Re: Така, / Контакти / Поколения / 40-50

Второ открито писмо на учителката по български език и литература в Била Церква, Украйна, Марта Радева

Здравейте, приятели!

Реших да напиша второто си "открито писмо", преди да са се натрупали прекалено много впечатления. Противно на очакванията, че ще ми бъде по-лесно второто пристигане в Украйна, се оказа, че преживях по-остро "различността" на света, в който пристигнах след празниците и ваканцията, както и реалната си самота, отвъд виртуалната действителност, в която никога не ме оставяте самотна.

Но сравнително бързо се съвзех, когато тръгнах на училище и си припомних колко сърдечни са хората тук. Всъщност истински на училище тръгваме едва от утре, защото на 26 януари започват учебните занятия. Миналата седмица дежурихме при много щадящ режим, какъвто аз не съм виждала в българските училища, поправете ме, ако греша. Вероятно мъдри хора в ръководството на това (или на всички) училище си дават сметка, че е достатъчен стресът на учителите - година след година - от учебните часове. Затова дежурството започва в 9 и приключва в 13 часа. На всичкото отгоре последния ден ни освободиха, за да си починем и се подготвим за следващата нелека учебна седмица. И другото, което ми допада, е, че не съм забелязала тук директорите да говорят с обвиняващ тон на учителите, което директорско поведение в България си е нещо като дългогодишна традиция. Държат се като равни с равни...

Аз не можах много-много да се възползвам от тоя олекотен режим, защото и тук документацията си я бива - за всеки учебен час трябва да се попълва в дневника материалът, който е преподаван. И тъй като се пише на украински и ми е трудно, се опитах да препиша (от разпределението, направено от колегата ми Андрий Будугай) предварително темите до края на учебната година във всичките дневници, успях в 6 от 9. Толкова за училището, тепърва навлизам в дълбоките води на преподаването. :)

А сега за изкуството. В четвъртък беше Празник на съединението (или обединението) на Украйна, което се е случило - макар и в рамките на СССР, през 1919 г. Аз и още няколко мои колеги бяхме поканени от заместник-директорката по културните въпроси да присъстваме на тържествения концерт в театъра. Концертът започна с химна на Украйна, изпълнен от десет млади красиви актьори. Всички станахме на крака и за пореден път - когато слушам тази толкова силна, изразителна песен - почувствах, че съм готова да споделя онова, което Съдбата реши, с живеещите на тази земя.

Но това е само в подобни "сюблимни моменти" на вдъхновение. Иначе всекидневното ми съзнание си се пазари със Съдбата: дано да не се случва, а ако се случи, аз все пак съм чужденка... :). Целият концерт беше покъртителен.

В театъра на Била церква явно има чудесни актьори, певци и танцьори. Песните и танците бяха съчетани с историческа презентация за обединението на Украйна и с много изразително слово. Бях забравила колко силен може да бъде един декламатор. Едно младо момиче само с очи и глас, леко приклекнало, а после изправено пред тъмночервената спусната завеса успя не само да прикове вниманието на публиката, а и да спре дъха... По този повод с Ценка неведнъж сме си говорили, че докато ние в България след промените заедно с мръсната вода изхвърлихме и бебето, тук - дори въпреки русофобството, по-точно путинофобство, обхванало голяма част от обществото, пазят красивите и разумни общи традиции, оформили се в някогашния общ живот на Украйна и Русия в рамките на Съветите.

Една от тях е свързана с декламирането, рециталите, изразителността на словото. Друга - с участието на учениците в управлението на училищния живот; с уважението към учителите. Чудесен беше и театърът на сенките, представящ емблематични за Украйна образи и събития, песните, танците. Народните танци бяха изпълнени от танцьори в различни носии - от Карпатите до Запорожието и ту напомняха румънските, ту си бяха откровено казашки. Много ме впечатлиха ( познатите ни като руски, защото тогава не ги деляхме) танци, в които, облечени в шалвари, момчетата правеха такива скокове, при които крачолите на шалварите се разпъваха като воали и изглеждаше, че танцьорите почти левитираха над сцената.

Имаше и една песен, в която, за малко свалили националните носии и облечени като съвременни момичета и момчета, актьорите изпяха "Без бой няма да се дадем" и последва спиращ дъха казашки танц с кинжали... Той ме върна към действителността, в която на изток продължават да умират цивилни и млади хора, по желание или по принуда облекли военните униформи - тия дни беше обявена втора вълна на мобилизация - от 20 до 60 години.

Дори тук, където всички са за единна Украйна и са възрожденски настроени, има различни настроения, когато става дума за кръвопролитията на изток. От коравосърдечното (с което не мога да се примиря) "на предателите това им се полага" до въпросите защо е този геноцид, да се изпращат там да воюват не специализирани войски, а недобре подготвени младежи по на 20 години, които лесно стават жертви; до "Уважаеми депутати и политици, отидете вие на източния фронт, но вземете и собствените си синове. И тогаво войната много бързо ще свърши!" И същевременно, когато миналото лято бях в Източна Украйна, почувствах настроенията на хората там и съм убедена, че онова, което се случва, не е само по вина на Русия...

Жалко е, че в 21 век хора, които имат толкова общо помежду си, не могат да преодолеят границите в собствените си души, а избират агресията и омразата. Още по-жалкото е, че задкулисно ония, които печелят от военни конфликти, дърпат конците им... Опитвам се да се дистанцирам от случващото се и да приема неизбежността му чрез мъдрата философия, която съм срещала например във "Война и мир" на Толстой...

Между другото, тук руската литература и руската култура продължават да са на почит. Снощи например гледах в театъра пиеса по повест на Валентин Распутин - "Последният срок", която се играе на руски. Не зная дали постановката би се харесала на българската публика, защото имаше доста текст, който не беше изигран, а разказан от самите актьори. Но беше изразителна, артистите играха чудесно, себераздаващо се, повярвахме им, че са героите :).

Тази сутрин си мислех, че част от очарованието на представението беше и в това, че осемдесетгодишната умираща майка беше изиграна от много младо момиче, с чисто и озарено лице, а двете дъщери и двамата синове на средна възраст - от актьори (макар и млади), чиито лица носеха следите от битките с живота. По този начин още от самото начало образът на главната героиня бе сякаш осиян от ореола на святата майчина мисия. Разбира се, синовете и дъщерите се караха, враждуваха помежду си и не се досещаха от какво има нужда майка им в този "последен срок".

То беше показано чрез съня на майката с непристигналата най-малка дъщеря, Таня, живееща в далечния Киев. Тя пристигна в съня с весело лице, втурна се и каза: "Ты молодец, мама!" Мамо, благодаря ти, че си ме родила, за да се радвам на живота! Мамо, благодаря ти, че си родила всички нас (доведе и другите си сестри и братята си). Няма друга, която - като тебе - да е направила толкова много, да е създала такива чудесни хора като нас...

Но Танечка така и не пристигна, останалите съвсем се изпокараха, тръгнаха си, защото всеки беше на работа в различен друг град на следващия ден, а през нощта старицата почина в съня си, в присъствието все пак на по-малкия си син Михаил и на очакващата дете снаха Надя (тя и Таня също бяха с чисти лица), които така или иначе живееха при нея...

Извинявайте, че ви отнех толкова време, особено с преразказа на тоя сюжет, но той по особен начин ме затрогна... И ние със сестра ми и брат ми сме оставили у дома в България възрастната си, макар и на крака все още, майка и сме се пръснали по белия свят да търсим собствената си истина или пък да гоним Михаля...

Подобно на единствените ми реални приятели тука, семейство Будугай, и аз се увлякох да разказвам пиеси. Те все го правят, за да ме спечелят за идеята да гледам две комедии от украинската литературна класика, но на мен комедии не ми се гледат, а и сигурно все още няма да разбера поне 50% от текста...

От сърце ви желая приятна и успешна нова седмица и хубав неделен ден! Особено на Валери, с когото днес за пръв път празнуваме поотделно годишнината от сватбата си.

А, днес е и годишнина от рождението на барда Висоцки. Поздрави с една негова песен: