В клубовете се натъкнах на тема, която ме провокира да се замисля. Накратко ставаше въпрос за състрадателна клубарка, която намерила полумъртво котенце и го прибрала у дома си, занесла го на ветеринар и т.н. Накрая тя казваше, че ако беше срещнала някой човек, щеше да му даде пари или да го заведе в болница, но не би го взела в дома си, дори за кратко...

Толкова често чуваме някой да казва или да си мисли: “обичам котенца, кученца и малки, и големи, обичам птички, пиленца, обичам гушкави, сладки бебенца, обичам малки, руси момиченца с издрани коленца, обичам дечицата, дори когато са мърляви циганчета /стига да не ми просят дребни/, дори възрастните хора май ги обичам /щото знам, че така трябва/, обичам ги, само да не ми искат услуги и да си държат ръцете там, където мога да ги виждам, за да съм сигурен/а, че не носят нож, пистолет или бомба...”

Не е ли странно? Обичаме някое животно, което трудно може да разбере и да отговори на това чувство, жените се прехласват по дръгливото, издрано псе “ах колко е сладък” или по болно сляпо коте... А видим ли някой дръглив, мръсен, мизерстващ човек, не изпитваме нищо друго освен погнуса... Нищо друго ли казах? Грешка... Изпитваме още нещо – изпитваме страх и недоверие...

Обичаме хората, когато ги гледаме по телевизията в драматични филми, когато четем за тях в книгите, където писателят умело ни води към това, което трябва да почувстваме, обичаме ги, когато са красиви, чисти, млади или добре познати, близки. Е да… Тогава всеки може да обича... J

Толкова ли е трудно да вярваш на хората? Не да вярваш на съмнителния брадат тип, който ти предлага картичка от 20 стотинки, с лъжата, че ако я купиш за 1 лев, парите ще отидат в някой дом за сираци. Не да вярваш на фалшификатора, който се опитва да те използва за нещо. Не да вярваш на човека, който се представя за водопроводчик с цел да огледа апартамента ти за предстоящия обир. Не, не да бъдеш наивен. Не в думите им да вярваш... Да вярваш в хората. Да вярваш, че брадатият тип е гладен и затова те лъже с картичката. Да вярваш, че крадецът такъв, защото така са го възпитали и е израстнал в такава среда. Да вярваш, че дори психопата-убиец носи нещо човешко в себе си и с постъпките си сам се наказва повече отколкото можеш да го накажеш ти.

Когато не вярваш в хората, когато се страхуваш от тях, тогава стават най големите престъпления. Тогава има фашизъм, комунизъм, тероризъм.

Аз си мисля така... Винаги когато изляза на улицата може да ме блъсне кола, мога да загина във всеки един момент, мога да се нараня необратимо, във всеки един момент може да ми открият злокачествен тумор, не само на мен, на близките ми също. Каквото и да правя, каквото и да си мисля това може да се случи. Мога да се разболея и да умра. И аз и близките ми. Във всеки един момент. Реално не мога да направя нищо съществено, за да го предотвратя.

Трябва ли да посветя живота си на страха? Трябва ли във всеки човек да виждам убиец, престъпник, крадец, измамник? Какво ще се променя с това?



Наскоро говорихме за клубовете с един човек на кю-то. Тя спомена нещо от типа за “доброто старо време, когато дир-ът бил млад и всички влизали с любопитство и т.н.”.
Знам със сигурност едно нещо. Очакванията налагат модел на поведение. Ако вървиш нощем и вярваш, че зад всеки ъгъл те дебне убиец или изнасилвач, страхът ти сам ще предизвика появата му.
Ако правиш клуб с презумпцията, че той ще бъде “атакуван”, че всякакви “тъпаци” ще влизат там и ще пишат “тъпотии”, точно така и ще стане и всичко ще се срути.

Смятам, че доверието и липсата на страх са най добрия стимулатор и дори съвсем малко от тях върши повече работа от 10 тома с правила и закони. Дали това не е изхода и за нашата държава, а и общество като цяло? А може би не само за нас...?

Вие какво мислите?

яямммммм

Добронамерен човек съм.
Но не се опитвам да виждам във всеки само доброто.Това би било наивно.
Светът е пъстър.
Научих се да възприемам хората такива,каквито са,без да се опитвам да ги променя.
Сега ми е леко.Не съм подвластна на страха и съмненията.
За всички има място под слънцето,няма смисъл да се избутваме взаимно...


____________________________

Не се отчайвай,всичко е загубено!

прибирам се аз преди малко, със сетни сили се добирам до хладилника, сипвам си малко джин с много лед и тоник..едва се довличам до компа (полузаспала)..
викам - няма как, ще метна едно око..
и много интересно...влизайки в клубовете, с периферното долавям как една капка се стича по изпотената от леда чаша, и изпитвам възхищение от красотата на плавното и и изящно спускане...и със същото око, с периферното, в същият миг улавям и името на клуба, появило се в списъка...
преплетоха се някак усещанията...

та така, от мен имате хубавото чувство за старт...и дано да ви тръгне по вода (а още по- добре - по джин с тоник)..знамение някакво се получи...

Преди известно време разсъждавах по темата за страха. Дори си направих списък с всички страхове, за които можах да се досетя. Резултатът бе общо взето плачевен, особено след като предположих че имам поне още толкова, дълбоко скрити някъде в подсъзнанието. Получи се нещо като парадокс - започнах да се страхувам от стаховете си. От друга страна това ми помогна да обхвана по-общо проблема - самото чувство, независимо дали е породено от инстинкта за самосъхранение, от възпитание, от привързаност, желание за притежание и тн. Забелязах и още нещо - навика да реагирам в определена ситуация по определен начин. Да се разчупи модела на поведение не е лесно, но пък е приятно да изненадаш себе си. Борбата, която поведох срещу страховете си ме накара да осъзная мисълта, че най-голямата победа е да преодолее човек себе си. Понякога ми изглежда почти невъзможно, добре че е само понякога.
Много се радвам, че вече има и клуб "Приятели". Хубаво е да се помечтае за мига, когато на въпроса:" Колко са твоите приятели?" може с честно сърце да се отговори:" Всички и всичко са мои приятели". Малко утопично, а?

е, да се избутваме взаимно може би е по скоро инстинкт :)) това е еволюция :))


а след като възприемаш хората такива каквито са, аз питам - разбираш ли ги защо са такива?



яямммммм

въх :)))
аз вече си мислех за емблема на клуба - чаша джин с тоник, по която се стича капка... мм поетично :))) аристократично... :)))
може би малко двусмислено - някой може да помисли че сме анонимни алкохолици или нещо такова

яямммммм

Поне се опитвам да ги разбера.
Е,не винаги успявам,разбира се.Понякога и себе си не разбирам,та камо ли всички останали.
Но не се отчайвам лесно!


____________________________

Не се отчайвай,всичко е загубено!

не е никак утопично това за приятелите! аз много пъти съм си го мислил...

по скоро утопично би било, човек да се надява, че всички и всичко могат да го приемат за приятел :)) това май е много по трудно, как мислиш? :)



за страха - знаеш ли, много е странно, ние обсъждахме този върпос в един друг клуб. практически от известно време аз нямам никакви страхове в този смисъл, в който ги имах преди. имам инстинктивно усещане за опасност или реакция към някаква стресова ситуация или пък силна неувереност и съмнения. но някакси не възприемам това като точно като страх...


кажи едно нещо от което те е страх.

яямммммм

хех ;)) аз за себе си отдавна съм стигнал до заключението, че ако не разбирам другите, няма да мога да разбера изцяло и себе си, но пък ако подсъзнателно не желая да разбера себе си, е напълно абсурдно да очаквам, че ще мога да разбера другите :))))
така че нещата са обвързани едно с друго...


а опитвала ли си се да почувстваш другите?

яямммммм

Ама се случва без да правя опити.
Спонтанно е.


Усетът и интуицията не се изграждат.
Или ги имаш или не.

____________________________

Не се отчайвай,всичко е загубено!