Re: Изоставените майки / Контакти / Поколения / 40-50

цитирам нечия критика:

Немили недраги

С голяма изненада прочетох текста на Марти Левчев „Изоставените майки“,публикуван в „Дневник“. Изненада не заради самия текст –бездруго изпитвам нездрав интерес към публицистиката на късния соц – колкото заради факта, че е писан през 2014-та. Един толкова сложен въпрос като миграцията сведен до няколко клишета: заминалият е от една страна „немил, клет, недраг“ а от друга „пройдоха, родоотстъпник, нехранимайко“.

Защо заминават младите?

Защото могат. Кой буден млад човек не иска да опознае света? А светът е отворен и предоставя възможности немислими за предното поколение. Ако имаш избор между Софийския и Монтанския университет избираш Софийския. Ако имаш избор между Оксфорд и Софийския вероятно ще избереш Оксфорд. И не защото е в „чужбина“ и не само заради качеството на образованието, а заради възможността да се докоснеш до друга култура, да срещнеш хора от цял свят, да се пребориш със себе си, да постигнеш нещо сам – все неща крайно полезни в 21-вия век. Все избори напълно очевидни за поколение отраснало с неограничен достъп до всякаква културна продукция.

Митът за чиниите

Според г-н Левчев, веднъж заминал в „чужбина“ българинът прави три неща: взема наркотици, мие чинии и губи връзка с род и родина. Тези виждания, разбира се, не са уникални можем да ги проследим поне до времето на комунизма, когато емиграцията е била трудна и перманентна. Общуването с близките е било невъзможно. Близките на заминалия често са губели работата си, положението в обществото и винаги са били под наблюдение от службите.Нещо повече, емигрантът често е попадал на запад напълно нелегално, без познати, без пари, без сигурност и действително е започвал новия си живот в крайна бедност. Вероятно работейки, както г-н Левчев казва „в някой хотел или ресторант“. Берлинската стена падна преди точно 25 години, а сякаш има хора, които още не са разбрали.

Митът за миенето на чинии е изключително мощен; всеки мигрант е питан поне веднъж как тъй е съгласен да върши черната работа на западняците. В случая не е важно евентуалното разминаване между предразсъдък и действителност, колкото вкорененото разбиране, че някой нарочно кара децата ни да мият чинии, за да ни унижи като нация. Да не говорим, че в миенето на чинии няма нищо лошо.

Емиграцията като морален провал

Прави силно впечатление и наблюдението на автора, че „голяма част от тези млади хора започнаха да експериментират с наркотиците“ тъй като на запад, законите били по-хлабави. Двайсет и пет години свободно пътуване и съществуването на Слънчев Бряг не са достатъчни да заличат убеждението, че „ние“ сме някакъв необичайно морален народ, а „те“ се опитват да покварят децата ни. И все пак ако г-н Левчев имаше дори и повърхностно впечатление от това как функционира един немски или американски университет, щеше да знае, че подобни оргии („... как били издрусали еди колко си грама от скъпото и не били спали няколко нощи“) са много по-вероятни в Студентски Град отколкото в Щутгарт.

И твойта майка също

Тук стигаме до най-скандалната, най-обидната част от текста: внимателно изградения образ на изоставената в България майка, която нито вижда, нито чува децата си, мисли ги, тревожи се, праща им буркани с домашна кавърма, докато те си живеят живота миейки чинии и друсайки от скъпото. Научаваме, че да заминеш в „чужбина“ и да изоставиш семейството са едно и също нещо. Видял отвъдното, ти ставаш друг, чужд, задължително забравяш от къде си, срамуваш се от произхода си. Пази Боже сляпо да прогледа!

Този възглед е популярен- говорете с майката на кой да е студент в чужбина и ще разберете, че тя е постоянен обект на натрапено съчувствие за един напълно неразбиран. Да пратиш дъщеря си далече е вероятно ужасно трудно. Да смяташ часовата разлика на пръсти, за да знаеш за какво да се притесняваш: дали е яла, дали е спала или как й е минал изпитът е още по-трудно. Вероятно никога не се свиква напълно, дори и да поддръжаш постоянен контакт. Едва ли помага когато близки и непознати те питат със съжаление „ама Мимето обажда ли се? “ и неминуемо се изненадват ако кажеш „да, през ден“.

Чуйте: има хора, които оставят семействата си в Симитли, идват да живеят в София и никога не се обаждат. Има други, които живеят под един покрив с родителите си и не си говорят с тях или имат ужасни отношения. Има и такива, които заминават за Виена и действително забравят за род и родина. А има и другото – нормални подкрепящи се семейства, независимо от разстоянията. Едното обаче няма общо с другото. Да живееш „в чужбина“ не е заявка за различен морал. Не е по-хубаво, не е и по-лошо. То е просто факт, стечение на обстоятелствата. Живот.

Завърналите се в България често се сблъскват и с твърдото убеждение на мнозина, че само идиот („американците сигурно са го изгонили“) или мошеник („кой знае какви далавери е завъртял за да остави къща и кола в Детройт“) се връща от Там. Тази нагласа обаче с времето се променя и колкото повече хора се върнат, толкова по-лесно ще става.

Като заключение

Ето какво : живеем в 21-ви век. Телефоните са на практика безплатни, нискотарифните полети са евтини. В Ню Йорк продават българско кисело мляко. Националното ястие на Великобритание е кърито. Рекордьорът по голове на немския национален отбор е поляк, най-добрият млад тенисист в света е българин, който вероятно рядко стъпва в България. Голям брой преуспели учени, артисти, бизнесмени се гордеят, че са българи, редовно се обаждат на родителите си, а понякога се захващат различни начинания в България от желание да променят нещо.

Живеем в 21-ви век. Хората заминават, връщат се, пак заминават, пак се връщат. Някои не могат да дадат еднозначен отговор на въпроса къде точно живеят, дали са емигранти, мигранти, пътешественици или просто хора, които следват съдбата си. Децата им българи ли са или гермаци? Германски българчета? Български германчета? България е част от Европейския Съюз. 27 други държави, технически погледнато дори не са чужбина. По интернет свободно се гледа българска, американска, английска и вероятно монголска телевизия. В София живее немалка бройка чужденци, които с радост пият домашна ракия без да се чувстват виновни, че предават националните си питиета.

Единствения начин да изкореним убеждението, че миграцията е необратима (като наркоманията) и неморална (като това да забравиш майка си) е повече хора да пътуват, да трупат опит и да се връщат. Първите две вече се случват, третото зависи от всички. Междувременно, не е лошо отвреме навреме да си припомняме, че живеем в 21-ви век.

*****
критиката възбуди ранобудното ми любопитството ми и издирих предизвикалият я сълзлив: