Минах през Баухаус за да купя монтажна пяна и на път към обекта минавам покрай главния вход на Централни гробища.
Трябва, казвам си за двайсти път тази година, да мина през гробища ей така по средата на деня, да седна за малко при татко, да изпуша една пуретка, да пия едно кафе в пластмасова чашка и да си поприказваме малко.
Обаче нямам време. Чакат ме. Като се сетя как са навързани нещата и колко народ блокирам с тая пяна, та ми иде да хвръкна. Спешни са тези неща, а ето- има и катастрофа, та целият огромен булевард се точи в една лента. Ще се закъснява, къде ми е телефона...

На бас че не знаете че това между гробищата и Надлез Надежда се казват булевард История славянобългарская? История дрън дрън, "Бързам", така трябва да се казва, "Нямам време" нещо такова...
Не знам за вас, но за мен този булевард са десетки спомени как шофирам за нещо супер важно и не мога точно сега да правя пауза и да се бавя по гробища.
Интересно, че не мога да си спомня нито едно от "важните неща". Нито дори само едничко.

че кога го прекръстиха

Z

Странно е как различните хора се отнасят към гробищата. За едни навяват само неприятни емоции от голямата загуба, за други са утешение, а за трети - нещо като задължение.
Преди много, много време, преди да си отиде, татко, тогава вече на възраст, веднъж се беше прибрал от гробищата с рана на главата. Никога няма да забравя думите му "Ударих се в паметника на мама, явно ми се сърди, че толкова време не съм ходил".
На мен ми е утешение, голямата част от близките ми са вече там .... Там думата "покой" придобива смисъл. Но все още не й е времето ...

Майка ми мрази гробищата, никога не ни е водила и сме подминавали всякакви задушници. Моето отношение е по-скоро това което ти описваш. Минути на вглъбяване и спокойствие в тишината.
Приятно ми е, не ми е неприятно.

На мен също, но още не ни е времето за този пълен покой.
Преди време на Нерв (липсва ми да го чета този ник) бях пуснала един клип на Мартин Шийн с едно стихотворение на Дилън Томас. Все още не трябва да си отиваме кротко в тъмнината

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Гробищата са място с тегава енергия! Измамно е усещането за покой и не е препоръчително да се застоява човек там.

Лично аз на гробища винаги съм ходила навремето с голямо отвращение. От години обаче вече не стъпвам след като се запознах по-подробно за какво става дума и какви неприятности може да си навлечеш не само на себе си, но и на близките ти живи хора.

Последно съм била на гробища, когато погребахме баща ми през 2006г.
Не посещавам никакви близки там. Отказвам да ходя по погребения!

Най-добре е труповете да се изгарят, да ти се даде там прахта и да се разпръсне където пожелаеш.

Така съм казала и с мен да направят.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Грийн, майка ти е абсолютно права!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Значи като се изкажеш така категорично, направо е смешно:)))
Остави на хората свободата, няма нужда от всички тези "място с тегава енергия" и "отказвам да ходя по погребения". Ми хубаво, не искаш - недей.
Аз пък съм запомнила думите на майката на моя много близка приятелка, която ми е и кума. На погребението на кума ни (отиде си на 47 години) каза следното "Да не съм ви чула да казвате "няма да ходя на погребение, защото искам да го запомня жив". Ще ходите! Заради най-близките, те имат нужда от подкрепа"

Не натам ме водят мислите, а по-скоро, че уж важните неща през деня ми, не са оставили дори следа от спомен, а уж пренебрежимите- непрестанно напомнят за себе си.

Бе, де да знам. Традициите не са случайни неща.