Има нужда от приятели. И за моите нови приятели малко духовна храна.Тази вечер съм на вълна стихове.


ПЕСЕН ЗА НАДЕЖДАТА

Недялко Йорданов

Когато изглежда,
че няма надежда,
че всичко е свършено вече –
недей се смущава,
недей се прощава,
недей се предава, човече.
Кажи – не ми пука
от таз несполука –
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта,
това е антракта,
това е антракта – не края.
От огън опърлен,
от всички захвърлен,
затворен в най-тъмната стая –
недей се спотайва,
недей се отчайва –
кажи си: това не е края!
Кажи: не ми пука
от таз несполука –
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта
това е антракта,
това е антракта – не края!

НЯКОГА

Недялко Йорданов

Някога, някога, толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Беше наистина толкова истинска
колкото може да е
слънцето весело, старата есен,
старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни
изгряваха вредом звезди.
Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, изкащи
мислещи само на глас.
Може би времето, може би временно,
може би от възрастта,
няма ни улички, няма ни думички,
няма я в нас любовта.
Може би някъде някога в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, где сте вий,
где е сега любовта?
Някога някога, толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка с няколко думички
спря ме веднъж любовта.



ТЯ СЕГА СИ ОТИВА, ОЩЕ ДНЕС СИ ОТИВА

Недялко Йорданов

Тя сега си отива,
още днес си отива.
Тази рокля е тъмна и така й отива.
Тя е малка и хитра - на лисичка прилича,
но какво да направя, като пак ме обича.
Ето, тих и разумен, приближава се края
и къде ще отиде,
аз не зная, не зная.
При кого ще отиде в тези нощи студени.
Тя ще мисли за мене,
ще си спомня за мене.
И защо една вечер
най-случайно ми хрумна
да я спра и почне любовта неразумна?
Тя сега си отива и почти е спокойна.
Тя е малка и грешна,
тя е малка и стройна.
И защо аз не мога да я спра. И не искам.
Един влаков сигнал като гларусов писък...
С нея весел ли бях,
непохватен ли,
чист ли?
Зная само, че тя все пак почна да мисли.
Тя сега е малка и хитра - на лисичка прилича,
но сега е богата -
тя вече обича.
Все едно дали мене.
Но сега точно - мене.
При кого ще отиде в тези нощи студени?
И защо аз не мога да я спра. И не искам.
Един влаков сигнал като гларусов писък...



ЛЮБОВ НЕОБЯСНИМА

Недялко Йорданов


Любов необяснима, любов невероятна,
не пухкава и зрима, не топла и приятна,
не лека и минутна, от щастие обзета
край печката уютна до плюшени пердета.
Любов необяснима, рискована и тайна,
любов необходима, до болка всеотдайна,
без никакви облаги и ордени, и сметки,
изгаряна на клади, затваряна в решетки.
Любов необяснима, без думи и без звуци,
с разтворени зеници и стиснати юмруци -
от многото любови единствено възможна,
за да останем хора в епохата тревожна.
Любов необяснима, най-истинска и свята,
прониквай във главите, навлизай във сърцата,
когато те обстрелват със бомби и куршуми,
когато те замерват със камъни и думи.
Любов необяснима и винаги нелесна,
понякога горчива, но непременно честна,
убият ли те днеска, ти утре ще възкрзснеш
във чистите сърца на внуците невръстни.
Любов необяснима, любов необяснима,
във всяка светла пролет, във всяка страшна зима,
ах, трябва да те има, да, трябва да те има,
любов необяснима, любов необяснима.



КРАТКА ВЪЗДИШКА

Недялко Йорданов

Ах, дните все по-често си приличат.
Телата все по-рядко се привличат.
Сърцата със скафандри се обличат.
Мечтите от умора коленичат.
И спомените почват да надничат,
за да развличат или да отричат.
Но все пак, все пак още криволичат
поточетата на кръвта и тичат,
и търсят се и все не се пресичат.
....

ЖИВОТА ВИНАГИ НИ ДАВА ОНОВА, КОЕТО ЗАСЛУЖАВАМЕ!!!

разкошни са!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Благодаря, поне знам, че освен мен и някой друг им се е зарадвал.....

ЖИВОТА ВИНАГИ НИ ДАВА ОНОВА, КОЕТО ЗАСЛУЖАВАМЕ!!!

Страхотни стихотворения!! Направо ме трогват, ще ги препратя и на моите приятели!

Всяко нещо, което не ме убива, ме прави по-силен.

Za men toi e chovek koito ne moje da prenebregne dryg.chovek koito bi napravil vsichko za tebe dori da sasipe toku shto tragnalata mu kariera.Znamgo ot opit ako ima nqkoi koito iska da razbere poveche da mi pi6e na joana_nenova@lex.bg

НЕ ЗНАЯ ОЩЕ КОЛКО ИМА

Не зная още колко има,
но повечето отминава.
Не искам нищо да си спомня,
не мога нищо да забравя.

Не зная още колко има,
но има някаква отсрочка -
луната днес е запетайка
и утре чак ще стане точка.

Не зная още колко има,
но тихо цъка времемера.
Какво е вчера? - бивше утре.
А утре? - предстоящо вчера.
Недялко Йорданов

ЛЮБОВ
** На Михаил Белчев **

Настъпи време на омраза.
О, Господи! Не съм готов.
И все по-трудно произнасям
оначи думичка - любов.

Любов - измачкана банкнота
в кесията на паметта,
продажна - колкото живота,
и честна - колкото смъртта.

Аз като гърбица я нося,
по-тежка от кръста Христов.
Тя - жадна, гола, боса.
Тя - свята грешница любов.

Любов - една-едничка нота
на битието в песента.
По-фантастична от живота
и по-банална от смъртта.

Настъпи време на омраза.
О, Господи! Не съм готов.
Но помогни ми да запазя
нещастно атомче любов.

Любов - последната Голгота,
спасението на света.
Любов - по-кратка от живота,
любов - по-дълга от смъртта.
Недялко Йорданов


ЩАСТИЕ
Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.
Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...

Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...
Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..
Много приятели?.. Много и много пари?..

Колко години... И всяка с това ни сурвака.
Земни неща... Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.
Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?

Може би ти си наоколо... Без да го знаем.
Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...
Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...
Утре, например... Когато снегът завали...

Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...
Хитрият поглед... Малката умна глава...
Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...
Господи, колко сме глупави... Ти си това...
Недялко Йорданов

И малко нескромно:
БЪДЕЩЕ
Искам себе си да осъдя
на доживотен плен.
Мое малко, невъзможно бъдеще,
защо се изпречи пред мен?

Късно е да се променям.
Симпатично е да съм стар.
Всяка сутрин тръгвам в 7
по един и същ тротоар.

От много бой и малко ласкателства
съм един отегчен скептик
и в конкретните обстоятелства
предпочитам шепот пред вик.

Мое малко, невъзможно бъдеще,
съблазнително като малка жена,
късно е, много е късно
да допрем със теб колена.

Няма смисъл да има влюбване,
има смисъл да няма флирт.
Предпочитам сега да погубя
дълга чаша със малко спирт.

Но все пак, упорито и лошо,
съществувай тихо над мен,
мое бъдеще невъзможно,
бивш мой поглед зелен.
Недялко Йорданов

Харесал си ги- така ли- подарявам ти още......


Дамян Дамянов

Ти си търсила

... Ти си търсила моя адрес,

телефона, дома ми далечен...

Но защо ми го казваш чак днес?

Тъй отдавна сменени са вече.

Тъй отдавна сменени сме ний...

Ний самите! Да! Лека полека

неузнаваемо ни смени

този свят. Що вода е изтекла

между мене и теб оттогаз…

Точно тази вода е отнесла

наште образи, всеки наш глас,

телефони, врати и адреси.

Ти си търсила… Но за беда…

И за щастие, може би, знам ли,

днес голямата буйна вода

е заляла миража измамлив.

Телефони, адреси, слънца…

Безвъзвратно и без надежда.

Тя бучи между нас. Две лица,

ала други, оттам ме поглеждат



Любов


Каква магия си, каква!

С какво необяснимо чудо

владееш цялото това

човечество? Върховна лудост

или върховна мъдрост си,

щом в своя порив, в свойта жажда

ти можеш да го покосиш,

тъй както можеш да го раждаш?

Чрез тебе съществува то.

Чрез теб родено, с теб умира.

Чрез теб душата му - листо

се носи тъжно из всемира.

И този цял всемир тъй тих,

и туй листо, и този вятър

ведно събрани - туй си ти!

Да, ти, едничката, която

си вред и всякаква - кълбо

от грешна плът и дух безплътен.

Чрез теб, безсмъртнице Любов,

дори смъртта е миг безсмъртен.



Най-страшната жена...


Най-страшната жена, която може

да съществува още на света,

да люби, да не люби, да тревожи,

да бъде всякаква и всичко - туй е Тя!

Да бъде римата на всички рими

и ритъмът на всички времена.

Но ще спестя конкретното й име,

защото тя е всички. И една.

Навремето, когато я обикнах

и името й преблагослових,

огромна като свят тя в мен проникна

и стана името на всеки стих.

На любовта с любов не ми отвърна.

Та любовта ми стана нелюбов,

а името в омраза се превърна.

И го изрекох пак. Със сквернослов.

И я намразих! С толкова омраза,

че с името й кръстих всяко зло.

Но и във злото името опазих,

макар с проклятие, макар в тегло.

Накрая изличих я. И тогава

приживе я превърнах в мъртва тлен.

Осъдих я жестоко на забрава.

Завинаги. Отвсякъде. Съвсем.

... Години оттогава. Тъй огромна

забравата помежду нас лежи.

И остаряхме. Двама. Тих погром ни

разсипа. Но се сепвам: щом я помня,

то май че огънят е още жив?




ЗА тебе - и за всички, които не са забравили хубавите стихове.......

ЖИВОТА ВИНАГИ НИ ДАВА ОНОВА, КОЕТО ЗАСЛУЖАВАМЕ!!!

Благодаря......
Много мило от твоя страна- подарък за теб....


Лирична археология


Пред мене зее изкоп: мойта младост.

Бездънен гроб. Огромен тъмен ров.

Жив слизам. И една след друга вадя

от дъното му сенки. От любов.

Един след други скелети огромни,

покрити с прах, със чернозем, с покой,

измъквам и не мога да си спомня

от всичките кой точно бил е мой.

Едва ги разпознавам, а се мръква.

Уж бяха на жени, а пък със страх

аз все със своя собствен ги обърквам,

все своя собствен разпознавам в тях.

И все се мъча да зарина гроба,

ала земята мърда. Под пръстта

покойница недоубита - Обич,

Любов се гърчи. Още жива, тя

пръстта наддига и излиза. Тропкат

обущата й сребърни. И мраз

в душата ми пролазва - от разкопки

май цял направен съм самият аз.

Дамян Дамянов

ЖИВОТА ВИНАГИ НИ ДАВА ОНОВА, КОЕТО ЗАСЛУЖАВАМЕ!!!