Re: Честит празник, Българи! / Контакти / Поколения / 40-50

Честит национален празник, българи!
Пост на Петър Порумбачанов - историк

Честитя днешния празник на българите, разбира се, защото да си българин и гражданин по рождение на България са две различни неща. Да, прави ми впечатление, че днешната дата, 3-ти март, е спорна само за онези, които или не познават историята, или са натоварени с антинационални чувства и омраза към българите и родната история, без значение дали го осъзнават или не. Къде се корени проблемът?

Много е просто. На 3-ти март 1878 г. (19-ти февруари стар стил), в Сан Стефано е подписан прелеминарният (предварителният) мирен договор между Руската и Османската империи, слагащ край на Руско-Турската война от 1877-1878 г. Факт! В този договор обаче са очертани границите на свободна България, известна в историографията ни като Санстефанска България. Разбира се, това не са някакви произволни граници, които са си измислили граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов, и наложили ги на Сафед Мехмед паша и Садулах бей преди да положат подписите си под договора в Сан Стефано. Не, точно обратното е, защото преди 8 години, долу-горе по същото време, султан Абдул Азис сам определя границите на Българската екзархия със свой ферман, които граници са съобразени с българското землище – териториите, населявани от българи.

Радостта разбира се е краткотрайна, щото още през лятото на 1878 г. в Берлин, Великите сили кръвожадно разкъсват снагата българска. Това тежи на българите, които плащат своя стремеж към обединение с две национални катастрофи подир това, но . . .

Знаете ли защо датата е важна? Защото със съвсем малки изключения, границите на България, според договора от Сан Стефано, отговарят на българския идеал – свободна и обединена България, което означава – всички територии, населени с българи, да се обединят в една свободна, единна и независима държава.

Важен ли е бил 3-ти март като символична дата, олицетворяваща народните въжделения на нашите предци? Определено, да! Симеон Радев започва своя безценен историографски труд, „Строители на съвременна България“ така:

„Берлинският договор биде подписан на 1 юли 1878 година . . . българският народ научи страшната вест за своето разпокъсване. Впечатлението в българските земи бе потресающе. Ний останахме смазани, гръмнати, поразени. Наистина никой народ не бе минавал с тъй бърз преход от упоението на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа: целокупна България, осъществена за миг в Сан Стефано, бе раздробена сега на три части, чието единство се запазваше само в скръбното причастие на една общо понесена неправда. Ударът, нанесен от Берлинския конгрес на нашата народна цялост, бе толкова по-страшен, че дойде неочаквано. Той се виждаше и сега даже се вижда, като нещо невероятно, немислимо, чудовищно; и въпреки официалния текст българите се криеха в душата си някаква незнайна надежда, вярвайки смътно, че живеят в един лош сън, който скоро ще се разпилее.“

Уви, сънят не се разпиля ни тогава, ни до ден днешен. Нямам никакви илюзии, че която и да е Велика сила, без изключение (както тогава, през 1878 г.) така и до ден днешен мисли доброто на България – нямам! Това, че понякога интересите на Великите сили са съвпадали с нашия национален интерес не означава, че същите ни любят безкористно. Тук не говоря за симпатиите между народите, а за антагонизма между правителствата, които винаги мислят и вярват, че правят най-доброто за собствените си народи, или почти винаги.

Българите след освобождението, или поне 40 години след освобождението, са знаели какво искат и към какво се стремят. Това са най-оптимистичните години в новата ни история, въпреки грамадните трудности и предизвикателства. Тогавашните българи бяха мъже и не се бояха от Великите сили. Така например, по време на „Режима на пълномощията“ (1881-1883 г.), когато се суспендира Търновската конституция, (режимът е подкрепен от новото правителство в Петербург, след убийството на Александър II и интронацията на Александър III), водачът на либералната партия, Драган Цанков, не се свени да заяви на руския дипломатически агент от Временното руско управление - Михаил Александрович Хитрино – „Не ти ща ни меда, ни жилото“. С това Цанков осъжда руската намеса във вътрешните работи на България, без да осъжда алтруизма на обикновения войник от руската имперска армия, тръгнал да мре за свои братя. После пък, след Съединението, Петко Каравелов не цепи басма на нито една от Западните Велики сили (Англия, Германия, Италия, Франция и Австро-Унгария), плюс Османската империя, които вкупом протестират срещу нарушаването на Топханенския акт, когато българският министър-председател смело реорганизира администрацията на обединена България и вкарва след избори народни представители в Българското Народно събрание от присъединената към Родината Източна Румелия. Българските политически мъже знаеха как да защитават наистина националния ни интерес, без да са нито крайни русофоби, нито подлоги на Запада. Имаше мъже едновременно образовани, деликатни и твърди, примерите в следосвобожденската ни история са безброй, но това е дълга тема.

Врещим се на 3-ти март и неговото значение за българите. Само седем години след Сан Стефано, българите осъществяват съединението на двете най-големи български териториални единици – Княжество България и Източна Румелия. Най-ярката защита на това българско съединение е военната му защита в Сръбско-Българската война от 1885 г., която завършва с подписването на мирен договор в Букурещ. При преговорите за мир Великите сили се водят от принципа: „Никакви отстъпки за победителя!“ Либералното правителство на Петко Каравелов (либерално в тогавашния смисъл, няма нищо общо с неолибералните мишоци в днешно време), което защитава дипломатически и военно Съединението, успява да извоюва само една знакова за българите отстъпка: Великите сили кандисват, мирният договор между кралство Сърбия и Княжество България да се подпише в Букурещ на 19 февруари (3-ти март по нов стил) 1886 г.

Защо българите настояват мирът да се подпише на 3-ти март, защо? Ами защото тази дата е сакрална за българите. На тази дата народът ни стигна най-близко до националния си идеал, макар и за кратко, макар и като мираж. С подписването на мира след Сръбско-Българската война точно на тази дата, българите казват: Не сме забравили нашия идеал – всички българи да живеят свободно и единни в наше отечество!

Днес обаче да се говори за символиката и смисъла на 3-ти март е политически некоректно, затова и неолибералите мразят националния ни празник – те нямат идеали, въжделения, стремежи – нямат национална памет или политика. 3-ти март бе легитимна цел на плеяда български възрожденци и следосвобожденски държавни мъже – днес е просто неудобна историческа истина. Все пак липсата на историчност е болестта на днешната постмодерна епоха. 3-ти март могат да отричат два типа хора – или осъзнати майкопродавци, или откровени лаици! Това е така, защото 3-ти март е символ на българския порив за обединение и свобода, а свободният и обединен народ е страшна и същевременно неприемлива сила! Днешните управляващи нямат нужда от единен и свободен български народ, господарите им пък никога не са имали подобен интерес – нито сега, нито преди 146 г. Да се откажем от 3-ти март означава да се откажем от нашите предци, умирали за своя „сън“ – да видят целия ни народ обединен, свободен и проспериращ в етническите си граници. Страхът от този идеал свива душата, сковава сърцето, затваря очите и превръща наследниците на смелите и безстрашни наши деди в екзистенциални консуматори на нечии чужди идеи, стремления и мераци.

Помнете и не забравяйте! Честит национален празник!