В учителската стая, подпрян на маса, отрупана с книжа, стои само един учител. Познах го веднага, понеже беше брат ми. Цяла върволица от деца с майките си, с бащите си, а някои сами чакат ред да бъдат записани за ученици в първо отделение.

Понеже знае от по-рано колко и кои деца подлежат на обучение, брат ми изпълнява само една формалност. Извиква ги при себе си едно по едно, влиза в разговор с тях, колкото да свикват, запитва ги за имената им и ги отмята в приготвения списък.

Пристигнах и аз, обърсах си мокрите ръце в пояса, понадигнах си потурките и се наредих да чакам ред.

По-бързите майки и бащи изтласкваха другите назад и стиснали за ръце синовете или дъщерите си, бързаха да извършат тази формалност, колкото се може по-скоро.

— Нашия, учителе, наш Пенча пиши, че ми изкипя манджата на огнището — чу се дрезгавият глас на Мокра Иваница, която изтикваше пред себе си едно рошаво диваче. — Два пъти го пиши, та да не се забравя! И правете, чинете, час по-скоро да ги приберете, че да ми миряса главата.

— Защо? Не слуша ли?

— Слуша, много слуша, сладките и медени да го прислушат! По цял ден лови кокошки по двора с примка, скубе им перата и ги боде по шапката си, да мяза на плашило.

— Нима? Тъй ли бе, Пенчо?

— Ами — обажда се дивачето, — тя лъже ба!

— Как тъй лъже? Майка може ли да лъже?

Пенчо дъвче края на някаква връв и мълчи.

— Не бива така да се говори за майка. Не бива. И кокошките не трябва да се скубят — съветва го брат ми.

— Че те не са наши ба!

— Ами кои са?

— Чинините Костовчини.

— А… Значи, чуждите само скубеш, а! Да се познават, значи, кои са ваши и кои — не. Лошо правиш, момчето ми, лошо! Я да ти оскубят на тебе косата, добре ли ще ти е?

Пенчо се пипа неволно по темето и наново загризва мократа връв.

— Той няма да прави вече така, чино Иванице, няма! Пенчо е добро момче и сега — като стане ученик — все книжки ще чете и няма да закача ни кокошки, ни кучета. Ха сега кажи кой Пенчо си ти, кое си момче, та да те запишем.

— На татя ба!

— Знам, че си на татя, ама кой тати? Как се казва той!

— Наш тати ба!

Брат ми го оставя. Отбелязва нещо на книгата и поканва следващия.

Едно дребно, оперено, с нова ризка и червен пояс, пълен с орехи, момче се приближава до масата.

— Кое дете си ти? Как те викат?

Дребосъчето пристъпва още една крачка, опъва шия и високо, на един дъх, сякаш си го знае на вода, издекламирва:

— Мене ме викат на Димитра бабин Иванин момчето.

— Ха така! Браво! — казва брат ми, потупва го по рамото и добавя: — Ха иди играй сега, че утре по това време пак ела!

Малкият се изхлузва, стисва пояса с орехите и изхвръква като врабец из вратата.

— Този вашият юнак ли е, бай Трифоне? — обръща се брат ми към един с мустаци като миши опашки селянин.

— Той е, той е, даскале, нашият обесник е. Снощи майка му го окъпа като малко дете в коритото и го преоблече, ама на - видиш ли го? Напипал варените тикви, плюскал, плескал се, та не мога да го позная, маскарата с маскара!

— Как те казват бе, момченце? Как ти е името?

— Никак ба!

— Никак ли? Е добре, тебе те казват? Никак, ами татко ти тогава?

Честолюбивият тиквоядец мълчи.

— Кажи бре, тъпанарино, кажи си името на учителя, че видиш ли шамара! — заканва се бащата. — У дома по цял ден плещиш като кречетало, а сега едно име не можеш да кажеш. Казвай де!

Нацапаната от тиква уста не се помръдва.

— Той ще каже, на мене ще каже — подхваща пак брат ми. — Тебе, значи, те казват Никак, а татко ти?

— И него никак ба! — отвръща упоритият хлапак, загледан в ръба на масата.

— Остави ми го ти, даскале, остави го ти на мене. Аз ще го науча да приказва! Ей сега ще омекне тая корава кратуна, дето се е метнала на майчината си. Ела тук бе, келеш! Скоро!

И като го хваща за яката, баща му, без да даде възможност да се допрат краката му на пода, изнася го на двора и почва да го налага с шамари.

Атмосферата почва да се нагорещява. Иде мой ред, а аз хем уж не се плаша, хем нещо ме стяга за гърлото. Пристъпям плахо и си мисля: какво ли ще ме мъчи батьо и мене пък?

Той дига глава, усмихва се едва и веднага пак става сериозен:

— Ела по-наблизо!

Приближавам се и сърцето ми тупа, тупа.

— Как се казваш! — пита строго той.

Аз мълча и го гледам учудено.

Защо ли ме пита? Не знае ли? Подиграва ли се? Нали ми е брат? Нали живеем в една къща?

— Казвай, казвай, че бързам!

Аз пак мълча. Очите ми почват да влажнеят.

Брат ми губи търпение, надига се от стола и повтаря по-рязко:

— Как ти е името?

— Кажи бе, кажи, батьо ти те пита — шушнат ми отстрани. — Кажи, че ще ти откъсне ухото!

— Няма да кажа! — отсичам изведнъж аз.

— Ще кажеш, ще кажеш, защото инак няма да те запиша ученик и ще ходиш да пасеш патките — започва по-кротко брат ми.

„Ех, голяма работа — мисля си, — с това ще ме плашиш.“ Но долната ми устна трепери и се готви за плач.

— Хайде, казвай, че виж колко много чакат още.

— Няма да кажа!

— Защо няма да кажеш?

— Защото… защото… ти знаеш ба — изхълцвам аз и се хуквам към двора.

Като излязох отвън, видях мама, че пере на реката, дожаля ми още повече и надух свободно гайдата, та дано ме чуе. Реката обаче шуми и тя буха ли, буха с бухалката и не поглежда.

Хванах се с две ръце през корема и като си пуснах най-горния регистър, надскочих петолинието с цял чуперек.

Майка ми се сепна, изправи се и като ме забеляза, провикна се:

— Какво ти е бре, майка? Какво ти е бре, сине? Падна ли? Удари ли те някой?…

Аз пищя като приклещен.

Мама прецапва реката, тича към мене и вика още по-силно:

— Герге бе! Гергее! Защо реве детето бе? Какво му е станало?

Брат ми се показва през прозореца, смее се и дума:

— Нищо му няма, нищо! Урока си не знаеше само! Първия урок си не беше научил, затова плаче!

Редактирано от oberleutnantRzevski на 16.09.24 11:49.

Не му върви на даскал Минко Либадето и туйто! Инак, да речеш, силен в педагогията: и в черквата пее, и на киман скрибуца, ама като няма късмет човек, вари го, печи го — все нищо не излиза! От две недели си е заготвил уроците, че инспекторът щял да дойде: три нови песни научил, вероучението и отечествознанието назобал дума по дума, главата си измил и новата си риза облякъл, но кого не ще, брате, не ще!

Изсипал се пустият му инспектор ненадейно една заран, слязъл от каруцата, намъкнал се право в неговото отделение и го сварил не в час по отечествознание, а по предметно обучение, и то — за кокошката, представете си!

Работа ли ми е мене и знам ли кокошката предмет ли е, или обучение, ама домъкнал Минко една голяма черна кокошка, държал я за краката и се канел да разправя на дечурлигата.

Още сутринта, като я донесъл, главният учител му рекъл:

— Минко — рекъл, — изпадаш в абсурд — рекъл, — дето носиш такъв популярен предмет да го гледат децата. Друг е въпросът — рекъл, — ако им донесеш носорог, бизон или хипопотам, да речем, ама кокошките се ползуват с известност и твоите рошльовци до един са им скубали перата и са гледали майките си, като ги пипат за яйца изотзад.

А той клател глава, искал да се води точ в точ по пропедевтиката, стискал кокошката, значи, и изпадал в пепреклонност по въпроса. А пък знаел си урока човекът и щял да закове вниманието на децата, както се изразяваше после, ама на. И уводът му от яйце започвал, поради което джобовете му били пълни с яйца, и целта му била ясна, значи, и вдълбочаването, естетически и етическите изводи и прочее, ама нали е калпазанин инспекторът: намъкнал се ненадейно, стреснал се Минко, объркал се, затекъл се да го посрещне и здрависа, а кокошката изперперкала из ръцете му и — кац! — на Теня Шилето на хлапепето на главата. Бухнала се там, в прозореца, тупнала послед това на Чековия завързак в полите; помъчил се да я хване той, отскубнал й две пера и пак я изтървал. Че като се подплашило онова ми ти предметно обучение и се забухало от стена в стена, та съборило и картата, и картината с китаеца от стената, и тебешира от дъската, изляло и три-четири мастила по чиновете — хвърчало като лудо и не мислело да спре! Тичал даскал Минко, наскачали и дечурлигата, разперил ръце и инспекторът, ама то — крилато нещо — лови ли се! Кацнало по едно време на горния ръб на прозореца. Стъпил на стола даскалът и тъкмо да посегне да го хване — кудкудяк!… кудкудяк!… — то отлетяло на шкафа.

Настъпила суматоха, значи, и явно нарушение на дисциплината в отделението.

— Оставете я — рекъл инспекторът, — оставете я на спокойствие, а ти — рекъл, — учителю, си продължавай работата!

Насядали децата по местата си, взел си и даскал Минко своето, ама нали гърлото му е пресъхнало и той не види отпреде си нищо!

Обърсал си най-напред мустаците, закопчал си и трите копчета на палтото, бръкнал си с дясната ръка в джоба и веднага я извадил и — хъката-мъката — тъкмо вече се поуталожил малко, пооправила му се приказката и децата взели да слушат, не щеш ли, отвън някой се развикал:

— Драгинко Минкоо! Драгинко Минко бре! Тук ли сте?

И без да почука, Пена Митина, натоварена с дете в цедилка на гърба, с мотика в едната и менче с триеница в другата ръка, показали дългата си глава през вратата и се провикнала като през три дола:

— Помага ви бог, драгинко! Учите ли, учите ли? Ами нашата хубостница тук ли е? Ха, ето я! Стойке, Стойке мари! Аз, майка, отивам на Копачов рът на бобището. Оставих ти пълна паница с триеница на сайванта под кринчето и турих камък отгоре да го не катурне кучето. Да не я изплюаскаш всичката, като те пуснат от училището, ами да си оставиш и за следобед, че аз може да закъснея! Да не ходиш да газиш из реката марии, че те убивам, кога си дойда довечера! У дома да стоиш и да гледаш левата пчела: ако се рои, да тичаш и извикаш свяка си Дойчина! Наберете маточина от черковния двор и подмажете кошчето! То е изправено зад пещта до коритото. И кокошките да гледаш, хубостнице! Да си отваряш очите, че ако изкълват магданоза, ще ти пречукам сухите джонгали! Гиди, рошло такава! Я си обърши носа с полата!…

Лекцията по предметно обучение се привършила. Училищният звънец припряно заудрял. Инспекторът напуснал отделението, а след него се юрнали и дечурлигата. Само даскал Минко Либадето останал като попарен до черната дъска. От двете страни на бедрата нещо му подмокряло: през време на гонитбата уводът на лекцията му, или, с други думи, яйцата се изпотрошили и през съдраните джобове на палтото по разтрепераните панталони се процеждали тънки струи белтък.

Тези четива... Са като бензин върху огъня бълващ от двата края на евро-атлантиците забелязали още един български недостатък плачещ за поправка, като структурата на учебната година в България, броя на часове прекарани от българчетата в училище, училищните ваканций, та чак с първия и последен учебен ден...

Четох на скоро излиянията от някакъв... идиот, да го нарека учтиво, плюещ и по началото, и по края на учебната година в България, и по броя и дължината на училищните ваканций, и - ей тей тва беше основната му критика - че българските ученици прекарвали не (НЕ!) достатъчно часове в училище, в сравнение с обичайните стожери и блестящи примери на образовани културни общества в света.

Идиотът явно нямаше и понятие за културните (сиреч, икономически) предпоставки определили учебната година в, примерно, САЩ. В тези неща има културна инерция, точно от времето когато масата американци са живеели по селата и са се препитавали от селско стопанство. Значи, започва се с детския труд, нужен на семейните селски стопанства. Децата могат да бъдат "отпуснати" за училищно отсъствие от стопанството според периодите на усилена селско-стопанска дейност. Това за кога започва / завършва учебната година и броя / дължина / разпределение на училищните ваканций. Вторият фактор е че децата трябва да са 100% трудоспособни / налични за работа когато не са на училище. В превод, училището не дава домашни! (Говорим за културната инерция, да? Впрочем, за най-ниското ниво гимназиална диплома, което е нивото за масовката американчета, домашни практически няма. Все още.) Колкото часа от деня учениците прекарват в училище - това са ВСИЧКИТЕ часове на учене. Обратно у дома се бачка, а не се заляга по учебници и математически сборници и прочие НЕпроизвеждащи занимания!

А както знам, в България учебното занимание за учениците, в културна инерция, НЕ е ограничено само до часовете в училище: българските ученици блъскат домашни като обречени. Което ще рече, за идиота решил да плюе по българското основно и гимназиално образование, че сравнението на училищни часове между България и други държави (особено САЩ и Канада!) е просто... идиотщина.

Но идиоти като въпросния не отбират от аргументи срещу идиотщината си. И сега като си пуснал това разказче... Просто им даваш още една причина да плюят по българското образование.

И само за справка на българското "назадничаво" образование спрямо това в САЩ: аз имам, формално образование, до 8ми български клас. Формално гимназиално образование нямам. В САЩ минах приравнителен изпит, за гимназиална "Правителствена Равнозначност Диплома", чрез която да удостоверя че имам гимназиални познания спрямо средата на моите връстници американчета, завършили формално гимназия. Моите познания от 8ми български клас ме изстреляха до познания по математика, физика, химия над 97% (а може би и по-високо; не искам да се изхвърлям - а за целта тук нямам и нужда) от американските гимназисти. По история бях по-зле (куцах в историята на САЩ), но в "световна" история ритах задник. В крайна сметка, по всички изпитни параметри не само минах, ми минах "много удобно", така да се каже. Това през 1978. С тази Правителствена Равнозначност Диплома (сиреч, с познанията ми от 8ми български клас) започнах висшето ми образование в САЩ. И бях отличник, пак в статистическо сравнение спрямо състудентите ми, от ден първи. Мисълта ми е, идиоти като въпросния не си знаят гъза от дупка в земята, по американски казано.

Ето ти го даскал Боню. Гледай го у главата, па не питай нанадоле какъв е. Уж е гражданин, ама от 25 годин е на село, та се поселчи и сега не мож го позна. Такава свита ентелигенция е, че и едно „мирси“ не може да рече, кога го почерпи човек, а вика „сполай ти“! Наплашен е от партизани и кога ходи, сѐ се озърта, като куче у воденица. Както е кьорав, и на телците вика „добър вечер“, защото ги мисли за училищни настоятели. Гласът му е като на душена коза, ама едно време дружбашите го накараха на плебесцитно основание да пее в черква две-три години, та пропъди бабите из нея.

И половината деца не ходеха на училище пролетно време, ама смее ли да им пише осъствие? Те осъстват, той пише у тефтера, че са там, те осъстват, той не смее да ги изчисли, па на края им даде на всичките свидетелства, че преминуват, и толкоз! Тогава селените бяха съфакупно с кучетата дружбаши, та и той стана такъв, сиромашината.

После при зговора пък намаляха децата, защото бяха спрели отпуските на войниците по онова време през войната. Ами сега? Няма място за двама учители, а той беше тогава даскал и балдъзата на секретар-бирника Маринка. Тогава секретар-бирникът ги научи да запишат още двайсет измислени деца и ги водеха по регистрите и си преминуваха от първо във второ, в трето, а те не са и родени още. Четири години караха тая фалшификация и тогава от страх остаря завалията и щеше да се спомине от корем. Хеле като дойде по едно време инспекторът и попита за децата, той уплел конците абсолютно. Ама Маринка ачигьоз маймуна: болни са, рекла, господин инспекторе, болни са децата! В селото има, рекла, дезинфикционна болес, затова ги няма. И тъй се отърваха.

Шест пъти е уволняван, ама като му стане някой ортак на заплатата, пак го връщат. Затова е сиромах като Кара Теня, ама пак му завиждат селските маси.

Гледаш го мършав, ама по две каци армея изяда през зимата и цял сноп праса. Инак харно учи децата по писане и по закон божи, ама у сметането е слаб. Откак е учител у нашето село, и сметките си объркахме целокупно. Още е ерген. Таман го бях убедил да го оженим лятос, те го съкратиха и пак се возприпятства в брачно отношение. Хеле купи на кмета шапката и един чифт юзди на конете на председателя на училището и пак го въдвориха на служба. Даде и членски вноски за партията за една година, за календар даде и за вестника. Той получава и даскалския вестник, ама дядо Лулчо разсилният го реже за цигарени книжки и не му го дава редовно.

Нервозен е и се стряска насън. И кога срещне поп Еня, пак се стряска, сякаш вижда член 70. Толкоз!

Чуден човек е учителят по физика Павел Иванич! Че е руснак, руснак е — никой не го оспорва, ама дето разправя, че е емигрант, това ми се вижда прекалено. Именно прекалено, защото, разбирам да си емигрант година, две, три, пет, да речем, ама да се жениш в България два пъти, да навъдиш поколения и при всеки случай да я наричаш Бълхария вместо България, това вече изглежда съмнително. В началото я наричаше Болхария и, представете си, тъкмо тогава, когато се въведе флайтоксът и почна употреблението му в широки размери, взе да я нарича Бълхария. Че и след въвеждането му из родината ни подскачат на своеволие рояци бълхи, това е факт неоспорим, ама бива ли именно той, като национално малцинство, тъй да се каже, да иронизира и ни излага по такъв начин? Иначе, що да си греша душата, внимателен е човекът, учтив е и е нежен даже с учениците си. Ако някой го ядоса нещо и трябва да му се зашлеви плесница, зашлевява му я елегантно, грациозно някак и няма да му каже магаре, да речем, а махаре. Все има разлика, знаете, не звучи тъй грубо, а омекчено някак и по-нежно. Изобщо, неразберьош човек е Павел Иванич. Ту коректен и внимателен, ту обижда държавата ни в чистоплътно отношение. А някои наши думи просто не иска да ги научи и туйто! Не ще и не ще!

Имал един ден урок по физика в седмия клас. Урок като урок — нищо особено. За небесната дъга щял да разправя.

Влязъл в класа, прочел дежурният молитвата, прекръстил се и той, писал отсъствията, както е редно, закопчал си горното копче на палтото, поокашлял се и започнал.

И щом започнал, уплел се като коте в прежда и не можал да си спомни думата дъга.

— Гаспада — рекъл, — днес ще гаворим за то небесно явление, значит, что наблюдава се, кагда дожд валит на една страна и солнце греет на другата.

Хубаво, ама нали забравил името на явлението!

— Това явление — рекъл, — гаспада, значит… значи… чорт!… Не магу спомнит си! Това явление… Това… Ну, скажите, чорт возми, как казва се по бълхарски явление, каторое наблюдается… след дожд! Скажите, пожалуйтес… След дожд…

— Качулка — обади се моментално от третия чин Кочо Маслинката. — След дъжд — качулка!

И сам се уплашил от думите си, седнал, сгушил се на чина и запоглеждал с едно око само.

— Вот, так! Качулка! Харашо! Блахадаря. Седнете!

И продължил с увлечение по-нататък:

— Качулката, гаспада, състоит се от концентрични полоси, тоест ивици, от разни цветове на солнчевия спектър, като самата, най-долната е морава, а най-горна — червена… При силен дожд, гаспада, качулка станат две — втора, значит, концентрично разположена спрямо первая, обаче с аборотное разположение цветов. Общий център на двете качулки, гаспада, намирается в продължение линия-съединение центъра на солнце с окото на наблюдателя.

Образуване на небесня качулка, обясняется, гаспада, с разлагане лучи в капките, дъждовните, значит, где патерпевает полное вътрешно отражение…

За да обясни по-нагледно урока, Павел Иванич прибягнал до примера на стъклената топка с вода, която постепенно се издига нагоре, когато сме гърбом към слънцето. И почнал да чертае на черната дъска.

Класът се раздвижил зад гърба му, чули се кикотения, но когато, окуражен наново, Кочо Маслинката надянал кожената чанта на главата си във вид на качулка и почнал да прави разни фокуси, тишината пострадала, тъй да се каже, безобразно.

Павел Иванич извил глава внезапно, хванал Коча на местопроизшествието, но този път не му ударил плесница, а само педагогично го нарекъл махаре и както си бил с чантата на главата, извадил го да стои прав пред катедрата.

Стоял си Кочо, значи, с качулката на глава, мигал на парцали до края на часа, ама ха де! Иди, че разбери! Просто невероятно! вместо на него, на Коча, значи, на самия Павел Иванич му излезе прякор и целият град сега му вика Качулката. Да, да! Павел Иванич Качулката. Скандал!…

Редактирано от oberleutnantRzevski на 16.09.24 19:01.

Това е Чудомир.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

- Вавилония... тя, Вавилония, се намира на южната част на Месопотамия и е разположена между реките Тигър и Ефрат. Тя е била бедна страна. Жителите й се занимавали със земеделие... Тя, Вавилония... в нея растели само палми. От плодовете им правели брашно, вино и оцет, а от костилките - храна за добитъка. Те, вавилоняните, се делели на две племена: сумери и акади. Те били от турански произход и били големи звездобройци. Те... вавилоняните, знаели да правят и кирпичи...

Вий мислите, учителят по история Вельо Тънковратов, като се разхожда тъй замислен из класната стая и дърпа нервно рядката си брадица, че слуша какво говори изваденият на урок ученик? Нищо подобно! И как може изобщо да се мисли за вавилоняните, когато днес е пазарен ден, а следобед е последният срок на първата му полица?

Още сутринта рано жена му написа на листче да купи масло, лук, фасул, сапун, въглища, супен кокал, мушна му под мишницата и два чифта обувки за кърпене и го изпрати до вратата.

- ... Те, вавилоняните, не живеели сговорно помежду си и постоянно воювали - продължаваше ученикът. - Затова семитите ги нападнали и ги покорили. По-късно техният цар Хамураби успял да ги обедини и да закрепи царството им. Той турил в ред коритата на реките, поправил каналите, събрал разпилените жители и им създал поминък...

"... Хиляда лева за погашение на полицата, пресмяташе учителят, три месеца неплатен наем, на бакалина 930 лв., на фурнаджията 340 лв.... за осигуровка, дребни заеми, аванси от касиера...

- ... Най-великият цар на вавилоняните се наричал Новохудоносор... Той бил много богат и имал голям златен дворец... Там имало градини, които се наричали висящи... Имало и крилати бикове пред вратите...

"... За обърнатия костюм, за готварска печка, от старата сметка на акушерката... Събрани, чист дълг 12 000 лв. Да, чист дълг! Разход и приход. Вятър приход! Три месеца неполучена заплата и още кой знае колко няма да се получи. Кой ще я даде и ще я дадат ли изобщо някога? Ще я дадат ли?"

Ученикът отдавна бе привършил урока, мачкаше отчаяно гъбата с ръце и от време на време покашлюваше, за да обърне внимание. На третия чин един пущаше книжни топчета в гърба на другаря пред него, друг тихичко мяукаше като коте, а на крайните чинове няколко души си преписваха домашното по алгебра. Вельо Тънковратов обаче нищо не виждаше, нищо не чуваше, все по-нервно крачеше из стаята, като с едната си ръка продължаваше да скубе рядката си брадица, а другата, мушната в джоба, стискаше здраво единствената петдесетолевка. Изваденият на урок ученик кашля, киха, чака да му кажат да си седне на мястото и като не успя, започна наново да разправя урока.

Необичайното държание на учителя обаче спира най-после вниманието на учениците и те постепенно се смиряват. Млъкват всички и почват учудено да го наблюдават. Спря да говори и изваденият до черната дъска...

"... Това купи, онова купи, а дявол знае как може това да стане само с 50 лв. - мислеше учителят. - Килограм масло. Нека не е килограм, а половина. Нека най-после да не е масло, а мас... Половин килограм свинска мас 14 лева, за 10 лева сапун - 24 лева, лук, картофи - 10 лева. Значи - 34 лева. Половин килограм сирене 14 лева, ето ти ги 48 лева. Ами супен кокал, яйца, фасул... Поне килограм фасул да може да се вземе. Един килограм само, но как, като остават още само два лева свободни, а тези разбойници го дават 8 лева? Пфу! Скъпотия! Безобразие!?"

Учителят Вельо Тънковратов вече не може да се владее и още по-бързо почва да крачи и още по-нервно да скубе брадата си. След това с отчаян жест замахва във въздуха и без да иска, дрезгавият му глас прогърмява в тишината:

- Осем лева кило фасул! Скандал!

Изваденият на урок ученик се дръпва уплашено към стената. Другите, опулили очи, го гледат изумени. Той се сепва, надига смутено глава, мъчи се да се усмихне, но не може. После грабва дневника от катедрата, хлопва вратата и излиза бързо като подгонен.