското "племенно единство". Настървено се отхвърляха всякакви съмнения по този повод, а съмняващите се, ако изобщо имаха възможност да споделят публично мислите си, рискуваха сурови административни, ако не и съдебни наказания заради своя "антисъветизъм" и "фашизъм". Предприемаха се дори усилия, да се "докаже", че името на първата столица Плиска е от едно потекло с наименованието на руския средновековен град Псков.
Налага се изводът, че теориите за славянския ни корен са "вносен продукт" и се дължат предимно на политически причини. Днес стопанският и духовният ни напредък очевидно не зависи от това дали сме славяни или не. Опознаването на нашите истински корени придава обаче по-здрава опора на националната ни самоличност, а това от своя страна ще направи и по-пълноценно приобщаването ни към свободните и благоденстващи народи и държави.

Доктор на историческите науки Пламен С. Цветков

...публикувано със съкращения

"Съединението прави силата"