Re: Названието „българи” в изворите / Наука / Хуманитарни науки / История

За произхода на названието „българи” има множество хипотези, които напълно се изключват една друга. Една част се опират на езикознанието, но често се отдава предпочитание значението на думата да се търси в чужди езици, за които се счита че са близки до прабългарския, без да се отчита, че вероятността този език да се е запазил в чист вид през вековете е същата, като и с днешния български език. Та често търсейки значението на думата сред чужди езици се пропуска да се види дали намерената чуждица има някаква връзка с българския език.
Значението на названията на народите често обаче остават забулени в тайна и въпреки многото хипотези, то всички проучвания в крайна сметка завършват само с предположения.
По тази причина тук ще бъде проследено как в продължение на над хилядолетие е било обяснявано значението на думата „българи” и „България” в историческите извори. Тези сведения също са противоречиви, а понякога и малко вероятно да са достоверни. Въпреки, че един такъв преглед е малко вероятно да даде окончателен отговор на въпроса за произхода на думата, то това проследяване все пак ще позволи да се проследят някои възгледи на българите и за тях от чужденците.
Константин Багренородни в съчинението си „За темите” (ГИБИ-5, стр. 193) прави следното отбелязване: „Преминаването на варварите през река Истър стана в края на царуването на Константин Погонат. Тогава стана известно и тяхното име, понеже преди това ги наричали оногундури.” По тази причина в прегледа на изворите по-долу ще бъде отделено внимание и на обясненията на Прокопий Кесарийски за значението на названията на двете прабългарски племена кутригури и оногундури.
В изворите съществуват две основни групи виждания за произход на думата „българи”. Според първата, названието произлиза от митичен владетел. Подобни възгледи са били изключително популярни през средновековието. Така пак според Константин Багренородни: „Тракия получила името си от цар Тракс, който умрял някога в тия места… Провинция Македония е получила името си от Македон, син на Зевс и на Тия, дъщерята на Девкалион, както казва поетът Хезоид.” (ГИБИ-5, стр. 193 и стр. 195). Първия, за който е известно и има основание да считаме, че свързва името на основателя на държавата с името на народа или страната е Мар Абас Катина, чието сведение е достигнало до нас посредством Мойсей Хоренски. В случая обаче Мойсей говори за Вунд, който се заселил в близост до Армения. Хазарския хаган Йосиф счита, че този митичен основоположник на българите е синът на Тагарий (Тогарма) и са потомци на Ноевия син Яфет. Повечето арабски автори също извеждат произхода на българите от потомците на Ной, но не се ангажират с конкретно име, а просто изброяват народите произлизащи от този клон. Прокопий Кесарийски пък извежда имената на двете прабългарски племена кутригури и оногондури от двама братя-основоположници. Макар да говорят вече за основоположник с име Болг, но близки по съдържание версии дават също Михаил Сирийски, Зографската история и йеромонах Спиридон. Без да говорят за двама братя, а само за основоположник Болг/Булг към тази група автори са също Йосиф Генезий и Лъв Дякон.
Втората група, към която се причисляват и авторите на другите две истории на България от началото на Възраждането – Паисий Хилендарски и Блазиус Клайнер, които следвайки Мавро Орбини свързват произхода на названието българи с река Волга. Подобно мнение се среща още в една интерполация от VІІІв. към „Географията” на Ананий Ширакаци, според която българските племена носят названията си според реките, край които живеят, като той изброява неколко племена и реки. Никифор Григора се ограничава обаче само с река Волга, от която извежда произхода на названието българи.
Съществуват и две други обяснения на значението на думата българи, които не са толкова популярни и нямат толкова привърженици, но са интересни и по тази причина ще бъдат разгледани накратко.
Първото е на Абу Хамид ал-Гарнати (посетил Волжка България през 1135/1136г. , който се позовава на „История на България”, която обаче не е достигнала до наше време. Не е посочен авторът на тази история, като е изказано предположението, че тя е написана или поне е показана на ал-Гарнати от съдията от Волжка България Йа'куб ибн Ну'ман. Според него думата българин означава учен. Говорейки за това ал-Гарнати, съобщава за един мюсюлмански лекар, който излекувал българския владетел и помогнал да се победят хазарите, в резултат на което българите приели исляма. Това сведение и интересно, тъй като в българския език има запазена като архаизъм думата „биляр” (билкар, знахар, лечител), която съответства на името на един от градовете на Волжка България.
Другото интересно сведение е на архиепископа на Солдания Йоан от 1404г. Той счита, че българите са потомци на римляните и македонците, а названието българин се дължи на простонародния латински, който са говорели. Цар Калоян наистина е писал на папа Инокентий, че произхожда от римски род, но също така от преписката между двамата става ясно, че българите и власите нямали хора, които да могат да пишат на латински и се налагало да се прави междинен превод на гръцки език. Пак по тази причина били изпратени в Рим да се обучат на латински език синовете на владетеля и на презвитер Константин. По-друга е позицията обаче на Антонио де Бонфини (починал през 1502г.) в „История на унгарците”: ”Власите произхождат от римляните, понеже и до днес говорят техния език, който не бил изтръгнат, макар и разположен между толкова много варварски племена, и обитават оттатъшната страна на Истър, която някога населявали даки и гети; другата страна била заета по-късно от българите, които дошли от Сърматия”. (ЛИБИ, т. 5.1, стр. 139). Архиепископ Йоан не споменава подобно нещо за власите, макар да говори за тях непосредствено, след като описва произхода на българите от римляни и македонци. Власите са използвали във владетелската канцелария български и латински език. Тъй като съчинението на Бонфини е от времето след падането на България под турско робство, когато българският език бил изместен от латинския във владетелската кореспонденция на Влашко и Молдова, то по-скоро това известие се базира на ситуацията след началото на ХVв..