|
ПРИ ПРЕЧИСТАТА ДЕВА, А НЕ МИХАИЛ?
Ако някой попита защо Бог е изпратил при Пречистата Дева Гавриил, а не първия по чин свой ангел - Михаил, нека знае, че седемте висши ангели са равни по достойнство и Михаил е
първи сред тях само по ред. Всеки от тях има свое специално предназначение. Михаил е победител над злите сили, Гавриил е вестител на Божиите тайни, Рафаил - целител на човешките недъзи, Уриил, като сияние на божествения огън, е просветител на помрачените, Салатиил е молитвеник, вечен застъпник пред Бога за хората, който ги подбужда да се молят, Йехудиил прославя Бога, той укрепя хората, които се трудят за слава Божия и ходатайства да бъдат възнаградени за подвизите си,
Варахиил е носител на Божието благословение и ходатай, който измолва Божиите благодеяния.
И тъй, Михаил не бил изпратен да благовести на Пречистата Дева, защото има друго служение - винаги да държи готов за битка меч, да се опълчва срещу враговете и да ги прогонва.
Бил изпратен Гавриил, понеже това съответства на служението му - да възвестява Божиите тайни. Той известил свети пророк Даниил за освобождението на Божия народ от вавилонски
плен и за времето на пришествие на Месията. Той възвестил на свети Захарий раждането на Иоан Предтеча от неплодната му майка. Той наставлявал и свети пророк Моисей в пустинята
при писането на книгата “Битие”, като му предавал Божието откровение за първите родове и години, започвайки от сътворението на света. Благочестивото предание свидетелства,
че той благовестил на светите праведни Йоаким и Анна за зачатието на Пречистата Богородица и бил ангел пазител на пренепорочната Девица от самото зачатие и раждане, носил
храна в Светая Светих. Ето защо той благовестил и за зачатието на Божия Син. Гавриил бил изпратен да занесе благовестието и поради своето име, което значи “крепост Божия”, също -
“мъж-Бог”.
И тъй, името на благовестителя означава, че Бог е крепък, Господ в утробата на Дева се осъществил като съвършен човек (мъж), тоест Той се явява съвършен Бог и съвършен човек,
съвършен не по телесна възраст, а по крепкост и разум.
Младенците, заченати в майчината утроба, нищо не разбират, в тях няма крепкост, а Младенецът, заченат в девическата утроба на преблагословената Мария, от мига на Своето зачатие обладавал неизповедим разум и непобедима сила, тъй че и в малко тяло бил мъж съвършен. За това говори и пророкът: “и пристъпих към пророчицата, и тя зачена и роди син.
И рече ми Господ: наречи му име: магер-шелал-хаш-баз [Грабеж, бърза, плячка тича.]; “защото, преди да се научи детето да изговаря: тате, мамо, - богатството на Дамаск и плячките
самарийски ще бъдат понесени пред асирийския цар”. Това означава, че преди още да започне да говори,
Младенецът ще има вече велика сила и крепкост да побеждава враговете Си. Предобраз било самото име на Гавриил, което значи: мъж-Бог, крепък Бог.
И този Бог по време на благовещението чрез слизането на Светия Дух се заченал в нетленната девствена утроба. Свети Прокъл, патриарх Цариградски, пише следното: “Самото име
на ангела е чудно по значение, не случайно благовестителят на Дева Мария се нарича Гавриил. Името му предвъзвестява и носи първообраза на Богочовека, Който трябва да дойде в
света. Гавриил значи мъж крепък или мъж-Бог и произхожда от думата гавир, което ще рече крепък или Бог, а в съвкупност двете названия дават: мъж-Бог. Това е предвъзвестил още
ветхозаветният пророк Иеремия: “Господ ще извърши на земята нещо ново: жена ще спаси мъжа”.
И тъй, колко високопоставен е този Божий посланик и по значението на името си, и по своето служение, а най-вече заради тайната, скрита от векове, неведома и за ангелите, която
Бог открива първо на него и с която го праща при Пречистата Дева. Поради величието на тайната за Божието въплъщение, която надвишава всички други тайни, открити някога чрез
Гавриил на светите пророци, той се сподобил с още по-голяма чест, сподобил се да бъде почитан от самите ангели като най-близък съзерцател на най-съкровените и неведоми Божии тайни.
Църковните учители, особено Дионисий Ареопагит /*Дионисий Ареопагит - знатен атинянин, член на атинския Ареопаг, станал християнин под въздействие на проповедите на свети апостол Павел./ говорят единогласно за седем висши ангели, които неотстъпно предстоят пред Бога. Останалите ангели биват изпращани да изпълняват различни мисии, а седемте, като най-приближени, пребивават винаги пред Божия престол. Те биват изпращани да възвестяват най-великите Божии тайни и да явяват голямата Божия сила, както казва свети апостол Павел: “Нали те всички са духове служебни, провождани да служат”[Евр. 1:14.]. Но какво по-голямо проявление на Божия сила и каква по-висока тайна от тайната за въплъщението Христово, неведомо, непостижимо, неизречимо? Така че за възвестяването на тази велика тайна подобавало да се изпрати велик ангел, неотстъпно предстоящ пред Божия престол, най-съкровен съзерцател на Божиите тайни, какъвто бил свети Гавриил."
|
|
На този ден се почита и света Мария Египетска:
"............................
Манастирът имал и един обичай, заради който именно Бог довел Зосима тук. - В първата неделя от Великия пост на Литургията всички се причастявали с Пречистите Тяло и Кръв Господни и вкусвали по мъничко постна храна; после се събирали в църквата и след усърдна, коленопреклонна молитва, старците един друг се прощавали. Всеки изпросвал с поклон от игумена благословение за подвига на предстоящото му пътешествие. След това отваряли манастирските порти и пеейки псалома: “Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя? Господ е крепост на моя живот, от кого ще се плаша?”, монасите излизали в пустинята и прекосявали река Иордан. В манастира оставали само един-двама старци, не за охрана на имуществото - там нямало какво да се открадне, - но за да не остава църквата без Богослужение. Всеки взимал със себе си малко храна, колкото можел и искал, според телесните си потребности: един - малко хляб, друг - смокини, някой - фурми или намокрена във вода пшеница. Някои нищо не взимали освен своето тяло и рубището отгоре му, а когато гладът ги принудел, хранели се с тревите, растящи из пустинята.
Преминавайки Иордан, всички се пръсвали надалеч в различни посоки и никой не знаел как пости другият и как се подвизава. Ако някой видел, че насреща му идва монах, свървал в друга посока и продължавал да живее в самота и постоянна молитва, като по някое време вкусвал съвсем малко храна. Тъй монасите прекарвали целия Велик пост и се връщали в манастира за неделята преди Възкресение Христово, когато Църквата с разлистени клонки тържествено чества празника Вайя. И никой от братята не питал другите кой как е прекарал времето в пустинята и с какво се е занимавал; съвестта била единственият свидетел на всеки от тях. Такъв бил уставът на манастира край река Иордан.
Зосима, според този обичай, също преминал река Иордан, като взел поради телесната си немощ мъничко храна и дрехата, която носел постоянно. Скитайки се из пустинята, извършвал своя молитвен подвиг и доколкото можел, се въздържал от храна. Спял малко, там, където го застигнела нощта, заспивал закратко, седнал на земята, а рано сутрин се събуждал и продължавал подвига си. Все повече и повече му се искало да навлезе във вътрешността на пустинята и там да намери някой подвижник, който би могъл да го поучи.
Веднъж, след двадесетдневен път, като се поспрял, обърнат на изток, започнал да пее шести час с обичайните молитви. По време на подвига си той на всеки час спирал да върви и се молел. Не щеш ли, изведнъж видял от дясната си страна като че сянка от човешко тяло. Изплашен, мислейки, че това е бесовско привидение, започнал да се кръсти. Когато преминал страхът му и завършил молитвата си, той се обърнал на юг и видял обгорял до черно от слънцето гол човек, с бели като къделя коси, които стигали до шията му. Зосима затичал в тази посока с голяма радост: през последните дни той не бил виждал не само човек, но и животно. Когато онзи отдалече видял, че Зосима се приближава към него, побързал да побегне към вътрешността на пустинята. Но Зосима, сякаш забравил старостта си и умората от пътя, се спуснал да догони беглеца. Онзи бързо се отдалечавал, но Зосима тичал по-бързо и когато го настигнал дотолкова, че можели да се чуват един друг, завикал към него през сълзи:
- Защо бягаш от мене, грешния старец, рабе на Истинския Бог, заради Когото си се заселил в пустинята? Почакай ме, немощния и недостойния, заради надеждата, че ще получиш възнаграждение за подвига си! Спри, помоли се, и заради Христа Бога, Който от никого не се гнуси, ме благослови!
Тъй викал през сълзи Зосима. Междувременно стигнали до една падина, която била като русло на пресъхнала река. Беглецът се устремил в обратна посока, а Зосима, изтощен и без сили да тича повече, усилил молбите си и спрял. Тогава онзи, който бягал, най-сетне също спрял и казал така:
- Авва Зосима! Прости ми, заради Бога, че не мога да застана пред теб! Аз съм жена, и както виждаш, съм гола и нищо не прикрива голотата ми. Но ако ти искаш да предадеш на мене, грешната, своите молитви и благословение, хвърли ми някоя от дрехите си, за да се покрия, и тогава ще се обърна към тебе за молитва.
Страх и ужас обзели Зосима, когато чул името си от устата на тази, която никога не го е виждала, и нищо не е чувала за него. “Ако не беше прозорлива - помислил си, - тя не би ме назовала по име”.
Бързо изпълнил желанието ѝ, свалил от себе си вехтата съдрана дреха и обърнат гърбом ѝ я хвърлил. Като взела дрехата, тя се препасала и колкото било възможно, прикрила голотата си. След туй се обърнала към Зосима със следните думи:
- Защо, авва Зосима, ти пожела да видиш мен, грешната жена? Искаш да чуеш нещо и да се поучиш от мене, затова ли не се полени да изминеш трудния път?
Но Зосима се бил хвърлил на земята, просейки благословение от нея. Тя също паднала на земята и тъй двамата лежали, просейки един от друг благословение; една дума само се чувала: “Благослови!”. След доста време жената казала на стареца:
- Авва Зосима, ти трябва да благословиш и да се помолиш, защото си облечен в иерейски сан и от много години предстоиш в светия олтар и извършваш Божествените Тайнства.
......
Светицата не допуснала старецът да ѝ се поклони, а казала:
- Заклевам те, отче свети, в Иисус Христос, Бога, нашия Спасител, на никого не разказвай това, което чу от мене, докато Бог не ме вземе от земята. А сега - иди си с миром. След една година отново ще ме видиш, ако Божията благодат ни съхрани. Но направи, за Бога, това, за което ще те помоля: през поста догодина не преминавай през Иордан, както вие правите обикновено в манастира.
Почудил се Зосима, че тя споменава манастирския устав и нищичко не успял да промълви, освен:
- Слава на Бога, Който награждава любещите Го!
- Та ти, свети отче - продължила тя, - остани си в манастира, както аз ти казвам, защото дори и да поискаш, няма да можеш да излезеш. А на Свети Велики Четвъртък, в деня на Тайната Христова Вечеря, вземи в свят, подобаващ за това съсъд, Животворящите Тяло и Кръв и ела край селището на брега на Иордан и там ме почакай, за да се причастя с Животворящите Дарове. Защото, откакто преди да премина Иордан се причастих в църквата на свети Иоан Предтеча, до ден-днешен не съм вкусвала Светите Дарове и сега от все сърце жадувам. Ти не забравяй моята молба, но непременно донеси Животворящите Божествени Тайни в същия оня час, когато Господ е направил учениците Си причастници на Своята Божествена Вечеря. А на авва Иоан, игумена на манастира, където ти живееш, кажи: “Огледай себе си и братята, много неща трябва да поправите”. - Но не му го казвай сега, а когато Бог те научи.
След тези думи тя отново изпросила молитвите на стареца и се отдалечила навътре в пустинята. Зосима, като се поклонил до земята и целунал за слава Божия мястото, където били стъпките ѝ, тръгнал обратно, хвалейки и благославяйки Христа, нашия Бог. Прекосил пустинята и достигнал манастира в деня, когато там обикновено се завръщали братята. За онова, което бил видял, си замълчал, понеже не смеел да разказва, но в душата си молел Бога да му даде отново случай да зърне скъпото лице на подвижницата. С болка гледал как дълго се точи годината и му се искало времето да премине като един ден.
Когато дошла първата неделя на Великия пост, всички братя, според обичая на манастирския устав, след като се помолили, с пеене излезли в пустинята. Само Зосима, тежко болен, бил принуден да остане в обителта. Тогава си спомнил той думите на преподобната: “Дори и да поискаш, ще ти бъде невъзможно да излезеш”. Зосима скоро се поправил от болестта и останал в манастира. А когато братята се върнали и наближил денят на Тайната Вечеря, старецът направил всичко така, както му било поръчано: поставил в малка чаша Пречистите Тяло и Кръв на Христа, нашия Бог, и след това, като взел в кошничка няколко сушени смокини и фурми и малко накисната във вода пшеница, късно вечерта излязъл от обителта и седнал на брега на Иордан, очаквайки да дойде преподобната. Светицата дълго не идвала, но Зосима не свеждал очи и неуморно се взирал към пустинята, очаквайки да види онова, което тъй силно желаел. “Може би съм недостоен - мислел си старецът - да дойде тя при мен, или пък вече е идвала, и като не ме е намерила, се е върнала обратно”. От тези мисли той се просълзил, въздъхнал и като вдигнал очи към небето, започнал да се моли:
- Не ме лишавай, Владико, да зърна отново лицето, което ме удостои да видя! Нека да не си тръгна оттука посрамен, под бремето на греховете, които ме изобличават.
Подир това пък друга мисъл го смутила: “Тя дори и да стигне до Иордан, няма лодка, как ще премине, за да дойде при мен, недостойния? Уви, аз, грешният, с право съм лишен от щастието да я видя!”.
Така си мислел старецът, а преподобната вече приближавала реката. Като я видял, Зосима с радост станал и благодарил на Бога. Все още го измъчвала мисълта, че тя не ще може да премине през река Иордан, когато видял как светицата, озарена от светлината на луната, прекръстила реката, стъпила от брега във водата и тръгнала по нея като по твърда земя. Виждайки това, удивеният Зосима понечил да ѝ се поклони, но светицата, която още вървяла по водата, му забранила, като възкликнала:
- Какво правиш! Та ти си свещеник и носиш Божествените Тайни!
Старацът я послушал, а преподобната излязла на брега и го помолила за благословение. Обхванат от ужас, поради чудото, което видял, той възкликнал:
- Наистина изпълнява Бог обещанието Си, че Нему ще се уподобят очистилите себе си според своите сили! Слава на Тебе, Христе Боже Наш, Който ми показа чрез Своята рабиня колко далеч съм аз от съвършенството!
След това светицата помолила да прочетат Символа на вярата и Господнята молитва. След молитвата се причастила с Пречистите и Животворящи Христови Тайни и по монашеския обичай целунала стареца, след което въздъхнала и произнесла със сълзи:
.....
още една година изминала. Зосима отново тръгнал през пустинята, изпълнявайки манастирския обичай, и се насочил забързан към мястото на чудесното видение. Той прекосил цялата пустиня, разпознал по някои признаци търсеното място, и започнал внимателно да се оглежда на всички страни, като опитен ловец, който търси богат улов. Но като не виждал никой да се приближава към него, облян в сълзи, вдигнал очи към небето и започнал да се моли:
- Господи, покажи ми Твоето съкровище, което си скрил в пустинята, покажи ми светата праведница, този ангел в плът, с когото целият свят не е достоен да се сравни!
Докато изрече тази молитва, старецът стигнал мястото на потока и съзрял на източния бряг преподобната - тя лежала мъртва. Ръцете ѝ били скръстени както подобава, лицето ѝ - обърнато към изгряващото слънце. Той дотичал до нея, и като паднал при нозете ѝ, благоговейно ги целунал и оросил със сълзи. Зосима дълго плакал, а после, след като прочел установените за погребение псалми и молитви, се замислил дали може да погребе тялото на преподобната, дали на нея това ще ѝ бъде угодно. Тогава видял до главата на блажената следния надпис, нарисуван на земята:
“Погреби, авва Зосима, тялото на смирената Мария на това място, отдай праха на прахта. Моли Бога за мен, представилата се през месец фармутий по египетски, а по римски април, в първия ден, в нощта на спасителните Страсти Христови, след причастяването с Божествените Тайни”.
Като прочел надписа, старецът най-напред си помислил кой ли е могъл да го изрисува: светицата - както самата тя му била казала - не умеела да пише. Зарадван, че е узнал името на преподобната, той разбрал, че след като я причастил на брега на Иордан, тя за един час е достигнала до мястото на своята кончина, до което той достигал с мъка за двадесетина дни път, и веднага е предала душата си на Бога.
- Сега - рекъл си Зосима - ще трябва да изпълня заповедта на светицата, но как ли аз, горкият, ще изкопая яма, без никакво оръдие в ръцете си?
Видял захвърлено в пустинята парче дърво, взел го и започнал да копае. Сухата земя не се поддавала на усилията на стареца, той се обливал в пот, но не можел нищо да направи. Изведнъж, като повдигнал очи, съзрял огромен лъв, който стоял до тялото на преподобната и ближел краката ѝ. Старецът се ужасил при вида на звяра, като си спомнил и думите на светицата, че никога не е виждала зверове. Той се прекръстил, за да се увери, че силата на починалата светица ще го запази. Лъвът започнал тихо да се приближава към стареца и нежно, като че с любов, го гледал. Тогава Зосима рекъл на звяра:
- Великата подвижница ми е заповядала да погреба тялото ѝ, но аз съм стар и не мога да изкопая гроба. Нямам и с какво да копая, а обителта е далече, не мога лесно да донеса нещо оттам. Изкопай с ноктите си гроба, а аз ще погреба тялото на преподобната.
Лъвът сякаш разбрал думите му и с предните си лапи изкопал яма, достатъчна за погребение. Старецът отново облял със сълзи нозете на преподобната, просейки нейните молитви за целия свят, и покрил тялото ѝ с пръст. Светицата била почти гола - старата, изпокъсана одежда, която Зосима ѝ хвърлил при първата им среща, едва прикривала тялото ѝ... След това и двамата се отдалечили: лъвът, кротък като агне - навътре в пустинята, а Зосима - към своята обител, благославяйки и прославяйки Христа, нашия Бог.
Като се върнал в манастира, без да скрива нищо от онова, което видял и чул, разказал на всички монаси за преподобната Мария. Всички се удивили от Божието величие и решили със страх, вяра и любов да почитат паметта на преподобната и да празнуват деня на нейното преставяне.
Игуменът Иоан, както казала на авва Зосима преподобната Мария, намерил някои неизправности в манастира и с Божията помощ ги отстранил. А свети Зосима след дълъг, почти стогодишен живот, завършил своето земно съществуване и преминал във вечния живот, при Бога. Неговия разказ за преподобната Мария монасите от този манастир предавали устно един на друг, за общо поучение, но не са записали подвизите на светицата.
“А пък аз - допълва свети Софроний, - като чух разказа, записах го. Не зная, може би и някой друг, по-добре осведомен, вече да е записал житието на преподобната, но аз, доколкото можах, записах всичко, излагайки самата истина. Бог, Който върши дивни чудеса и щедро обдарява онези, които се обръщат към Него с вяра, да награди всички, които потърсят за себе си поука в тази повест - и тези, които я слушат, и тези, които четат, и проявилите усърдие да я препишат - и да им даде участта на блажената Мария заедно с всички, които някога са Му угодили с благочестивите си мисли и трудове.”
|
[