|
Не се напъвай, ся ше дойде колегата ти будител Ржевский и шти изнесе лекция...за величието на руската наука и политика...за невъзможността да дишаме без тях...щото нали знаеш - „Дружбата със СССР е тъй жизнено необходима като слънцето и въздуха за всяко живо същество”....(ама как помня, а?) Ей ви по темата...жалко, че другарят Ржевски не ме чете, иначе може и да го хареса...
Много хубаво го беше казал другарят Георги Димитров: „Дружбата със СССР е тъй жизнено необходима като слънцето и въздуха за всяко живо същество”.
Благодарение на тази дружба бензинът беше 26 стотинки, а по плажовете ни бе пълно с групи игриви рускини.
Консервните комбинати работеха на пълна мощност, влаковите композиции с наши консерви се разминаваха със съветски вагони, натоварени с дървен материал от Коми.
Още от деца бяхме закърмени с прекрасни детски книжки: ”Защончо”, „Чичо Стьопа”, „Тимур и неговата команда”…
Любим писател ми беше Аркадий Гайдар, а когато станах пионерче и трябваше да решим дали отрядът ни да се казва „Митко Палаузов”, аз станах и направих контрапредложнеие: „Павлик Морозов!”
Другарката ме погледна с широко отворени очи и за пръв път в живота си разбрах, че съм уличил десятката.
Може би за награда тутакси бях избран за отряден председател на пионерски отряд „Павлик Морозов”.
Сигурно на днешното поколение това име не говори нищо. Става дума за момче-герой от времето на съветската колективизация. То въстава срещу баща си – кулак, информира съветската власт за антинародните му действия и в крайна сметка намира смъртта си в класовата борба.
За съжаление колективизацията в България вече беше завършила и не ми се удаваше да повторя буквално подвига на моя кумир. Но се стараех да направя, каквото мога.
Два пъти информирах другарката учителка за едни поразии на наши съученици, очаквах да ме обявят за герой, но съучениците започнаха да ме гледат накриво.
По време на перестройката някой написа, че всъщност Павлик Морозов не е бил дете-герой, а просто малък доносник.
Четях новите теории на перестройчиците и ми се плачеше.
Ако наистина е било така, кой ще ни върне детството?
Искрено мечтаехме и у нас всички деца да бъдат щастливи и да ходят през лятото в пионерския лагер „Артек”.
Някъде към 57-58-а година бащите на другарчетата ми тръгнаха един след друг за Москва – на „обмяна на опит”, всички се върнаха с едни и същи подаръци: на първо място диапроектор за прожекция на картинки от детски приказки на екран.
Дойде ред и на баща ми, той обаче се върна без електрически диапроектор, а с някакъв по-примитивен – дето се гледа срещу светлината и то само от един човек. Освен това вместо филмчета с приказки ми донесе документалния разказ „Строителството на Волго-Донския канал” в две части. По-късно започна да се говори, че героичните строители от снимките всъщност били политически затворници.
То отишъл тате в „Детский мир”, но точно преди него минала друга българска група и изкупила всички истински диапроектори и всички филмчета с приказки.
Беше ми мъчно, но простих на баща ми.
Скоро след завръщането му обаче стана нещо, което не можах да простя.
Няколко вечери поред в къщи идваха гости, за да чуят какъв е животът в братската съветска страна – животът, който скоро щеше да дойде и у нас.
Играех си на пода и слушах разказа заедно с големите.
Баща ми описваше пътуването с влака, минавали през някакви села и – о, ужас, къщите там били като „бараки със сламени покриви.”
Вдигнах поглед като ужилен: баща ми даже беше сбърчил нос като човек докоснал се до нещо неприятно. Нещо подобно правят добрите пиячи, когато подушат, че са им налели менте.
Не можех да повярвам.
Или баща ми лъжеше, или нас ни лъжеха в училище.
Не можех да намеря отговора, но усетих как някакво непознато чувство започва да ме изпълва.
Сигурно това е било същото чувство, което е обладало моя кумир Павлик Морозов, когато е разбрал, че баща му е кулак и крие житото от съветската власт.
В този момент мразех баща си.
Може би трябваше да кажа на другарката, какво съм чул?
Разпитвах другарчетата си дали и техните бащи са им казвали нещо подобно за живота в Съветския съюз, но те само вдигаха рамене.
Реших, че баща ми нещо не е довидял и се опитах да му простя…
Бях в шести клас, когато в коридора на училището опънаха транспарант: „Днешното поколение със сигурност ще живее при комунизма. Н.С.Хрушчов”.
Някъде по това време излетя и Гагарин. Когато първият космонавт дойде в Пловдив, целият град излезе на улиците.
Очевидно бяхме избрали правилния път – навеки със СССР.
Посрещнахме и Хрушчов – „най-големият приятел на България”.
След няколко години дойде и Брежнев – сега той се оказа най-големият ни приятел.
Тодор Живков постоянно повтаряше, че България е поела курс на „всестранно сближаване с великия Съветски съюз.”
Наричахме я още „великата Съветска страна”, „първата в света държава на работниците и селяните” и т.н.
Пак баща ми каза една вечер, че бил на някакво общоградско събрание и там Тодор Живков или някой друг важен другар казал, че „целта е ясна – федерация или конфедерация със Съветския съюз”. Този път не го намразих – направо се зарадвах. Щяхме да бъдем част от най-великата страна на земното кълбо.
До един си пишехме с непознати другарчета от СССР – моето беше от Тюмен.
Някои връстници побързаха да осребрят дружбата и измолиха непознатите другарчета да им пратят часовничета. Тогава СССР беше за нас страната, в която часовниците ги раздаваха едва ли без пари.
Аз обаче останах идеалист и не поисках нищо.
Четяхме вече книги за по-възрастни: „Повест за истинския човек”, „Съдбата на човека”, „Как се каляваше стоманата” и безброй приключенски и шпионски повести и романи.
Лев Шейнин, Роман Ким, Анатолий Рибаков, Алексей Толстой…После стиховете на Маяковски и Есенин.
Онези с часовничетата отидоха да учат в Английската гимназия, аз обаче се записах в Руската. Първата книга на руски, която си купих, бяха избрани стихове от Маяковски. Прибрах се вкъщи, седнах на един стол в кухнята и започнах да сричам. В това време майка ми миеше пода и трябваше да си вдигна краката.
В тази поза разлиствах току-що купения том и възторжен четях:
Ешь ананасы, рябчиков жуй,
Твой день последний приходит, буржуй!
И докато разсъждавах върху неминуемата победа на пролетариата над буржоазията, мама лазеше по пода с парцал в ръка. Световната революция трябваше да започне на чисто.
В петък започнахме с удоволствие да гледаме съветска телевизия, от три филмови премиери седмично минимум една беше на съветски филм, нямаше вестник, в който да няма материал за дружбата….
Така всеки ден се срещахме с прекрасни хора и в нас продължи да прониква желанието да живеем по същия начин. Наричахме го „съветският начин на живот”. Ние, българите, обаче се дърпахме на инат и в крайна сметка много от нас взеха от този живот само пиенето на водка.
На 7 ноември излизахме на манифестация и славехме Великата октомврийска социалистическа революция, носейки портретите на членовете на съветското Политбюро.
За последен път я чествахме на днешния ден преди 20 години.
През 1979 –а излетя и първият български космонавт – заедно със съветския си командир. Като че ли мечтата да станем едно истинско семейство вече ставаше действителност.
Малко след това обаче от Западен Берлин си дойде братовчедка ми Дочка заедно с мъжа си – изселник от Съветския съюз. Човекът от няколко години живееше на Запад и сега за пръв път се връщаше обратно през Желязната завеса – макар и за малко.
Събрахме се роднини, братовчедката мушна някаква банкнота в ръката на мъжа си и го изпрати до близкия кореком да купи нескафе, датски бисквити в кръгла метална кутия, тоблерони и нещо за пиене.
Човекът се забави повече от час, започнахме да се безпокоим, но все пак донесе покупките. И започна да обяснява как отишъл в корекома и поръчал на руски – един път, два пъти, три пъти…Продавачките упорито не му обръщали внимание. Само го поглеждали презрително. Чак когато проговорил на немски, те тутакси се усмихнали и го обслужили.
- Че нали ние, българи и руснаци, сме братя? – чудеше се човекът.
Нещо се беше променило. Очевидно вече не братската дружба, а валутата на нашия класов враг беше станала необходима като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
…Сега, като се сетя за детството, се усмихвам с умиление, но без да искам бърча нос.
Вчера срещнах един приятел от махалата, не бяхме се виждали цяла вечност и едвам се познахме. Спомнихме си това – онова, приятелят по едно време се втренчи в лицето ми и каза, че правя същите физиономии като баща си…
... СПОРЕД МЕН!!
|
