За прошката

Когато човек иска и дава прошка, не го прави толкова заради другите, колкото заради себе си.

Преди около 50 години го разбрах за първи път. Последствията от искане, не искане, даване и не даване на прошка, още нося със себе си. Въпреки това …

Имахме приятелско семейство. Ходихме си на гости често и заедно празнувахме празници. Имаха две дъщери. По-голямата беше две или три години по-голяма от мен. По-малката беше между мен и сестра ми. Помня, че по-голямата, Венета се казваше, искаше да става танкист! Мерака й беше толкова голям, че накрая се ожени за тракторист и отиде да живее на село, за най-голямо разочарование на баща си. По-малката, удари я хормона от рано и трудно можеше да бъда удържана. Евентуално, свали някакъв англичанин, ожени се и замина да живее в Лондон.

Майка им беше нисичка, кротка жена, която говореше толкова тихо, че едвам й се разбира какво говори. Все едно, щото никога не казваше нищо от интерес, че да има значение. Дали ще се разбере или не, беше все тая. Бащата обаче, чичо Борис, беше всезнаещ човек. За детското ми съзнание, той беше прочел всички книги на земята и знаеше всичко. За каквото и да го пипнеш, знаеше! По-късно, когато трябваше да се местят в по-тясно жилище, донесе в нашата изба един голям сандък пълен с книги, на съхраниение. За този сандък после ще кажа няколко думи.

Един път, отиваме им на гости, в тях да посрещаме Коледа. Тогава, за първи път, зад стъклената витрина на бюфета им, видях кокосов орех. Както и да е, вечерята мина и ние децата се отделихме да си се занимаваме по нашему. Една от дъщерите на чичо Борис извади един голям тефтер, голям и дебел, по-скоро приличащ на голяма книга с твърди корици. Едва по-късно разбрах, че това са вид счетоводни книги, с много колони на всяка страница. Това сега обаче не е важно. Страниците, целите бяха облепени с комикси. Героят на комиксите беше Нимбус – едно човече с чисто гола глава, на която имаше един единствен косъм, най-отгоре, в центъра. Когато Нимбус показваше учудване, косъмът на главата му ставаше на въпросителна. Изобщо, много изразителен косъм. Четири картинки една до друга представляваха едно завършено действие. Мисля, беше ги изрязвал от вестник Зора, на времето. Четири картинки, едно действие, един брой на вестника. Чичо Борис, много религиозно, купувал си е вестника всеки ден, изрязвал си е комиксите с Нимбус и ги е залепвал на страниците на този голям тефтер. Незнам колко години след това, вестник Зора обявява на страницте на вестника си, че който може да представи всичките комикси на Нимбус, печели златен часовник. Чичо Борис, отива в редакцията на вестника с големият тефтер и печели часовника, който все още ползваше. Този тефтер с комиксите, му беше много ценен!

С голям интерес разглеждах комиксите, но колкото и да бързах да разгледам всичките преди да си тръгнем, не можах. Помолих чичо Борис да ми даде тефтера, да го доразгледам в къщи, след което щях да му го върна. Видях, че никак не му се искаше, но след като майка ми и баща ми поеха отговорност за тефтера, склони да ми го даде, като ми даде срок за връщане. Примерно две седмици. Взехме тефтера с нас и още на следващия ден започна голямото разглеждане. За няколко дни можах да запомня повечето от комиксите. Много ми бяха интересни, на фона на безинтересната комунистическа преса през петдесетте години. Този тефтер, за мен беше цяло съкровище.

В нашият клас имахме един Марин. Живееше срещу нас, малко по диагонал, през улицата, на четвъртия етаж на кооперацията. Много хубаво рисуваше карикатури. Имаше талант, не мога да го отрека, но още си нямаше собствен герой. Рисуваше всичко каквото му попадне. Тогава нямаше и кой знае с какво толкова да се занимаваме. Рисуване, четене, слушане на радио пиеси и тичане на воля в градинката отсреща. Всеки от нас си имаше и колело. Колело с карачка! Да не си помислите, че става дума за велосипеди. Дори тенекиен обръч от бъчва, ставаше за колеко с карачка. Карачката беше някаква извита дебела тел, с дръжка за ръката и извита кука, да подхване колелото. Всеки беше специалист в карането на неговото си колело. Тези които официално се продаваха бяха дървени, с къса пръчка, с която „биеш” колелото за да върви и ти тичаш след него. Баси! Бяхме по-зле и от индийците в Бангладеш, ма кой ти гледа. Деца!

Та, казвам му на Марин в училище за моето съкровище – тефтера с комиксите. Не можа да се сдържи и веднага след училище, преди още да си беше отишъл в къщи, дойде у нас да го види. Толкова се възбуди като го видя, че извади от чантата си тетрадка и молив и за няма петнадесет минути изрисува четири картинки. Все едно ги беше копирал. Толкова точно ги беше изрисувал.
Отиде да обядва и след обед пак дойде да ги гледа. На следващият ден – пак. Много му паснаха. Искаше да направи Нимбус собствен герой и да го рисува в различни пози и изражения. На третият ден ме помоли да му дам тефтера, да може да изрисува колкото се може повече от Нимбус и да има от какво да гледа после. Отказах му, но толкова настоятелно взе да ме моли и да обещава какво ли не, че накрая кандисах и му го дадох за ДВА ДНИ. Взе тефтера и изчезна. Двата дни отминаха. На третият ден му напомних в училище да ми върне тефтера още същия ден. Обеща, но не го върна. На следващият ден се качих до тях да си го искам, но за мой ужас, не искА да ми го даде. Имал още да рисува и нямало да ми го даде точно сега пък. Прибрах се в къщи и срам не срам, казах на майка,че съм дал тефтера на Марин и че сега не иска да ми го даде. Че като скочи тази жена. Тръгвай веднага! Изостави каквото правеше и се втурнахме двамата към апартамента на Марин. Аз въря бързо напред, майка ми дудне зад мен. Звъниме на вратата и отваря на Марин майка му. Двете майки започнаха да се разправят. Майка ми обаче не отстъпва и държи да си тръгнем с тефтера. Разправии, напред-назад, едната майка, че другата, че Марин, че аз, но не ни пускат да влезнем вътре. Чакаме на стълбището. Разгеле дадоха го.

Отиваме си в къщи, разгръщам го и гледам, няколко листа от средата липсват. Разплетени и скъсани конци от кОлите … абе УЖАС! Връщаме се с майка ми да искаме липсващите страници. Марин и майка му, гледат ни в очите и ни лъжат, че нищо не можело да липсва, защото нищо не били взели. Ние сме се били заблуждавали. Потрес и погнуса! Ами сега?

Мина близо година. Чичо Борис не смеех да го погледна в очите. Не исках да го видя изобщо. Срам ме беше. На този ден обаче, той лично дойде за да ми каже, че ми е простил и от сега нататък, все едно че нищо не е станало. Олекна ми, но срамът си остана.
Марин и семейството му, намразих ги за цял живот. На него престанах да му говоря и колкото и да се опитваше да замаже нещата, не можа. Още дълги години живеехме в една махала, но се разминавахме все едно че не се познаваме. Така остана. Не можах да му простя. Нито пък исках.

Чичо Борис, прощавайки ми, сигурно е забравил за случилото се и е освободил душата си от излишен яд. Аз не можах да простя и ето, петдесет години минаха а още ме гложди!

ПС Марин е умрял преди повече от двадесет години. Разбрах го от мой приятел с когото се виждаме често. Той също беше от нашият клас. Срещнал братът на Марин (две години по-малък) и от него разбрал. Ако питате мен, трябвало е още по-рано да умре, още докато бяхме ученици.


За сандъкът
Сандъкът беше голям и тежък. Бил пълен с книги. Грешка! Това не трябваше да го знам. Колкото пъти слезна в мазата, толкова пъти се усуча покрай сандъка. Имаше три закопчалки – Една в средата и две от двете страна. Тази в средата освен че се заключваше с ключе, имаше и голям катинар. Неразбиваема работа. Неразбиваема така, че да не личи. Отварял съм страничните, но капакът не помръдва.

Често слизах в мазето. Някой път по два пъти на ден. От там зареждах кофите с кюмур и ги качвах горе. Там държахме кацата с киселото зеле. Трябваше редовно да се претака. Това обаче баща ми го вършеше. Аз само опитвах сока дали е станал, без наш’те да знаят. Един път като стане за пиене, редовно изпивах поне по две чаши. Изпия ли три, знам от опит какви ще са последствията. Никога обаче не пропусках да огледам сандъка, как аджеба мога да го отворя. Не му оставих шанс още дълго да ме изкушава.

Като не можеше да бъде отворен отпред, погледнах го как е отзад, където са пантите. Отзад можеше и да може, но отворя ли го един път, нямаше да мога да го върна в първоначално състояние без да личи. Не един път го гледах и непрекъснато мислих как да го направя, че хем вълкът да е сит, хем и агнето да остане цяло. Разгеле накрая го измислих, но не това е важното а какво имаше вътре в сандъка.

Отворих само едната панта и повдигнах ъгъла на капака. Повдигна се точно колкото да си пъхна ръката вътре и да опипам. Наистина беше пълен с книги. Извадих първата попаднала ми под ръка и най-лесната за вадене. Качих я с мен до горе и я отворих. Беше непознато заглавие. Започнах да я чета. Толкова ми беше интересна, че докато не я прочетох не я оставих. След това измъкнах още една, и още една и още, още. С времето прочетох всичко до което можех да се добера, всичко до което ръката ми стигаше. Накрая, след повече от година време, не можех да измъкна нищо вече непрочетено и затворих пантата за постоянно. Вече не можеше да бъде отворена по същия начин. На външен вид нямаше разлика отпреди, но вече беше залепена за сандъка. Залепена во веки веков. Евентуално чичо Борис си прибра сандъка. Ослушвах се за коментари. Нямаше. Повече за този сандък не чух ни вопъл, ни стон.

\"Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш\"

е заради тези моменти съм в клуба.
а днес цели две съкровища - твоята тема, и тази на геврека.

жалко, че не щеш да събереш и издадеш, да дадеш на повече хора възможността да се докоснат до преживелиците ти, които съм кръстила "приказки от тоя и другия свят".

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да, твърде поучителна история за прошката, и добре разказана.
Особено тук :"
"ПС Марин е умрял преди повече от двадесет години. Разбрах го от мой приятел с когото се виждаме често. Той също беше от нашият клас. Срещнал братът на Марин (две години по-малък) и от него разбрал. Ако питате мен, трябвало е още по-рано да умре, още докато бяхме ученици. "

Предполагам че да не можем да простим е голям товар и болка, които винаги носим с нас!

<Мнението е позиционирано и няма нищо общо!>

Семейството на баба ми по майка се познавали дълги години с Данаил Крапчев.По- старият й брат е бил с него(и с други) затворен в Карлово след 19.05.1934, в Скопие април 1941.Вуйчото умира 1942, Крапчев го убиват комунистите на 10.09.1944 в Г.Джумая.Осъден посмъртно от т.н."Народен съд" с цел - конфискация на цялото имущество.
Когато арестуват и другият й брат, баба ми изгаря книги, вестници, списания, документи.По думите й - на двора, 2 дена.Броевете на "Зора'' били подвързани по години в твърди корици.
Такива, гаврещи се с факта, че такива като Д.Крапчев са били цвеТа на нацията напълно заслужават определението КОМУНИСТИЧЕСКО ГОМНО.

И на теб благодаря.

така го чувства, така пише.

ето ти и друг цитат, щом ше цитираме:

Когато човек иска и дава прошка, не го прави толкова заради другите, колкото заради себе си.

Преди около 50 години го разбрах за първи път. Последствията от искане, не искане, даване и не даване на прошка, още нося със себе си.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Мина близо година. Чичо Борис не смеех да го погледна в очите. Не исках да го видя изобщо. Срам ме беше. На този ден обаче, той лично дойде за да ми каже, че ми е простил и от сега нататък, все едно че нищо не е станало. Олекна ми, но срамът си остана


За една година той е успял да прости грешката на себе си, че е дал тефтера на някого, затова е простил и на теб
а ти, Опти, на себе си не си признал и простил правото всеки да може да греши или неволно да причини страдание на друг

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Прости му.

Тогава е трябвало да се запознаеш с лъжата, некоректното поведение и срама от неизпълнено обещание и поет ангажимент. Виж колко много си спечелил.

А бележника явно е трябвало да попадне в Марин...

Такива, гаврещи се с факта, че такива като Д.Крапчев са били цвеТа на нацията напълно заслужават определението КОМУНИСТИЧЕСКО ГОМНО.

Защо мислиш сме все още на последно място в Европа. Последствията от тогава ще ги влачим със себе си още дълги години. Все пак, така е по-добре отколкото нови разчиствания на сметки, убийства, затвори, трагедии.

\"Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш\"

а ти, Опти, на себе си не си признал и простил правото всеки да може да греши или неволно да причини страдание на друг

От страна на Марин това не беше неволна грешка! Някои грешки, в зависимост от грешката, са даже фатални. Често никой друг не е виновен освен потърпевшия.

Не съм религиозен. Не съм от хората, които получавайки шамар по едната буза, обръщат и другата.

Към краят на живота си, като тегля чертата и си направя равносметка, не намирам че съм правил, важни за мен и обкръжаващите ме, грешки. Няма за какво да съжалявам! Живея спокойно, в мир със себе си и околните.

\"Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш\"

Прости му

Няма! Такова нещо не се прощава. Нека го гризе съвестта цял живот, както ме гризе и моята спрямо чичо Борис. И двамата го заслужаваме!

Какво сега, да си прощаваме и след време, с чиста съвест, пак да постъпим така и пак да си простим. При мен няма такъв филм.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съгласен.

ееееех... оптимист...
да, прошката не е лесна...
ама простиш ли, ти олеква.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Затова беше и емоцията ми, защото съм слушал навремето от хора, познавали личности като Крапчев, или митрополит Борис Неврокопски или... - много са, изказвания в стил : " Ти си нвмаш представа за какъв човек става въпрос, такива вече няма."

От страна на Марин това не беше неволна грешка! Някои грешки, в зависимост от грешката, са даже фатални. Често никой друг не е виновен освен потърпевшия.


Аз Марин го разбирам добре - момче, което рисува, лудо по комиксите и във времена в които няма откъде да пипне в ръце кьорав комикс, този тефтер му се е сторил като съкровище. Омагьосал го, обсебил го. Малките момчета - описал си го в себе си - могат да изпитват силна страст и копнеж по нещо и да не мислят за друго. Ти си изпитал тази страст като си изврънкал с големи молби тефтера. И ако не са били родителите ти, изобщо не би попаднал в ръцете ти. После си я изпитал пак, когато тайно си бъркал в заключения сандък. Туй също е кражба, нищо че си връщал книгите.

Родителите ти гарантирали, че ще опазят въпросния тефтер, иначе не биха ти го дали. Но ти на своя глава, без да ги питаш, си го пъхнал в ръцете на другото момче. Защото познаваш страстта и копнежа и си се поставил на негово място в онзи момент. Сам си изкушил Марин.

Странно ми е, че и до днес мразиш Марин, макар добре да си описал съучастието на майка му в кражбата. Тогава сте били момчета, нормално да обвиниш само приятелчето си. Но сега си възрастен мъж - не ти ли е хрумнало, че Марин не би проявил смелостта да задържи мечтаното изкушение, а после и да открадне страници, ако майка му не го беше защитавала и лъгала, за да го прикрива?

Да, заради Марин, на когото без разрешение си дал тефтера, си брал срам.
Но Марин просто е посмял да направи това, което и на тебе много ти се е искало. Само по едно се различавате двамата - твоите родители не са допуснали да си присвоиш желаното, а майката на Марин го е допуснала. Ако беше твоя майка, сега ти щеше да си Марин.

Благодаря, другите ми думи ги няма....

Хората които няма какво да кажат си поставят големи сигнатури

Аз прощавам, не затаявам омраза, но вече оставам със знанието, че това е някой, който няма желание да се съобразява с мен.
Имаше случсй, когато роднини бяха предупредредени да не се опитат да ни напакостят - ако не изтеглят съд.иск - ставаме непознати, иначе - оставаме с протоколни отношения.Опитаха- не успяха.След някоя година помолиха за прошка един по един, биде приета като беше ясно казано, че от гостита, уверения в обич вече няма смисъл, но защо не да се поздравяваме при среща и разменяме по някоя приказка.

Няма да го прочета.

Поне да беше осиновил няколко деца.
Дай си сега евентуалните пари на фондации дето ще ги изсмучат и няма да има нищо общо с интересите ти.

От всички чичкопаричковци ти си най-смешния и неориентиран.

Жалко за начина по който си избягал от "социалистическа БЪЛГАРИЯ"
Жалко за развода ти със зъболекарката. Жалко че се ожени за красивото шило което залъга с някакви екскурзии.
Дано бъдеш МЪЖ и не се изметнеш.

Иначе имал съм почти аналогичен случай , когато съм бил на 4 и нещо с една детска книжка, която си познах у съседски деца, а майка им ме излъга че си е тяхна, въпреки че й посочих къде съм дорисувал с молив по илюстрациите.Явно нашите са ми казали да махна с ръка, защото онези бяха нещастни хора - не след дълго бащата,алкохолик, отиде в затвора за блудство с дъщеря си която мисля, че не беше по- голяма от 8 г.Синът,горкият,малко по малък, беше се оплаквал,че съм го бил с дамаджана по главата ( слава Богу не стъклена, а пластмасова.)Логиката беше, че го накарах да си играем на хайдути.В 4 годишната ми главица беше някаква страшна мешавина от разкази на нашите за хората, на които са наречени улиците - Хаджи Димитър, Ст.Караджа, Г.Делчев, Тр.Китанчев, Ильо Марков(Илия Харамия), или напр.как Крали Марко млати някого по главата с боздугана.Добре, но си представах , че боздуганът е нещо като дамаджана, а дали е Муса Кеседжия или Илия Арамия - все тая.Така че убедих горкото момче, което се казваше Георги Димитров да марширува в кръг с един парцал, вързан за пръчка - за байряк. Той по-голям и по-едър, но слабоумен - връзва се.Викам му - ти ще си Георги Димитров, аз ще съм Илия Арамия.Па, съответно ролята го замлатих с дамаджанката по главата той бяга и пищи , с все "байряка" аз -по него и го млатя.Циркове...
Тогава не знаех кой е Георги Димитров, но с тогавашната си логика си мислех, че щом има улица на негово име и той ще е някой хайдутяга като другите.Не че е далече от истината..
Дамаджаната всъщност беше 3 литрова зелена пластмасова туба във формата на стомна.

Запомнил съм случая, защото за пръв път се сблъсках с това да ме лъже възрастен човек, а не дете.
Родителите ми бяха щедри хора, баща ми - изключително.Не му беше проблем ако подари, или махне с ръка, ако му завлекат нещо да речем от рода на необходим инструмент, който пак трябва да купува.Разликата е дали си го дал сам или са ти го гепили, без да те питат.

Редактирано от tuzlija-179435 на 30.04.20 09:44.

Ми замисли се..ти си попаднал в същата ситуация в която и чичо ти Борис...предадено доверие. Само че той е бил мъдър човек и е разбрал, че един тефтер не струва колкото едни човешки взаимоотношения..
То даже не е и до прошка..
Хората много лесно, даже прекалено лесно, започват да мразят, но не осъзнават първо че тази омраза трови тях и второ, че малко неща струват повече от едни разбити взаимоотношения..а можеше да имаш доста хубави спомени с Васил.
Не знам..твърде далеч е от мен за да го разбера това...не мога да мразя..еле пък нещо от преди години..години..да ме тормози..

За прошката. Аз имам подобен случай, асистентката ми по математика ме видя в едно междучасие, че чета Мостът над Сан Луис Рей и ме попита, дали може да й я дам да я прочете. Аз се съгласих, а тя предложи в замяна да ми даде една любима нейна книга, която много й харесвала и може би и на мен ще ми допадне. Не помня вече заглавието, но беше книга от Златни зърна, авторка Вики Баум, издание преди 44-та. Докато я прочета, си я носех в чантата и моята най-добра приятелка я видя един ден и поиска също да я прочете. Дадох й я и когато дойде време да връщам книгата, се оказа, че е изчезнала от нейната квартира. Кой и защо я беше взел, не стана ясно никога. На мен тогава направо ми прилоша, това беше книга, която не можеше да се намери току-така, ходих до антикварната, нямаше я. Обяснявах, че съм я забравила вкъщи, че чакам да ми я пратят, затова не мога да я върна. Приятелката ми тогава се обади на майка си в Добрич, която също като младо момиче беше събирала книги от тази библиотека. Но пък точно тая не беше в нейната колекция, иначе да я бяхме чели вече. Тогава тази жена, мир на душата й, обърна целия град и я намери от една нейна приятелка, която се съгласила да се раздели с нея. Така след около месец и половина успях да върна книгата, но никога няма да забравя студения поглед на асистентката - книгата просто не беше същата, беше в много по-добро състояние, но това за нея нямаше значение. Може би заради увъртанията ми, заради страха да кажа истината, заради нехайството ми към важната за нея книга, никога няма да разбера.
Дано някога да ми е простила:)

\\\"Понякога си мисля, че до 10-та си година човек е в най-добрата си форма\\\":)

И само да спомена, защото аналогията с последните ти постинги ми се натрапва, ако ти се чете Георги Господинов, вчера почнах да чета новия му роман "Времеубежище", та в него той, точно като теб, отваря различни стаи (в паметта си) от различно време и във всяка от тях търси своето убежище от сегашното време.

\\\"Понякога си мисля, че до 10-та си година човек е в най-добрата си форма\\\":)

когато съм била от страната на чичо борис и асистентката, са взимали и не са ми връщали, загубвали са или са открадвали от тези, на които съм дала мои неща - книги, лекции, една тетрадка със спомени, в която бяха писали и рисували всичките ми съученици в 11 клас, дрехи (когато бяхме малки, си разменяхме с приятелките), първата ни кола с мъжа ми (бяхме я дали на сватбата ни на най-добрата ми приятелка да я карат и я откраднаха от паркинга)...
та, през годините си изградих философията, че не трябва много да се привързваме към нещата, които имаме, защото по един или друг начин в някакъв момент ги загубваме
особено ако другите ги нямат, но много ги искат, а ние не успеем да си ги запазим
нормално е този, които има - да дава, губи или да взимат от него

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съндък-гейт е трепач.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Разсъждаваш правилно от начало до край. Разсъждаваш като възрастен с достатъчно опит зад гърба си. Моите разсъждения и постъпки са на десет годишно момче. Всичко това консервирано в паметта ми. Каквото е било тогава, същото е и сега, като отворя тогавашната консерва. Извадил съм си поуките от тогава и съм продължил съобразно.

Друг фактор за взетото решение тогава, беше и фактът че Марин не беше добре приет между нас. Беше изключително стиснат. Цепеше стотинката на две. Стана пословичен с това. От него съм запомнил "капка по капка вир, вир по вир - язовир". Винаги го повтаряше, когато някой тръгне да му се подиграва. Такъв остана и вече като голям. Съпоставен с него, аз и останалите ми приятели бяхме ларж. Това също ни настойваше да гледаме на него с неприязън.

Ако същото ми се случи сега, както се е случвало, бих гледал по съвсем друг начин. Близък приятел ме е завличал с доста пари, докато живеехме в Хюстън. Не спази обещанието си а можеше да го спази. Въпреки това, нито аз му напомних за обещанието да ми върне парите, нито той отвори дума за това. Той обаче имаше семейство с две деца, които изискваха грижи и средства, печелеше достатъчно пари за сносен живот, но не можеше да се сравни с мен. Аз от своя страна нямах друга грижа освен за себе си и липсата на тези пари, които ми дължеше, не ми се отразяваше по никакъв начин. Всичко си продължи по старому, но аз вече имах едно на ум. Това е един от случаите. Има и още, но нито един от тези случаи не е в състояние да ми нанесе такава травма, каквато Марин ми нанесе на времето.

\"Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш\"

Щеше да ми е интерсно.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Само че той е бил мъдър човек и е разбрал, че един тефтер не струва колкото едни човешки взаимоотношения..

Аз бях десет годишен. Чичо Борис беше мъдър човек. Беше прочел всичките книги на света. Между нас не може да има сравнение.

\"Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш\"

Започнах да мета с интерес. Четох, четох до Ако питате мен, трябвало е още по-рано да умре, още докато бяхме ученици.

Нещо ме стегна за гърлото.

Поне си имала утешението, че теоретично книгата е могла да бъде намерена и върната. Дали от антиквари, от познати или други. Както е и станало. А това, че тя не е била напълно удовлетворена, не е твоя вина.
Разбирам те.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Георги Господинов го харесвам. Благодаря за нишана.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Когато се опитам да преживея ситуацията от твое име, усещам, че това:
"Има и още, но нито един от тези случаи не е в състояние да ми нанесе такава травма, каквато Марин ми нанесе на времето." бих запомнила болезнено, защото вероятно ще е било първият сблъсък в началото на съзнателния ми живот с отговорността. Онази отговорност, която носи поет ангажимент към свръх авторитет в момента("Аз бях десет годишен. Чичо Борис беше мъдър човек. Беше прочел всичките книги на света. Между нас не може да има сравнение."), какъвто е бил чичо Борис в момента, с всичките нюанси, които носи (отговорността).

Гледал си с тогавашните си очи от височина метър и двайсет, човек с ръст два и осмедесет. :-) Няма как - "издънката" да не остави затихнал вулкан. В цялата случка има палитра от емоции, в това число срам, страх как ще излезеш от ситуацията, които сами по себе си са доста, доста запомнящи се.:-)

Погреби го тоз Марин, нали е починал вече:-) направил го е - за него си е. Твоята част от историята е друга:-)

Начи ако ти звучи някак менторско и поучително, да ми забие нета, преди дира да приеме поста. Емпатирам гаражно просто.:-)

Благодаря за птиченцата.

Нека сме лесни, достъпни, отворени. Crrafterr

Да.
Сега вече и ти си голям и мъдър.. и си чичо Борис за някое хлапе...
Но защо си оставил толкова дълго тази случка да те тормози..все пак си пораснал и би трябвало да си осъзнал, че връщането към нея, ще ти носи същите емоции като на детето. Срам, яд, вина..неудовлетворение от не спазено обещание...а ако само си осмислил реакцията на чичо Борис, е трябвало да осъзнаеш, че една вещ, никога не е по-важна от човешките взаимоотношения..всяка вещ се губи..с времето..заради случки...поради счупване или смяна..еее емоцията която влагаш в нея вече е друга бира..но е вещ.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Опти, ти също си възрастен човек с опит.
Онези две момчета, Опти и Марин, са допуснали глупави детински грешки.
Малкият Опти е нарушил обещание, дадено на възрастен, да се грижи за поверена му ценност, малкият Марин е нарушил обещание, дадено на приятелчето си. И двамата сте получили добър урок - малкият Опти е страдал, че е изгубил доверието на чичо Борис, малкият Марин е изгубил приятел завинаги. Сигурно е страдал, но ти никога не си го попитал как преживява случката.

Направи ми впечатление твоя реплика: никога не би простил на малкия Опти, никога не би простил на малкия Марин. Тебе само настоятелната агресивна намеса на майка ти те е измъкнала сух от ситуацията, Марин никой не го е измъквал. А вие двамата сте забъркали тази каша. Възрастен като чичо Борис би казал: не е луд, който яде зелника, а който му го дава. Би си казал: аз, възрастният, съм си виновен, че дадох нещо ценно за мен на едно малко момче, недозряло, та да не допуска грешки. Той затова не ти се е сърдил. А ти още се сърдиш на едно малко момче, Марин, че допуснало грешка.

Няма нужда да го сатанизираш, за да оправдаеш сръднята си. Стиснат бил, другите не го харесвали, неприятен ви бил. И малкият Опти избрал точно това неприятно момче да му се похвали и дори да му тикне в ръцете чуждото съкровище. Щом Марин е бил толкова лош, защо си се доверил точно на него?

Какво казва малкият Опти?
А големият?

Нещо ме стегна за гърлото.

Нормално.

Много надълбоко бях взел всичко. На себе си не можах да простя, та на него. С това изречение смятам че съм предал достоверно как съм се чуствал тогава и каква травма ми е нанесло.

Един път като поехме всеки своя път, Марин беше заличен от ежедневието ми. Не съм се връщал към това. От онези години имам и други подобни случаи, но нито един от тях не може да се сравни с този.

Сега ще ти разкажа за един, който току-що ми изплува.
Трябва да съм бил дванадесет или тринадесет. Лятна ваканция. Няма какво да се прави. Отивах до гара Перловец, точно където е сегашното НДК. Беше пълно с товарни влакови композиции. Обикновено караха кюмур. От влаковете товареха кюмура на каруци и го разтоваряха в складовете на гарата. Имаше обикновени каруци, с по един кон, имаше и платформи, с по два коня. Включвах се да помагам в разтоварването на вагоните. После хоп на каруцата, да разтоварвам в складовете. Така си намерих един каруцар с когото се сближих. Като тръгна да кара кюмур по адреси, предложи ми да седна до него и да го придружавам. Неговото име не го помня, но конят се казваше Лишко. Като стигнеше до пресечка, спираше и чакаше подкана да тръгне пак.

Един път, разтоваряйки на адрес, адресанта ми предложи да пренеса кюмура му в мазето срещу заплащане. Съгласих се веднага. Даде ми две кофи и лопата. Пълня кофите и опъвайки детски жили стигах до прозорчето на мазето му и изсипвах кофите вътре. Един тон. Като свърших, плати ми и се върнах на гарата. Плати ми по-малко от на професионален хамалин, но така се бяхме разбрали.

Случаят за който се сетих и който също като случая с Марин няма да забравя, беше пак с едно спазаряване да пренеса въглищата до мазето. Мазето обаче беше от задната страна на кооперацията. Доста дълго разстояние до там. Спазарихме се и започнах. Цял след обед пренасях кофите до мазето му и много се уморих. Не помня дали не беше тон и половина или два тона. Не помня тази подробност. Накрая капнал от умора свърших и си поисках парите. А-ааа, не може така. Първо трябва да пометеш улицата и тротоара където бяха стоварени въглищата. Донесе ми метла и с неохота започнах да мета. Докато измета всичката пепел минаха още двадесетина минути наведен. Като свърших, трябвало и да измия тротоара. Донесе вода в кофите. Като започнах да мия тротоара, стана още по-кофти. Мина още половин час докато вече нямаше какво повече да се мие. Тогава, вместо да ми плати, този селянин взе да ме гони, да се махам от там. Никакви пари нямал да ми плати. Отнело ми било повече от два часа и не съм бил никакъв хамалин. Да съм си ходил в къщи, че да не излезел бил с точилката. И маха с ръце да ме разкара.

И тоз да мре в неистови мъки! Как е възможно да има такива хора, бе, как! Сигурно се е мислил за много хитър. Андрешко някакъв. А че беше селянин, беше! Може да е бил и комунист, знаеш ли го. Те убиваха хора само за да им присвоят имотите, та няма да излъже едно два-тринадесет годишно хлапе.

А ти, не си мела а си чела, нали?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

това дори не са грешки, а е етап от живота
децата в тази възраст се опитват да се харесат на връстниците си, искат да се впишат в група
за този момент 7-8-9-10г. е характерно, че могат да направят несъразмерни размени, подаръци, да изнесат ценни предмети извън дома си или да им хареса някоя вещ на съученик, а да дадат някое бижу от майка си, да откраднат нещо, което много им харесва...
те все още не знаят стойността на нещата и не са крадци
но това е времето, в което възрастните да се намесят и обяснят правилно-грешно/да внесат моралните ценности и граници

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Какво казва малкият Опти?
А големият?

Малкият Опти е толкова разочарован от Марин и майка му, че им желае смъртта.
От себе си също, че му иде да потъне в дън земя.

Големият - маха с ръка и казва "зАбрави!"

\"Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш\"

Стана много интересно за ПРОШКАТА.
Ако има и други освен Марин, майка му и селяка, които трябва да умрат, разкажи ни и за тях.

<Мнението е позиционирано и няма нищо общо!>

Редактирано от PYTnik на 30.04.20 13:55.

в тийнейджърството децата разбират, че възрастните не винаги постъпват справедливо
ако до тогава са им вярвали безрезервно, в този момент пада ореола

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

има нещо, което не разказваш, Опти
ти веднъж си изпитал чувство за срам и вина, което се преживява като наказание
но какво е било второто наказание от родителите ти
за да ти е такава травма, те не са те успокоили, предполагам

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Е, значи съм бил вундеркинд, щом съм го разбрал на 4 и половина.
Друго полезно от това време ми е, че не се научих да съм доносник.Постъпвайки в детска градина , бил 1-2 мес.в друга, в новата децата се "топеха" страшно едно друго.Решен да съм като другите казах на учителката :"Другарко,X.Y.Z пипа бонбоната!"Тя ми вика : "Къде има бонбона?" Соча й към един макет на спалня с цилиндр.възглавница с форма на бонбон.Всички ми се смяха, а аз реших да не правя вече така.Явно и домашното възпитание е изиграло роля.

Няколко деца ме клеветеха пред директорката на име Терзийска и имам непритни спомени как ми вика :"Признай си, признай си!"Не и се вярваше, че 3-4 деца може да лъжат, а 1- не
Добре, ама веднъж пак литнаха да ме топят, защото им казах, че "терзия" значи шивач" и др.Терзййска им каза , че наистина това значи и останаха с пръст в уста.

Ти пък, съвсем се вдълба

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Твоят гаф не е по-голям от гафа на чичото. Едно и също е, с таз разлика, че ти си бил хлапе, а той възрастен.

Ако нещо ми е ценно, не го давам. Ако го дам, приемам, че може да не ми го върнат, по една или друга причина. Не очаквам от другия да се грижи за моето по-добре от мен.

Ебаси,ти като малък си бил голям пич бе...
Разкажи ни какво се случи, че сега си се мухлясъл?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от PYTnik на 30.04.20 14:44.

Вашият комунистически закон допуска.

"Изпитвал ли си силни желания някой да умре веднага? "

Що не го уби тогава, или и сега не можеш?
Пък християнският ти бог ти казва: Само като си го помислиш и вече си го сторил?!
Ангел хранител ли те пази?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"Мухлясал
ти е
дъртият
скапан
хуй
сиренясал.."
(Хайку от ерата Цунамикура)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Пътник, родителите не осъзнават несправедливостта, когато наказанието е в пъти повече (караница + бой + обиди + забрани + игнориране) от провинението

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от snowprincess на 30.04.20 15:04.

Принцесо, и родителите са само средство, запиши си го някъде.
Не гледай тоягата която ни удря, а виж ръката която я движи.
До тук говорим на различни езици , че дори и култури...а всъщност са различни реалности.

<Мнението е позиционирано и няма нищо общо!>

Не ги убих, защото успяха да избягат по бели вълнени чорапи.
Единият ми прости след около година.Другият малко след това , с половин уста.
Казаха ми думи, които вдигат адреналина за секунди.За близките.От които боли.А аз бях пиян.Много.
Оттогава не пия.
Отношенията с моя Бог съм ги изгладил.
Твоят "бог" е Оня, дето Го е изкушил в пустинята.

Ако е било през 50- те години за държането на тези книги човек е можел да бере големи ядове.По- късно - не тололкова.Писах -баба ми изрично казваше, че 1956, когато въдворяват брат й в Белене без присъда тя 2 дена " гори хартии",вкл. оставени от брат й с ясното съзнание какво се рискува, в това число всички налични годишници именно на в."Зора".
Така, че почтеното в случая би било оставащият и приемащият книгите на съхранение да си взаимно наясно,че рискуват..

Трябваше да го прочета втори път, задължително. Мноого ми хареса, че ни допусна до детските спомени, по-красиво от това..ми не знам кое е по-красиво от детски спомен. Живо разказваш, направо си разказвач на приказки)), този съндък го "помирисах" (помня едни такива съндъци от моето детство, особен аромат имат)) на тайни и "препечено" дърво) дори, толкова хубаво, че и четях "откраднати" книжки. Направо не ми се искаше да спираш да рзказваш)). Довечера пак ще го прочета за лека нощ))

За прошката.......същата съм, това ни трови обаче (не мъстим, но зачеркваме за цял живот), щото освен непрощаването има и незабравяне.....и чувството за "лична вина" и чуждо предателство. Често се шегувам, чеедна склероза ще ми дойде добре, ще помня, като нормалните хора. Няма да ти кажа прости (всъщност си простил донякъде) защото знам, че няма да го забравиш (и другите такива малки предателства), ама дано поне придобие по-сиви (не черни) краски, като е разказано. Иначе как се прощава не знам, още по-малко знам как се забравя.

Ама наистина ми хареса много.......идва ми да те помоля като дете "Разкажи още една" и после "Още една, моля"

Хората които няма какво да кажат си поставят големи сигнатури

Пътник, това с обяснението за ръката и тоягата не помага
не виждаш ли колко неразбран оставаш
родителите може да са средство да оцелеят децата, да ги научат на обич, привързаност, как да взаимодействат с другите хора, да открият призванието си, да разгърнат способностите си, да предадат някакви ценности, може да са... всичко
но от време на време са неадекватни, изпитват раздразнение, ядосват се на децата си и не знаят как да се държат
в такива моменти някой трябва да се намеси, за да обясни сложните родителски емоции, да помогне да се съхранят добрите отношения в семейството или да се излекува травмата от лош спомен, ако има такъв
"Бог така е пожелал" не дава успокоение в наши дни

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да простиш означава да разбереш причината, поради която той е постъпил така. Не да повтаряш ситуацията и поведението.

в такива моменти някой трябва да се намеси, за да обясни сложните родителски емоции, да помогне да се съхранят добрите отношения в семейството или да се излекува травмата от лош спомен, ако има такъв
"Бог така е пожелал" не дава успокоение в наши дни

Ни съм съдник и не помагам на никого.

"Бог така е пожелал" е твоя измислица, не съм казал такова нещо и няма какво да обяснявам на никого.
Говоря си на глас във форум и който както ще да го разбира.

Твоето "някой трябва да се намеси" е като моята рационализация за автоматична мотика, някой трябва да я вдигне, надолу тя сама пада. Страхотна рационализация, само ми остана да намеря кой е този някой да вдига мотиката и готово.

" някой трябва да се намеси"

Мен не ме разбираш, а ти предлагаш НЯКОЙ да се намеси, но не казваш кой тоз някой.
Аз ти показвам къде да гледаш, ти за бог ми говориш, ами кажи го ти тоз някой , нали децата приличаме на родителите си, какво повече можем да наследим от тях освен това което те имат...кой НЯКОЙ бе да се намеси КОЙ?

Слепец слепеца когато води и двамата падат в яма.
Тъй баба знай тъй си бай!
Какво толкова неразбираемо има в това, че и трябва да ти се обяснява допълнително.

Законите са жестоки, неумолими и справедливи и няма утеха за този който не ги спазва.
Опитай да застанеш пред връхлитащият влак и като ти се случи чакай да те утешават.

Слепец слепеца когато води и двамата падат в яма.

<Мнението е позиционирано и няма нищо общо!>

Да простиш, означава много повече от нашето "да простиш".
Да простиш означава да твориш, да преправиш, да ремонтираш, да промениш Причина. Причина за товар и болка върху нас самите.
Да простиш значи да се излекуваш от тежка болест...и още и още и още.
Защото ТОГАВА си сгрешил, преди време си сложил длан на гореща печка, но пък и времето дали е такова каквото ние си мислим за него.

Прошката дава възможност на човекът, вече осъзнал, да се върне назад във времето като прости, онова което е извършил тогава, което днес не би извършил поради осъзнаването си.
Когато човек така ПРОСТИ, той пак там, променя старата причина породила болка и до днес, и я превръща днес с прошката в благоденствие, спокойствие уют.

Човек е надарен да поражда причини и да изживява следствията им, и Прошката е възможност за промяна на стари причини и следствия от тях.

Точно така живеем, и на думи го знаем, че е така, чрез чувствата и емоциите си , не спираме и за миг да творим, както и сега и тук.

В тази тема има толкова много написано, но ние ще продължим да я караме на чувства и емоции, какъвто е и смисълът на живота-Развитие.

Както и това:" Не да повтаряш ситуацията и поведението."

И ще чуеш: "Не мога бе, не искам"....и ще боли, и ще хулим Бог....и всеки друг който срещнем на ПЪТя си.

Всеки е свободен в изборът си, кое не му е съвършеното?
Не, няма грях и наказание, няма вина и виновни-има Закони и неспазването им...има още три против Закона: Страст, Невежество и Добро...и то както всичко е не разбираемо сега за нас.

Не че не го знаем, не го можем по причина на онези горните три пречки..щото темата така започва:

Когато човек иска и дава прошка, не го прави толкова заради другите, колкото заради себе си.

<Мнението е позиционирано и няма нищо общо!>

Редактирано от PYTnik на 30.04.20 20:21.

и тази твоя тема е много хубава.. аз имам проблем в това за простя на хората, които са ме предали.. а не са един или двама.. и нали знаеш, трябва си истински приятел, за да стане истински предател.. или пък не знаеш, ти по времето на "Вчера" не си бил в България.. аз бях на 13, когато ни заведоха да го гледам .. /или там някъде../ .

Бях ти написала в умът си просторен очерк на моите терзания, особено относно приятелства или любов.. една от тях, при която научих от любимият, който малко преди това ми беше предложил брак /второто предложение от общо 3 до тук/.. как съм бедна и той няма да се жени за такава жена, защото не бил учил и се развивал за това, пък аз съм още студентка и съм наникъде.. ама .. няма да го напиша.. защото пак ще дойдат да ми се присмиват и т.н..

Бих ти казала само, че от позицията, в която се намирам - физически, ментално и емоционално - не съжалявам за нищо... и мисля, че ако всичките тези хора не ме бяха предали .. може би нямаше да съм това, което съм тук и сега.. и им прощавам.. поне на повечето... има един човек, на когото сигурно никога няма да простя.. и то не защото нарани мен, а защото нарани човек, когото обичам твърде много, за да простя на въпросният.. но.. Всеки носи неговите грехове и със сигурност всеки отговаря за тях .. Халал да им е Времето, което ще прекарат в осмисляне какво са направили на другите. Или пък харам..

Има една много хубава българска приказка "Господ забавя, но не забравя".. така, че, не бъди ти острие.. макар, че.. те разбирам.. малко се ужасих, когато прочетох, че си искал твоят приятел да е умрял по-рано.. аз може би това никога не съм искала.. видях какво си отговорил на Ружа.. очевидно обидата от предателството ти е била много силна, за да държиш карез 50 години.. и те разбирам.. някои неща не могат да бъдат простени така лесно.. но така си създаваш Карма сам.. и е излишно.. и аз си го повтарям на себе си, защото има хора, които не бих искала да срещам никога повече и никъде... и хем си го повтарям, хем не мога да простя.. някак, отвътре ме изгаря обидата.. отне ми дълги години да се чувствам отново нормален човек, доколкото някога съм била такъв.. и въпреки това, в себе си някъде, дълбоко.. все още не мога да забравя.. и това руши всичките ми следващи връзки.. липсата на доверие.. Та.. много съм мислила по твоята тема, и много ти благодаря, че я написа.. може би някой ден.. ще успея да простя.. най-вече на себе си, че съм се доверила.. другото след това е лесно.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Много интересни разкази, събери всичко и издай книга, включи и снимките.
И коментарите са поучителни. Ясно се вижда кой колко има в главата.
Четох, че си 43-ти набор, родителите ми са 42-ри набор (да са живи и здрави)
Баба ми почина на 97г, така че имаш още време...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Значи проста аритметика:
Ако Опти е роден 1943.
Случката е, когато е на 10 - значи 1953.
Щом пише "преди 50 г., значи разказът е от 2003.
Марин е умрял на около 40 г.Жалко.Рано...
Лошо, добро -факт е, че далеч не всички талантливи художнижчци, музиканти, литератори да приятни хора.
За чичо Борис:
И най- мъдрият си е малко прост.
Ако историята е около 1953:
Да ти намерят такива книги, вестници, списания точно тогава е все едно да ти намерят оръжие.След 1962-3 нещата поомекват.
Ако си е въобразявал, че да остави сандъка у познати не е риск за тях, значи не е толкова мъдър.Просто умен, много начетен и добър човек с неумрели илюзии.
А ако е осъзнавал, подлагайки ги на риск- значи не е толкова почтен.
Мъдрост е да ти умрат илюзиите без да се роди злобата.

Ако си е въобразявал, че да остави сандъка у познати не е риск за тях

Разбира се не беше риск. Нито тефтера беше риск. Това бяха само карикатури и никъде не пишеше по тях, че са изрязвани от вестник зора. Книгите не бяха на политическа тематика, че да беше опасно притежанието им. Страшно ставаше ако си отявлено антикомунист. Тогава ти съсипваха живота по лагери и затвори.

\"Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш\"

Така е.Ти си свидетел на събитията, аз съм 18 г. по- млад.На тримата ми по- близки роднини, на които, както казваш, им е съсипан живота по лагери и затвори, за двамата може да се каже че са, ако не отявлени, поне с нещо проявени.За единия , от нормална гледна точка- защо, аджеба?Общо взето нещо от рода на твоя пример, че един кон не може да изтегли повече от някакъв максимум.Опитвал се като техн.лице да го казва на шефове без образование и...
Белене_ 1956-1959, БЕЗ ПРИСЪДА.

За конете - виждал съм кон, за когото на циганина не му пука дали ще пукне, да тегли каруца с почти 3 тона кварцови камъни.Обикновено товареха наполовина.

Казват, че едно време от източната страна на "Константин Величков" предимно каруцарите-българи си редили каруците и пълнени кръчмите, а циганите - повече от западната? Поне за " Татарли"сигурно е било така.Какви са ти спомените?

Не разбирам защо си ги писал тези елементарни аритметики, всички можем да смятаме.
След като родителите ми са 42-ри набор, очевидно е че през 1953г аз не съм била родена.
Мога само да предполагам как са живели хората тогава.
Животът ме е сблъсквал с всякакви боклуци,с всякакви професии.
Така че защо ми пишеш, че талантливите художници, писатели..не винаги са добри хора. То е ясно.
Най зле е когато злобен и прост човек се е докопал до диплома на доктор.
Може да направи много поразии.
Не твърдя, че трябва да се прости на Марин, но знам че има по важни неща от един тефтер.
Ако някой нарани близките ми, прошка няма. Добре че нямам оръжие и не пия...

Казват, че едно време от източната страна на "Константин Величков" предимно каруцарите-българи си редили каруците и пълнени кръчмите, а циганите - повече от западната? Поне за " Татарли"сигурно е било така.Какви са ти спомените?

По циганската махала никога не съм ходил. Имам смътни спомени, че циганската махала започваше някъде на запад от Опълченска, че и малко на изток от нея и стигаше до Константин Величков. Сегашният Тодор Александров не помня да го е имало преди. Направиха го заради метрото отдолу. От горе си беше циганска махала, която беше разчистена заради строежа на метрото и като го привършиха, отгоре го направиха булевард.

Това е което помня а и то може да не е съвсем вярно. Опълченска започваше от Ал. Стамболийски. От Ал. Стамболийски към Руски паметник не можеше да се минава. Между тях имаше ж.п. линии. Мостът по който сега може да се минава не съществуваше. По мое време имаше околовръстна ж.п. линия с обособени гари. Такава беше Перловец. На мястото на моста, който свързва Ал. Стамболийски и Руски паметник също беше гара. По трасето на бул. Акад. Иван Гешов си беше ж.п. линия. Булеварда не съществуваше.
Картата от '72 година е най-близка до моите спомени.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

От "Опълченска" до "Димитър Петков", от страната на Мала е бил еврейски квартал. Двуетажни къщи, отпред дюкян (работилница), горе семейната къща, отзад вътрешни дворове. Така беше и до към 75а. Аз съм 66 набор, циганите са дошли после в нова каре. Релсите стояха)) докато взривиха моста.

Хората които няма какво да кажат си поставят големи сигнатури

Павлово също е бил квартал предимно на евреи и арменци.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Това не го знаех)), благодаря, повод да оправя и да почета.

Хората които няма какво да кажат си поставят големи сигнатури