Re: Досието „Петров – един закъснял филм / Контакти / Поколения / 40-50

Даваха го в неделя вечер по БНТ1.

Закъснял като узряване на идеята, заснемането и излизането му на екран (7 години) през 2015.

Закъснял е и защото вече няма дискусия по тази тема. Отмина болезнената фаза на дискусията и замря недовършена и неудовлетворена. Но може би беше важно да излезе и такъв филм, за да покаже още някаква що-годе яснота за Прехода. Не, че ние не сме осъзнали отдавна вече много неща за него, но филмите по темата( „Тилт“, „Дзифт“, „7 часа разлика“ и пр.) така и не казаха и не направиха ярко видима и проследима пряката връзка между мутренската престъпност и властта.

Закъснял е, защото е минал някак неусетно и без да му обърнем внимание, а дори и да сме му обърнали, не сме го запомнили. От 2015г. , когато е излязъл и представен на тогавашния София Филм Фест, досега са минали 9 години, но не помня да сме го коментирали.

Още като е излязъл е отнесъл доста критики, може това да е причината българският зрител да го неглижира. Но от критичните статии, които мярнах, става ясно, че са писани от младоци, които нямат спомени от онова време и не разбират „аджеба какво още толкоз ровят дъртите за онова време“.

Но „дъртите“, поколението от 60-70 на миналия век със сигурност ще разпознаят и усетят с мозъка на костите си мрачната атмосфера от онова време и болезнените спомени за проблемите на онова време.

За съжаление, по думите на режисьора Г. Балабанов, болезнени спомени продължават да се акумулират и от днешното време, защото болезнеността очевидно е особено характерна сетивност на българина.

В едно от интервютата си за филма, Г. Балабанов прави много интересни сравнения и аналогии с Франция, където той живее и работи от 1986г.:

„Българският народ е по-мъдър, защото е по-гладен. Защото е преживял повече, защото може би е по-наивен, но не е притворен, не се страхува, че вече има какво да губи. Докато във Франция все още има страхът, че ще изгубиш. Имаш и какво да губиш. И го губиш и те е страх, че то все повече изчезва. Докато тук вече нямаш какво да губиш”.

И по-нататък обяснява какво има предвид:

"Франция по някакъв начин е по-несвободна за говорене сега от България", твърди той. „България е свободна страна. Не говорим за пресата. Хората се освободени, тя не може да им действа.

Може би защото българинът е малко див.

Той се поддава по-скоро на слухове, бабини истории, врачката и така нататък. Той е извън матрицата. Не може да бъде произведен. Западният модел е много произведен, защото той е функционирал по някакви неща, които са давали на хората сигурност. И те са вярвали в това и е трудно изведнъж да излезеш от това. Тоест българинът в нищо и никога май не е вярвал. Държавата никога не е била негова още от турско време, после никога не е била негова, неговите политици винаги са били някакви трафиканти, спекуланти, които обаче после стават герои. Като тия дето са търгували с некачествените оръжия през войните. Дето казват - много големи герои, но политиците ни нещо… Колко сме големи герои не знам, но става дума, че този народ има някаква неизтребима енергия. В какво се състои не знам, но лошото е, че той изчезва. Физически се стопява”, казва Балабанов и добавя: „Няма да изчезне нито българинът, нито мъдростта му”."

Това е дебютният игрален филм на Г. Балабанов. Преди това е правил документални филми и документализмът е един от плюсовете и на игралния „Досието "Петров“. Затова сюжетът и това, което се разиграва в Народния театър се приемат за чиста истина и много от зрителите тръгват да търсят материали и документи от онова време, за да прочетат за скандала в Народния.

Такъв там естествено няма, художествена измислица е, но са интересни някои подробности около нея. Сценаристът на филма е не кой да е, а легендарният Жан Клод Кариер – ерудит, интелектуалец, кинаджия от световна величина, работил със също такива киновеличия като Годар, Бонюел, Вайда и пр...

Жан Клод познава Източна Европа отлично. „На Кариер не му е необходимо да познава толкова българите, той познава мен и придобива някаква представа”, казва Балабанов. Гледал е и документалните му филми. Той по някакъв начин познава Източна Европа най-вече от Чехословакия с режисьорите Милош Форман или Иван Пасер по думите на режисьора на „Досието“. Кариер харесал готовия филм като отбелязал, че е филм на атмосферата и че уж всичко се е изменило, пък то става по-потиснато.

За сценария на "Досието Петров" дълго си блъскали главите какъв бунт на сцената да измислят. Балабанов го предупредил, че в България никога не е имало бунт на сцената, никаква подобна реакция срещу системата. Имало е само инциденти. Както веднъж Иван Кондов, който играел Ленин, след някакви лични проблеми излиза разстроен, забравил да си залепи брадата. Всички решават, че това е политическа провокация. Или пък някой се напил и започнал да фъфли в партийна пиеса. Но това не са осъзнати актове. В отговор Кариер му разказал, например как в Прага една чешка актриса, която не искала повече да участва в такива идеологически представления, излязла гола на сцената с нарисувани на гърдите сърп, чук и две петолъчки. Накрая стигнали до заключението, че това би било прекалено за България.Тъжна констатация, нали...

Според Балабанов има филми за политическата страна на проблемите, или за гангстери и банди. Но няма филми, които показват как едното произлиза от другото. Има и малко филми, които говорят за политиката и театъра. Едновременно, че те са един и същи принципи. Има едни и същи средства, методи и механизми. Едни актьори, режисьори, задкулисие, сцена и публика. И не случайно напоследък все по-често политиката и ставащото в парламента се сравнява с театъра. И нещо повече дори, наричат ги „Театър“ – пошъл, преигран или театралничене до дупка.

Сравнението с Франция продължава и в следващия документален филм на Балабанов, „И балът продължава”. В него участвали всички хора от този град - София – хора от улицата, хора от подлези, хора какви ли не по стълбища и панели, които предават на човечеството безценния си опит на преживяване на две генерални катастрофи.

„Двете генерални катастрофи“, които ги наричат Преход са:

*катастрофата на комунизма, което беше голямата утопия и
*катастрофата на голямата мечта, която беше капитализмът.

„Българският народ – кава Балабанов - е избран да преживее този безценен опит.
Това е филмът, който ние не успяхме да направим във Франция за нашето време, още повече след събитията които се случиха там, добавя режисьорът. „Това е филм, който говори за разпада на един свят, на една система, на Европа, за загиващата Европа поради демографския срив, смяната на едно население с друго. Тук е ромският проблем, арабите, цветнокожите. И в един момент политическото, коректното говорене ще изчезне. Защото лозунгът „не пипай моя човек, арабина“, вече не важи, защото арабинът те пипа и той те пипа с нож. И както вече се оказва, че това вече не е капитализъм, това е нещо виртуално. И това, което ги поразява французите в този филм е, че хората са много интелигентни и говорят много смело за неща, които средно статистическият френски консуматор не смее да ги каже, но той тайно ги мисли. Защото те живеят точно в това, в което ние живеехме – безвремието на Брежневата епоха. Даже нямат и залъгалката на перестройката”, казва Балабанов.