|
може да се приеме че е основана Българската Християнска Църква
"....На 4 март отбелязваме една забележителна дата в българската история – основаването на Българската православна църква. 1154 години са минали от онази знаменателна 870 г., когато в Константинопол на поместен църковен събор се даде първият статут на автономия на нашата Църква.
Този важен за християнството събор бил свикан, за да се уредят възникнали проблеми между Изтока и Запада, но най-вече да се реши църковният статус и принадлежността на новопокръстения български народ. Тази дилема се превърнала в камък на раздора между Рим и Константинопол поради стратегическото местоположение на Българската държава. Проблемът се усложнявал поради сложността на юрисдикцията над българските земи. Но той бил разрешен веднъж завинаги на извънредно заседание на Константинополския събор, състояло се на 4 март 870 г., на което присъствали и представители от България.
Знаем от историята, че до 732 г. Източен Илирик, в който влизала и Западна България, бил подчинен на Рим, а латински духовници по покана на св. цар Борис извършвали евангелизация на българския народ. Това дало основание за претенции на Римския престол за юрисдикция над Българската църква.
Сериозни аргументи имал и Константинополският престол, под юрисдикцията на който след 732 г. попада цялата територия на Балканите. Този апостолски престол от първите векове на християнството обгрижвал духовно голяма част от българските земи преди основаването на българската държава. Под неговия омофор се кръщават князът и българският народ в 865 г.
След непримирими спорове за правото на юрисдикция над българските земи се стигнало до консенсус, че решаващ фактор за определянето й ще е какви духовници са заварили българите по тези земи, когато са основали своята държава. Българските пратеници отговорили, че са заварили гръцки (византийски) духовници. Това било решаващо за събора да отсъди, че следва Българската църква да принадлежи юридидически към Константинополския престол. Римските духовници следвало да напуснат България.
Съборът се вслушал и в аргументите на българските представители, които желаели България да има своя самоуправляваща се църква. Решено било да й се даде статут на автономна архиепископия под юрисдикцията на Константинополския престол. Това давало възможност на нашата църква почти самостоятелно да урежда духовния живот и административните въпроси в своя диоцез. На българския архиепископ било дадено право да свиква свой собствен синод, а сам той да се избира пряко от българския синод, в съгласие с владетеля, като Константинополският патриарх само утвърждавал станалия избор. Според правилата на св. Църква вменявало му се в дълг да споменава Константинополския патриарх по време на служби и да взима осветено миро от него.
Статута си на автономна архиепископия Българската църква запазила чак до 917 г., когато след победоносните войни на цар Симеон Константинополската патриаршия й признала статут на патриаршия.
Пръв глава на новосъздадената автономна Българска архиепископия става архиепископ Георги. За него имаме изключително ограничени сведения. Името му се споменава в надпис върху оловен печат от IX в., намерен в Мадара, който казва: „Богородице, помагай на своя раб Георги, архиепископ на България“. Подобен пръстен е намерен в Плиска. Единствено известно за архиеп. Георги е, че издигнал славянина Сергий за епископ в Белград, което станало причина за гневните протестни писма на папа Йоан VIII до св. княз Борис.
Предполага се, че седалището на архиепископа е било в столицата Плиска, където и досега стоят основите на величествена катедрала (Голямата базилика) – една от най-големите в тогавашния християнски свят. Там е намерен и пръстенът с името на архиепископа. Архиепископ Георги остава на върха на Българската църква докъм 885/886 г., когато на поста го сменя архиепископ св. Йосиф Изповедник.
Въздигането на Българската църква на 4 март 870 г. в ранг на автономна архиепископия от най-високата и авторитетна църковна институция – всехристиянски събор авторитетно поставя основите на самостойното ни духовно развитие през вековете, способствало България да се превърне в първостепенен духовен център на Балканите и в Европа. Създават се предпоставки за създаването само след няколко десетки години на самостоятелната ни патриаршия, просветила духовно славянския род и създала през вековете безценни духовни бисери, съхранявани и досега в съкровищницата на християнската святост." - архим. Алексий Тасев:
|
|
e дeн на светите свещеномъченици - Ефрем, Василий, Евгений, Елпидий, Агатодор, Етерий и Капитон, епископи в Херсон:
"...В шестнадесетата година от царуването на Диоклетиан[1], светейшият Иерусалимски патриарх Ермон изпратил много епископи в различни страни и при различни народи да възвестяват, по примера на апостолите, словото Божие и да проповядват Христа.
Двама от тези епископи, Ефрем и Василий, дошли в тавроскитската страна и тук, в град Херсон, двамата се трудели известно време, проповядвайки истинния Бог на народа, който не Го познавал, и просвещавайки помрачените от тъмата на елинското идолослужение. След това епископ Ефрем, оставяйки жителите на Херсон на Василий, отишъл при скитите, живеещи по Дунава, и там с проповедта си обръщал мнозина към Христа и като претърпял твърде много скърби и трудове за Христовото благовестие, в седмия ден на март бил обезглавен.
Междувременно епископ Василий, изобличавайки заблуждението на неверните в Херсон и показвайки им правия път на спасението, предизвикал народния гняв: нечестивите го хванали, били го безмилостно и го изгонили от града. Като се отдалечил на една планина, той пребивавал в пещера; тази планина се намирала на сто стадия[2] от Херсон и се наричала Партенон, което значи девическа, защото на нея било капището и идолът на някаква елинска богиня - дева. Пребивавайки в тази планина, Василий се радвал духом, че се е удостоил да претърпи рани и изгнание заради Христа, оплаквал гибелта на човешките души, прелъстени от дявола, и със сълзи се молел на Бога за обръщането им.
Така минало известно време. На един херсонски началник починал единственият син и бил погребан извън града. С голяма скръб родителите му седели на гроба, скърбейки и плачейки; настъпила нощта, а те не си тръгвали от гроба на сина им. И ето, насън им се явил починалият им син и им казал:
- Защо оплаквате смъртта ми? Вие не можете да ме вземете оттук жив, защото не могат да ме възкресят нашите богове, бездушни идоли, изобретени от бесовете за съблазън и погибел на хората. Ако искате да ме оживите, кажете на този странник, когото биха и изгониха, да се помоли за мен на своя Бог, Когото проповядва: защото Той е истинен Бог, имащ власт над живи и мъртви, и силен да ме възкреси от мъртвите по молитвите на оскърбения от вас мъж.
Родителите веднага се събудили и разказали един на друг своето видение, и се удивили, че то било едно и също и у двамата. Те радостно побързали към града и радостно разказали за това на приятелите си. Още щом настъпил денят, започнали навсякъде да търсят Божия човек, и го намерили в споменатата пещера. Градският началник със своите домашни дошъл при него, припадайки в светите му нозе, и го молел да възкреси сина му.
- Как мога да направя това аз, като съм грешен човек? - възразил светецът - Но вие ще получите това, за което просите, ако повярвате в проповядвания от мен Бог, Който единствен е силен да вдигне мъртвите от гроба.
- Ако получим сина си жив - казали родителите на починалия юноша, - всичко, което кажеш и заповядаш, ще направим от цялото си сърце.
Божият светител Василий станал и тръгнал с тях към гроба, и когато отместили камъка от гроба, влязъл вътре, осенил починалия с кръстното знамение и дълго се молел на Бога; след това взел вода, осветил я и излял върху мъртвия с призоваване на Пресветата Троица, по подобие на светото Кръщение. Мъртвият веднага оживял и заговорил, славейки Бога. Страх и ужас обхванал всички, които били там, а родителите - неизказана радост. Всички падали в нозете на светителя, наричайки го велик и признавайки проповядвания от него Бог за истинен и всесилен. Взели Божия архиерей, свети Василий, и с голяма чест го повели към града. Началникът с целия си дом повярвал в Христа и се кръстил, а също и много от народа, които видели това чудо, се присъединили към верните. И Христовата Църква в Херсон започнала да се разраства, а елинските капища постепенно да се изпразват.
Виждайки запустяването на своите капища, дяволът влязъл в сърцата на живеещите тогава в Херсон иудеи и те научили елините да въстанат срещу християните, и най-вече срещу техния вожд, и да го убият.
- Ако учителят на християните бъде убит, то и християнството лесно ще се погуби - казвали те.
Събрало се безчислено множество въоръжени нечестиви; и с шум и викове внезапно нападнали Божия архиерей, извлекли го от къщата, вързали нозете му, и като го обкръжили, го влачили по градските улици, били го с тояги и камъни и го тъпчели с крака. Довлекли го да мястото, където от християните бил поставен стълп, увенчан с кръст; тук Христовият светител предал на Бога своята свята душа и загинал страдалчески в седмия ден на март, в който и свети Ефрем бил посечен с меч в Скития.
Тялото на свети Василий било извлечено извън градските порти и хвърлено на кучетата и птиците. Много дни то лежало, без да бъде погребано, но запазвано от Бога, оставало невредимо; нощем над това страдалческо тяло се явявала пресветла звезда, и един вълк, стоейки около него, го пазел от кучетата, а денем над тялото летял орел и не допускал да се приближават хищните птици, докато християните не го взели тайно през нощта и не го погребали с чест.
След убийството на светия епископ Василий, един от учениците му се отправил по море към Хелеспонтските страни и там намерил трима епископи: Евгений, Елпидий и Агатодор, трудещи се в Христовото благовестие; те били изпратени на проповед от светейшия Ермон, патриарх Иерусалимски, заедно със свети Ефрем и Василий. Намирайки ги там, ученикът им разказал за смъртта на свети Василий, и те прославили Бога, увенчал Своя угодник със страдалчески венец. Като се посъветвали помежду си, епископите седнали в кораба и доплували до Херсонския град, желаейки да подражават на свети Василий. Те проповядвали Христа Бога в Херсон и числото на верните с всеки изминат ден се увеличавало. Но както срещу свети Василий, така и срещу тях дяволът въоръжил иудеите и елините; те се събрали и хванали светите епископи, вързали ги, влачили ги по улиците, били ги с дърва и камъни, докато светите мъченици не предали честните си души в ръцете на своя Господ. Телата им били извлечени от града през същите врата, през които обикновено изнасяли мъртвите да ги погребват, и били хвърлени навън да бъдат разкъсани от кучетата и птиците; но християните ги взели тайно и ги погребали с чест. Тримата свети епископи, Евгений, Елпидий и Агатодор, пострадали една година след убийството на свети Василий, също в седмия ден на март.
Няколко години по-късно, по времето на Константин Велики[3], когато той вече се скланял към християнството, в Херсон дошъл епископ Етерий, също изпратен от Иерусалимския патриарх. Виждайки, че неверният народ със своята лютост и ярост не допуска тук да се разпространява християнството, Етерий се отправил към Византия, при цар Константин, и се оплакал от нечестивия херсонски народ, притесняващ християните. Царят дал своето разрешение на християните да обитават в Херсон свободно и безпрепятствено и да правят своите събирания, за слава Божия, открито и свободно, а всички притесняващи християните заповядал да изгонят от града. С такава царска воля свети Етерий се върнал в Херсон и твърде много зарадвал Христовото стадо, а неверните се опечалили и смутили. Като построил християнска църква в града и дал добро устроение на всичко, епископът отново се отправил към царя, за да му отдаде благодарност за доброто дело. На връщане се разболял, и като доплувал до остров Ааса, приел края на своя временен живот и началото на вечния. Верните го погребали и поставили стълп на гроба; високите дървета, израснали там, отдалече посочвали гроба на светеца. Свети Етерий починал в седмия ден на март, в който мъченически загинали и предишните епископи.
Християните дълго оплаквали починалия; след това съобщили на цар Константин за смъртта на своя епископ и помолили за друг на неговото място. На мястото на Етерий бил изпратен блаженият Капитон, епископ на херсонската църква, и верните радостно го приели. Събрало се и голямо множество неверни и пристъпвайки към новодошлия епископ, искали от него чудесно знамение в доказателство на правотата на неговата вяра, за да могат да повярват и те.
- Чудото - казали те, - нека бъде такова: да се запали една голяма огнена пещ и в нея да влезе християнският епископ, и ако не изгори и остане жив, тогава всички ще се кръстим.
Свети Капитон, уповавайки се на Бога, се съгласил на тяхното желание и заповядал да устроят голяма пещ. Когато я разпалили силно, светият епископ, при вниманието на целия народ, сложил върху себе си своя омофор[4] и се помолил на Бога с умиление, да яви Своята божествена сила, както някога във Вавилонската пещ[5], за уверение на неверния народ. След продължителна молитва и след възгласа на дякона на всеослушание “Да внимаваме” светителят влязъл в пещта и стоял в пламъка около час, молейки се и държейки ръцете си издигнати към небето, и силният огнен пламък не му навредил с нищо; след това, събрал горещи въглени във фелона[6] си, излязъл невредим пред народа. Виждайки това преславно чудо, всички се изпълнили с велико удивление и страх; защото видели, че даже одеждите на светителя са недокоснати от огъня и че фелонът му, пълен с горещи въглени, не изгаря.
- Един е Бог - извикал народът с гръмък глас и като с едни уста, - християнският Бог, велик и силен, запазил Своя раб неизгарящ в пещта!
Тогава целият Херсон и тази страна приели християнската вяра, уверявайки се чрез преславното чудо в нейната истинност. За това чудо било възвестено на великия Константин и разказано на светите отци на първия вселенски събор в Никея, и всички, прославяйки Бога, се удивлявали на великата вяра на свети Капитон и неговата ревност по Бога.
След няколко години свети Капитон отпътувал с кораб от Херсон за Цариград; надигнала се буря и вълните изтласкали кораба към устието на река Днепър; там неверни и безбожни хора ограбили кораба и пленили всички, които били в него, а самия Божий архирей Капитон потопили във водата.
Той загинал мъченически в двадесет и първия ден на декември, но паметта му е причислена към предишните Херсонски светители, пострадали в седмия ден на март...."
|
