покъртително
благодаря ти

светла им памет на всички достойни мъже

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

благодаря за което.

ето този е голям, уилфред оуен:

What passing-bells for these who die as cattle?
Only the monstrous anger of the guns.
Only the stuttering rifles' rapid rattle
Can patter out their hasty orisons.
No mockeries now for them; no prayers nor bells;
Nor any voice of mourning save the choirs,
The shrill, demented choirs of wailing shells;
And bugles calling for them from sad shires.
What candles may be held to speed them all?
Not in the hands of boys, but in their eyes
Shall shine the holy glimmers of good-byes.
The pallor of girls' brows shall be their pall;
Their flowers the tenderness of patient minds,
And each slow dusk a drawing-down of blinds.

това е тема за смъртта на двадесетгодишните.
тема за нелепо загиналите заради въображаемата си принадлежност към идея.

уилфред оуен, (1893 - 1918)
години: 25

Редактирано от БoзaKocмaтa на 07.05.12 01:44.

или душата си тръгва в 10:34:

последният ден на дебелянов, в новата книга на валери стефанов.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от БoзaKocмaтa на 06.05.12 23:30.

много благодаря.
има великолепни попадения.

опитвах се открия един позабравен разказ (мисля, че беше на бредбъри, но не съм сигурен), четен някъде в детството, за човек, който се заселва заедно със семейството си в едно изоставено рачно насред голяма нива. и всеки ден излиза и коси нивата без да знае защо. когато е изморен, заместват го децата, но нивата редовно трябва да се коси - днес един участък, утре - друг. и никой от тях не знае защо. нито може да спре.
в един момент, косейки, той започва да чува стоновете и риданията на умиращите по косата му...

знаех си!
а аз го търсих като 'косача, 'жътваря'...

жива да си :)
и понеже доброто не остава ненаказано,
от мен -

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

из считаното за последно писмо на дебелянов:


николай, виждам колко лесно райската градина става пустиня. виждам как разочарованият човек копнее за нови заблуждения.

аз вече нямам такива копнежи.

нямам дълг към колективната глупост. макар че преди да тръгна към пустинята, аз величаех дълга. изгарях от срам, че други умират, а аз още съм жив. и съм се заровил "на топло" в тила.

никакъв дълг нямам към наглостта на онези, които са легнали върху гърдите на "изстрадалата" ни родина. и не спират да ме уверяват и да ми натякват, че това е най-истинската ми майка. остава да повярвам и в друго - че те са бащите ми!

сираците като мен лесно се лъжат за бащите и майките.

преди да привърша още сега, ще те прегърна и ще ти призная - не искам да седя тук, в тая кал! в нищетата на всичко човешко.

не искам, но ето, правя го - за честта и прославата на родината-майка.

все по-далеч от онзи живот. все по-близо да размишления и съмнения, които едва ли ще одобриш.

все по-страни от славната стражева кула на поезията.

там, където поетите криели своята върховна тайна.

тук, където крием - най-вече от себе си - пълната липса на смисъл.

моят убиец едва ли ще знае, че да убиеш поет е прокоба. а и колко поет съм аз, да та премисля стрелецът стелбата си!

каквото и да съм, прощавам на моя убиец. защото и той е мъж на добра възраст за бой и за смърт - като мене. и този мъж е хванат за врата от майка си - великанката. и е запокитен тук, сред калта и кръвта на есенното поле.

великанката му заръчала строго - "стреляй!"

и той - какво друго да стори? - ще ме застреля.

каквото има да се случи до изстрела, ше се случи.

касапница е това - не е друго!

николай, мой далечен и близък приятелю - свободен си!

свободни сте всички - не бъдете безлични!

бъдете различни.

да бъде покой.

все още жив и силно обичащ те:
димчо

1887 - 1916,
години: 29

Редактирано от БoзaKocмaтa на 07.05.12 01:43.