Re: На прага на честните решения! / Контакти / Поколения / 40-50

След много години разминавания, натрупвания и ексцесии, отправяни взаимни обвинения, натяквания, грубост в изказа дори, вменяване на вини, непрекъснато ровичкане в случая към мен- защо не съм като преди, защо не съм както ме искат и си представят и т.н. след дълга моя вътрешна борба, без никакви импулси, напълно осъзнато казах на съпруга, че искам развод и другата седмица ще ида да подготвя документите за по взаимно съгласие. Аз поемам разходите.

Казах му да приеме нещата спокойно, че аз не абдикирам от задълженията си към дом и дете...нямам намерение да се изнасям за момента, но в тази агония на привидност повече не мога да живея. Искам да го освободя от себе си и той мен. Дори детето не бива да разбира че ще сме се развели...поне не сега. Ние така или иначе живеем в отделни стаи и не поддържаме контакт освен за битовизмите.

Не мога повече така. Искам да си се грижа за детето, да си работя и да не съм ничия собственост...може мъж да не видя повече в живота си, но искам да съм си свободна...бракът никога не ми е понасял, задушава ме...дори навремето, когато се срещнахме аз му казах, че не желая брак...той настояваше, сключихме го когато детето беше на годинка чак. Направих този компромис заради него, знаейки, че това е против същността ми.

Сега след като му казах кротко и възпитано това, което ще се случи, се чувствам добре, спокойно ми е, дишам дълбоко...нямах никакво трепване в гласа си, просто чувствам, че това трябва да направя...аз не го обичам вече...не искам да играя театър, уморява ме това. А и той не го заслужава! Аз съм в съзнание...той живее в негов си кошмар година и повече, аз не мога да му помогна. Исканията ни се разминават. Той се опита да ме захапе пак, но му казах, че вече няма смисъл...аз и никога не съм реагирала на нападките му, защото той не ме вълнува от много години...години през които минах през своя ад и израснах. Не е честно да продължавам да живея в нечия илюзия. Не желая той да живее в самозаблуждения. А аз не мога да живея с него заради някакъв дълг в името на нещо предрасъдъчно.

Усещам сякаш не искам да бъда с никой..да, имало е катализатор за да взема това решение, което го исках повече от всичко, но не смеех, изпитвах угризения. Но Съдбата се оказа по силна и ми прати катализатор...нещо, което дда ме разбуди и да ме накара да действам. Радвам се, че израстнах до действието...трудно става, но не е невъзможно. А щом се е случило, значи така е трябвало.

Около мен няма нищо сигурно. Не разчитам на нищо...и въпреки това вече не ме е страх.

Няма ли привличане, обич и привързаност...няма смисъл. Всичко е тегаво тогава. И унищожава най-вече този, който трябва да играе роля за да поддържа статуквото. Това разбрах от опита си с връзките и браковете си.

Мога да бъда от помощ на всеки, който има двуомения за личен живот...не тук, по принцип в живота...защото аз израснах неимоверно много в житейския си опит с взаимотношенията изнам, че никой не бива да се потиска и измъчва в една връзка...щом не е твоето вече, нямаш право да лъжеш другия и най-вече себе си.

Знам едно...без любов и привличане-няма смисъл, нищо не компенсира тези липси-нито пари, нито нищо друго.

Банална е тази приказка, но е повече от вярна, че по-добре сам отколкото да се чувстваш зле придружен или ти да придружаваш някой против собственото си желание и воля, защото така убиваш себе си преди всичко.

Игрите и игричките са до време...т епо скоро ни дават така необходимото време за да надделее у нас в края на краищата честността и истината за самите нас.

Уроците са научени...дали?...просто живот...

Не знам какво ще последва...това е интересното на живота.