|
Въпросът ми е: Срещате ли хора в реала и във виртуала, които "имат за цел потискането, омаловажаването, обезценяването на другите", непримирими, деспотични, злоради, самонадеяни, самохвалци, недоверчиви и къде е мярата, за която говори Адлер, по която се ориентира човешката психика, за да не вземе връх неадекватността и да се определи като патология?
Ако искате да научите още за Алфред Адлер, може да прочетете Той е един от теоретиците в психологията в областта на теориите за личността и в частност за комплексите, които се формират - комплекс за малоценност и комплекс за превъзходство. В своя фундаментален труд "За нервния характер", той казва:
"В тази целеустременост, която не може никога да достигне състояние на покой и уравновесяване, тъй като очевидно предизвикателствата на външния свят са от такова естество, че никога не могат да бъдат напълно удовлетворени от отговора, трябва да се е развила онази способност, която ние, разглеждайки я от различни страни, наричаме ту душа, ту дух, ту психика, ту разум, което включва всички други "душевни способности"... (Душата носи) този постоянен стремеж към победа в непрестанния сблъсък с външния свят, превъзмогването на смъртта, към постигане на една подходяща идеална форма... ...да се достигне целта на превъзходството, съвършенството, на сигурността... ...Психиката ни функционира на базата на целеполагането, нещо повече - изобщо живот без целеполагане е невъзможен: "В понятието "живот" е вграден вече органичният и душевен модус (форма), който срещаме навсякъде като "стремеж към целеполагане", тъй като животът изисква от нас действия. С това е установен финалният характер на душевния живот.
Двигателят на човешкото развитие всъщност се крие в стремежа за компенсиране на чувството за малоценност. Ето какво казва Адлер: "Преди всичко то (детето - М.В.) се намира постоянно под влияние на чувството за малоценност и произтичащия от него стремеж към власт. Човекът е извънредно добра почва за малоценностни чувства от всякакъв вид. Едва в момента, в който се появи чувство за малоценност, всъщност започва процесът на неговия душевен живот, безпокойството, което търси баланс, което изисква сигурност и пълноценност, за да може да се наслаждава на живот в спокойствие и радост" (Адлер 1995б: 170).
На този проблем Адлер отделя цяла глава - "Произход и развитие на комплекса за малоценност и неговите последствия" в своя фундаментален труд "За нервния характер" (Адлер 1996). Ето неговото заключение: "Следователно от физическата малоценност и въздействието й по време на детството възниква чувството за малоценност, което търси компенсация чрез повишаване чувството за лично достойнство. Появява се голямото влияние на фиктивната крайна цел, на стремежа за власт, който привлича към себе си всички психични сили. Възникнал от тенденцията към защита, той организира всички психични готовности за целите на тази защита" (Адлер 1996: 62). Като открояващи се форми на защита авторът посочва невротичния характер и функционалната невроза.
Стремежът към превъзходство като фундаментален мотив се оформя около петата година на детето и се развива последователно в целия жизнения път. Той е в основата на главните ни жизнени цели, мотивация, ценности.
Стремежът за превъзходство може да бъде позитивен или негативен. В позитивните му прояви е свързан със самоутвърждаване, но не в ущърб на другите, а чрез тяхното подпомагане и подкрепа. Негативните проявления на стремежа за превъзходство се демонстрират с желание за доминиране чрез егоизъм, завист, отмъстителност.
Разглеждайки по-детайлно формите на психична компенсация на чувството за малоценност в детството, Адлер посочва всички онези процеси и дейности, които обикновено се свързват с детското развитие и социализацията в детството - идентификации с бащата, с майката и другите значими възрастни, игрите, водещи до усвояване на всекидневни умения, детски желания от вида "Като порасна, искам да стана .....". "Целта да станеш голям, да бъдеш силен, да бъдеш мъж, да си отгоре,......държанието, поведението, жестовете, играта на детето и неговите желания, мечти, любими приказки и мисли за бъдещия избор на професия показват, че се е появила тенденцията към компенсиране и започва подготовката за бъдещата роля" (Адлер 1996: 63).
Детето търси сигурност, която намира в тази основната цел. Адлер казва: "Сигурност то може да получи само ако намери опорна точка, в която да се чувства голямо, силно и освободено от недостатъците на ранното детство. Образният, аналогичен начин на нашето мислене води до това, че този бъдещ променен образ на нашата личност ние си представяме като образа на баща си, на майка си, на някой по-голям брат или сестра, на учителя, на колегата, на някой герой, на някое животно, на някой Бог. Водещото при всички тези водещи образи е чертата на величие, власт, знаене и можене, така че те се явяват всъщност символи на фиктивни абстракции" (Адлер 1996: 74).
В горните думи почти дословно виждаме една идея, която изказва Юнг при обосноваване проявите на колективното несъзнавано в различните вярвания и религии - че човекът не обожествява природни обекти и явления, за да ги "смили" и така да получи някаква сигурност, а обратно - превръща ги в символи на процеси и страсти, ставащи в душата му (Юнг 1999). Боговете, героите от митовете, анимализмът на древните са продукти на фиктивните абстракции на човешката душа.
Формите на проява на стремежа към превъзходство в зряла възраст се определя твърде рано - според Адлер още в кърмаческата възраст. Дали стремежът към превъзходство ще се развие по нормален и подкрепящ по-натататъшното развитие начин или ще хипертрофира в мания за величие примерно, зависи от това какви грижи са полагани за детето. "Решаващи тук са преди всичко силата и издържливостта на неговата органика, социалното положение на детето и особеностите на възпитателя" - подчертава Адлер (Адлер 1995б: 85).
Развитието на стремежа към превъзходство зависи от позицията на детето в семейството. Известно е, че сред значителните приноси на Адлер в психологията се сочат и изследванията за влиянието на поредността на детето в семейството върху целия му психичен живот. "При първородните пациенти откривах често като направляваща фикция едно желано и търсено признание на величието и мощта им, също както в миналото; при родените втори по-силно се изразява стремежът да се преодолее влиянието от властта на другите в бъдещето; а за единствените деца неразрешима задача често остава стремежът към заемане на централно място" (Адлер 1996: 64).
При определени обстоятелства справянето с първоначалното чувство за непълноценност не е много успешно и човек може да развие комплекс за непълноценност. Най-честа причина за това са прекалените грижи и опека от страна на родителите, с което не се дава възможност на децата да се развиват и да придобиват увереност, че могат сами да се справят и да преодоляват препятствията по своя жизнен път. Като друга причина за появата на комплекс за непълноценност Адлер сочи недостатъчната грижа или отхвърляне от страна на най-близките - тогава децата не усещат любов и грижа към себе си, чувстват се нежелани. При физическа непълноценност (напр. увреждания, слабост, болест и пр.) децата също могат да развият както чувство за физическа непълноценност, така и за психична непълноценност.
При благоприятно развитие комплексът за непълноценност се преодолява. Ако обаче се прекали по посока на компенсацията - при хиперкомпенсации, е възможно да се стигне другата крайност - развитие на твърде досадния за околните комплекс за превъзходство. Доста сигурно е, че ако някой непрекъснато демонстрира превъзходство над другите, вероятно се касае за един дълбоко стаен комплекс за непълноценност - подчертава Адлер.
Този акцент върху решаващата роля на ранното детство за по-нататъшното развитие е характерна за психоаналитичната концепция на Фройд. Позицията на Адлер, вероятно повлияна от Фройд, е не по-малко решителна. "Трънчето, което са ви забили в ранното детство, никога няма да излезе" - смята той (Адлер 1995б: 83).
Стремежът към превъзходство като водеща, главна цел, която ръководи човешкия живот и му придава смисъл и целенасоченост, не може да бъде постигната в нейната цялост и пълнота - смята Адлер. Спрямо истината и реалността тя остава по-скоро фиктивна. Така главната цел е по-скоро недостижим идеал, тя "не е от този свят, трябва да я класифицираме сред фикциите и фантазиите", казва той. Затова Адлер нарича този изначален всеобемащ стремеж към превъзходство фикционен финализъм. Независимо дали се стремим към превъзходство чрез постигане на съвършенство, цялостност и пълнота в сферата на художественото творчество, майсторството в някакъв занаят, в науката или в човешките взаимоотношения - постигането на подобно превъзходство е невъзможно напълно, в абсолютна степен - в този смисъл се стремим да постигнем една фикция.
Ако интерпретираме стремежа към превъзходство по посока на стремеж към съвършенство, хармония, владеене на нещата, ако приемем Адлеровата теза, че той е присъщ, вложен е във всеки човек, че е по същество по-скоро идеален стремеж, фикция, бихме могли да видим проявлението му в такава сфера като естетичността. Тогава естетическият идеал си идва напълно намясто. Казаното от Адлер, че е "телеологичен трик" на душата, която търси ориентация, ни върши добра работа като търсим обяснение на факта, че в онтогенезиса най-бурно развитие бележи естетическият идеал и най-голяма нужда има от него човек в юношеството, според резултати от емпиричното ни изследване върху развитие на естетическата култура в детската възраст - точно времето, когато се развива "душата".
Но така или иначе, щом тази фикция, разминаваща се с реалността, помага да ставаме все по-добри в това, което правим, тя е позитивна и полезна. Ако целта ни обаче е деструктивна, отдалечеността й от реалното положение на нещата може да я направи пагубна: " Тази така съвършено подиграваща се с действителността фикция - цел на превъзходство е станала основна предпоставка на досегашния ни живот... ...успоредно с това тя е лошата страна: често води до една враждебна, борческа тенденция в живота ни, ограбва ни непринудеността на усещането и постоянно се опитва да ни отчужди от действителността, като ни доближава до изнасилването й" (Адлер 1995а: 21). Ако човек възприема тази фиктивна цел за богоподобност твърде буквално и сериозно като нещо реално постижимо, най-вероятно той ще се отдалечи от реалния живот, ще си създаде "живот успоредно с живота, в най-добрия случай в изкуството, но по-често обаче в пиетизма (протестантска ерес, 18 век), в неврозата или в престъплението" - подчертава авторът (Адлер 1995а: 21).
Доказателство за всеобхватността на стремежа към превъзходство във всекидневния живот са твърде многото случки, разговори, стремежи, които "имат за цел потискането, омаловажаването, обезценяването на другите". Непримиримостта, деспотизмът, злорадството, самонадеяността, самохвалството, недоверието говорят за този стремеж - подчертава Адлер.
Стремежът към превъзходство е водещ при изграждането на чертите на характера. Този стремеж е и мярата, "по която се ориентира психиката, центърът на тежестта на човешкото мислене, чувстване и желание" (Адлер 1996: 75)."
|
