Re: е нищо де - / Контакти / Поколения / 40-50

КАК ПИША

Като селянин още от малък съм свикнал рано да ставам и да се хващам на работа. И да ми се е спяло, никой не ме оставяше да се излежавам. "Хайде, ставайте!" – звучи и сега гласът на баща ми, който още изтъмно дръпваше тежката троеполка черга от широкия одър, дето спяхме, така да се каже, колективно.

На нивата, с биволите, да пластим сено, на лозето да копаем, да жънем и вършеем, всички селски работи са минали през ръцете ми, и то все от тъмно, та до късна вечер. Свободно време нямаше. Трудът рано сутрин ми стана привичка. И да дойдеше празник, аз пак се събуждах рано и не можех да стоя без работа, ами отивах да порина на добичетата и да ги изчеша. В селската къща винаги има работа, защото там е добитъкът, там е полето – целият живот е в селския двор. От него почва и с него свършва. Затова така съм привикнал – където и да съм, с каквото и да се занимавам, ще го почна отрано и ще го свърша, без да гледам по часовник. И когато пиша, не гледам часовник. Ставам рано и ми се пише, като че ли през нощта не съм спал, а съм се готвил специално да пиша. Пиша леко, творчеството при мене е един извор, който непрекъснато ручи.

За мене часовникът е слънцето и месецът, както и за нашия селянин. Като се уморя, пладнувам и после пак почвам. Най-напред пишех на ръка, а не на пишеща машина. Поради заболяване на очите привикнах да разказвам моите работи, а друг да ги записва. Отначало ми беше трудно, но след няколко години и на това привикнах. Въобще, който е привикнал да се труди, привиква и на формите на труда.

Има разлика по същество в работата ми, но въпросът беше за техниката на писането. Аз свикнах така да разправям своите разкази, като че ли не зная четмото и писмото, а владея само говора на народния разказвач. Страхувах се, че по тоя начин по-голяма работа от разказа не ще мога да създам, но опитах... Аз разказвах цели повести и се чудех самият как е възможно това, като не гледам всяка буква, която пиша. Но този мой начин ми откри и някои предимства. Вместо да гледам буквите, аз следях зрънцата на мисълта, редях ги грижливо, изчопквах ги като жито от клас, одухвах ги от плявата и ги пусках в мелницата.

И досега не са ми известни тайните на творческия процес на който и да е писател. Известно ми е действието на мно¬го машини: как подемат суровините, как ги режат и преработват. Но как върши това мозъкът на писателя и собственият мой мозък, не мога да кажа. Науката още не е достигнала дотам, че да каже къде точно, в коя част на сивото вещество става възприемането, къде става обработването и къде възпроизвеждането. Друг е въпросът, как се зараждат художествените произведения. Често пъти са жив човек, случка или събитие, както е например с "Мелницата Липовански" – при национализацията. Понякога ми хрумне напред идеята. Като главна ос, около която се завъртява всичко друго. Друг път една дума пуска в действие мелницата, една усмивка или болка раздвижва въображението дотам, че то не спира, докато не смеле всичко, което му е подадено. Това извиква самичко набираните в хамбарите наблюдения, забравени даже от мене, и сега си ги взема и поставя на място, крои си ги и ги излива в свои форми. Така че аз всъщност сядам да пише много по-подготвен от някои, които си приготвят планове. Подготвителната работа е свършена у мене и тогава почвам да пиша.

--------------------
и написано от Него:

Знаете ли какво е на младия човек, когато за първи път приеме работа? Той жадува да твори, той гори и отведнъж се въздига в собствените си очи. Това е първата му работа след училище… И леко, и радостно! И една особена такава гордост ли, увереност ли го окриля. Душата му се разтваря в тоя миг, всяка частица от съществото му се раздвижва, чудни сили го обземат, иска му се да преобразява. Забравя, че е неопитен, че това е първата му самостоятелна крачка. Чувствува се силен, голям майстор, изпод ръцете на когото ще станат чудеса…

Това чувствуваше Трендафил, когато прие да гледа свинете. Стори му се, че не прасета ще гледа, а някакви розови, нежни същества. Той въздигаше работата си, смяташе я за най-голямата, най-важната, нямаше по-важна от нея и от него. Той е най-важният сега, всички в него гледат. От всяко негово действие, движение, дума, поглед зависи съдбата едва ли не на цялото село! Ами да – прасетата са толкова важно нещо сега. Някога прасето си квичеше в кочината и никой не се тревожеше, дори и стопанинът му. Дадеше му бъркане или го пуснеше да пасе и рови и това си е. Когато му дойде времето, го заколи или продаде и това е всичко. А сега – грухне ли само, начаса се явяват гледачите, бригадирите, председателят, кооператорите, дотича с джипката ветеринарният, звънят от окръжния комитет, пишат във вестника. Всичко живо се занимава и трепери над прасето. Ами да, прасето е днеска едва ли не съдбовно нещо. Това е романтика и песен. И стопанство, и хора, и студенти, и игри, и песни – всичко зависи от това, колко много здрави и яки прасета ще отгледат. Цяла България разчита сега на него, младия животновъд.