|
от доста време се движа с друга – по-нова кола...
сутрин, като тръгвам – осветявам с фаровете и минавам покрай
стария ми автомобил –
грохнал, сврян до тротоара, снишил се, с хлътнала врата… прашен, снишен и засрамен… тъжно и гузно минавам покрай него – от години стои там – с пукнати гуми от някой квартален мизерник – стои си така, щото много усилия трябва да употребявам, все нещо трябва да човъркам, за да е в движение, а пък време - хич…
и се замислям какво да направя с него – да викна някой с паяк, да го вдигне и откара за старо желязо… пък аз, докато го вдигат, ще се скрия – да не гледам, както баща ми отиде и се скри сред царевичака – да не гледа, когато – хлапе бях още – бяха дошли от текезесето – да му вдигат ковашкия мех и чуковете – и инструментариума – щото – то не може свободен занаятчия в социялизъма… експроприираха му чуковете, демек…
или пък – ще направя нещо по-достойно –
ето какво:
1.
ще му залепя и напомпам гумите, ще го измия с кофа вода, веро и старата гюдерия, ще му вдигна капака - ще налея разните течности по резервоарите, ще заредя стария акумулатор, ще проверя тоците, релетата и бушоните, ще чопля из другите му чаркове под капака...
ще стои на тротоара русоляво хлапе със сини очи - ще ме гледа любопитно – и ще каже - ама ти няма да го запалиш –
ще му отвърна – ти само стой та гледай!
ще впръскам с конската спринцовка шепа бензин направо в карбуратора – все едно директно в нечие СЪРЦЕ - адреналин,
ще издърпам смукача, ще врътна ключа – и от раз - с пукот и трясък металното сърце ще заработи… студените железа ще поемат новото масло, а засъхналото някъде по цилиндрите – ще изгаря, ще се раздвижват старите стави… трясък - дим и пушек ще виждам в огледалото… натискам съединителя, освобождавам ръчната спирачка, побутвам нагоре скоростния лост, останал без дръжка – отпускам съединителя – и – обвит в пушек – старият пръдльо ще се отлепи от паветата…
трясък, дим и енергия - ще го обвиват – малката “Дукатска планина” ще заприлича на Байконур или Кейп Канаверал…
ще усетя някъде, зад някое перде - очите на мизерника, пукнал гумите му – и ще кажа – майната ти - не си ми интересен вече - майната ти…
ще виждам по балконите с прането, килимите и чушкопеците - застинали и със смразяващо вторачени и осъждащи погледи - пенсионирани счетоводителки, даскалици, данъчни инспекторки, зъболекарки – ще се покаже зад пердето със строгия си мустакат поглед и дъртия ОЗ полковник с вечната си раирана бархетна пижама - ще си подам ръката - през прозореца - с изпънат среден пръст и свити двата съседни – и ще им я размахам високо, високо - за довиждане – зяпайте ме, бе…
ще отлепя пръдливеца от бордюра – и като мина покрай тъмнозеленото мутренско БМВ с номер СС 007 – ще изфорсирам нарочно – и то ще изпищи истерично с всичките си аларми – ще се подсмихнем с пръдльото – абее, беемве, беемве – ама – голямо шубе го тресе…
ще направим плааавен завой около руския паметник – и навън от града… през дупките и пазарищата – покрай метрата, биллите и фантастиките - и бараките и тенекиите – и рекламите – и курвите – и просяците - и строителните складове - и бензиностанциите – ще заредя като за последно, с последната бутилка масло – и към околовръстния път…
2.
там –
на разклона – за ломско шосе –
ти ще чакаш –
ще вдигнеш ръка – като стопаджийка –
ще спра –
ще попитам – ти за къде си –
ще кажеш – накъдето и ти…
и ще дам газ по правия път… ще знам, че е сто и двайсет поне – но стрелката на километража ще си е на нулата – откачила се е, нищо не показва, няма вече и задна скорост пръдливецът…
ще си припомним – когато беше нов-новеничък – как му рипаше предницата, като видеше от онези Лади – с леката дирница, дето им слагаха торба цимент в багажника – за да тежи…
ще си спомним как, на по-зряла възраст - гонеше Шкодите Фелиция – и му виках – стой бе – не се казва фелацио, ами – фелиция… щото – фелацио му се щеше на буталата…
и - като за последно – към Беледие хан – там по новия път – и нагоре – в планината… знае си той пътя – всяко камъче знае, всяко завойче петроханско знае… Знаем се ние с снего – душиците си и всички чаркове си знаем, всички мизерии, които ми е правил му зная, но и това – че никога в беда не ме е изоставял през тези двайсет години…
- ще видим пак рижата лисица да пресича пътя – и този път пак инстинктивно ще натисна спирачките – и тя пак ще се изниже – и ще ни помаха с великолепната си опашка – и ти ще кажеш – хубава яка става от нея, но ще се съгласим отново – че на нея – жива - си е най-хубава…
- пак ще видим и червената лисица – да тича покрай червените и жълти дървета на есенната гора по свои си, лисичи работи...
- пепеляво-сивият заек, с едното ухо - пак ще тича заедно с нас покрай пътя - от уплах - или да се надбягва с пръдливеца...
- ще изпляска с криле подплашеният фазан – и този път ще успея да натисна спирачката – и той ще успее да се размине за частица от секундата със стъклото на фара…
- ще видим пак младото овне, подгонено от стопанина си – как ще се натресе върху оградната мрежа – и тя ще поеме удара и ще го отхвърли на метър-два назад – но стопанинът няма да успее да спре – и ще се залепи с разпънати ръце на мрежата – като Христос…
- козата пак ще направи финт на бабата – и двете ще се озоват току пред фаровете – но пак ще повлека гуми – и пак - няма и да ги докосна даже…
- ще минем пак покрай къщата на стръмния склон – където - на високото в двора – е поставен шпертплатов Боримечка с нарисуван калпак с лъвче и филиптотьовски мустаци – изправен зад истинското черешово топче – да вика на женурята и децата да не се плашат – щото ще гърми топчето… но тоя път НЯМА да го видим – ще е махнат, юначният му стопанин вероятно си е отишел вече…
- ще видим пак в перспективата на пътя – и – забавяйки ход пак ще минем покрай нея - къщата с ДВАТА РАЗЯРЕНИ ЛЪВА на фасадата – почти ще спра, за да я разгледам добре – руши се вече, явно също без стопанин вече е останала…
- ще отминем мястото, където в бялата зимна мъгла и боксуващите беемвета, с по два юнака на капаците – да тежат – пръдливецът изшляпа гордо-гордо с веригите си, обвит в пушек и сняг…горд, сигурен, зелен и величествен сред бялата мъгла - с три чифта детски очи, надничащи изпод одеялата на задната седалка – возени - за Коледа - на село…
- ще отминем и мястото, където търсехме фотоапарата – да се снимаме сред бялата мъгла, където не се виждаше нито път, нито нещо друго…
- ще отминем мястото, където извадих от карбуратора утайки – като от кафеварка, от новата шеловска бензостанция
- ще отминем и мястото, където натоварени до капака с дъските, разбичени от стария орех – онзи орех, с лисицата, ако си спомняте – с баща ми - взехме най-стръмния петрохански завой и вираж - на заден ход, защото помпата не можеше да изтласква нужния бензин... насрещният шофьор тоя път няма с ококорени очи да върти пръста си до челото…
ще стигнем до разклона - с павилиона с епичното име “ПОЛЕГЛИЦА” – а вътре, както винаги - ще продават само вечните - лимонада, вафли и бира - ще седи до печката кръчмарят с вечната си дочена престилка, а по стените ще е пълно с изрезки от вестници – с ловни подвизи – за убити вълци и чакали – и с героични заглавия - “Ловците от Берковско чакат с ТРЪПНЕЩИ души откриването на ловния сезон”, “Само с ГОЛ нож срещу глиган” - и други такива душеразтърсващи надписи… а пред павилиона едно бяло, рошаво и четвъртито куче ще обикаля любопитно около нас – и ще върти опашката си – като перката на Карлсон, който живеел на покрива…
и тук ще се отклоним от хубавия път през Гинци – и ще потеглим по стария, историческия път, който минава по билото - и по който отдавна не минават вече… ще видя в огледалото смаляващото се куче, което ще ни гледа на изпроводяк - и ще върти карлсоновата си опашка…
3.
и ще поемем
НАГОРЕ –
по стария изоставен път - нагоре, направо през камънаците - ще подскача старият пръдливец по изровените от дъждовете улеи, ще вибрират и дрънчат неговите тенекии, шенкели, хебели, щанги, болтове, дискове и главини… ще хвърчат камънаци и чакъл - ще се търкаля и кънти отзад кръглата тенекия за резервен бензин, ще подскачат инструментите и двете резервни колелета, всичко ще гърми и трещи… ще подскача аптечката – стара, стара, сбабичосана, никога неизползвана…
нагоре, нагоре, нагоре…
като бойна машина - упорит и сигурен…
знае той, че а е отказал – а е останал като загубени сто лева край пътя…
нагоре, нагоре, нагоре…
ще подскача и трещи – като на разглобяване… ще изхвърчи като тапа клавиш от радиото – и внезапно от него - мълчало от години - ще се разнесе познат глас - Висоцки ще се дере – ой вы кони привиредливые, что то воздуху мне мало – ветер пью, туман глотаю …
и ще възлизаме нагоре…
от радиото ще сменят дрезгавия певец - с двете гълъбички - испанки – дуетът Бакара, ако го помните – с гърлено-шепнещ глас ще ни обясняват, че - ай кен данс буги - ще гургуличат и ще ми обещават нещо – йесте – йесте - гърлено и шепнещо на испански, мелодията ще се въззема –
нагоре, нагоре, нагоре…
последния завой – и ще излезем на простора – покрай дъъългото корито за водопой, от чучура на полуразрушената чешма все още ще си тече балканската студена вода…
и тук, на ширналият се простор - ще разбера - по-скоро ще усетя - защо каракачанския керван и стадо - го води винаги най-хубавата и най-добре накичена, в най-хубавите си дрехи - невяста...
и ще лъкатушим по високото - между изровените от пороите коловози, ще прокънти увереният глас на неостаряващия Том – бейби ю кен търн ми он…
и ето – вече сме на най-високото на пътя – Елвис ще се обади с кадифяно дълбокия си глас - ооонли юуууууу - под чистото и бездънно синьо небе…
отдясно ще е върхът – мек, зелен, заоблен…
тук ще спра за малко - ще поема дълбоко въздух – ще завия надясно - направо през поляната – и пак – първа, втора, трета, втора, първа -
нагоре към заобления връх…
ще замлъкне пак радиото – тук музика не ни трябва… ще търся старите следи, които съм оставил преди години – ще се накланя ту на едната, ту на другата страна пръдливецът – ще правим зиг-заг по склона – упорито ще пълзим - нагоре, нагоре, нагоре – откъм небето сигурно ще изглеждаме като мравка, полазила по хълбока на заспала жена - и ще продължаваме – нагоре…
и ето ни на билото – на заобления връх…
цялата Стара планина ще е полегнала под нас - от край до край - с меките си зелени ливади и заоблености - под небето – синьо, синьо, синьо…
а там на върха – точно отгоре – на равното – има една малка хлътнатинка – ще се търколим двамата с уж стопаджийката - и отгоре само небето ще ни гледа - ще усещаме двамата - едновременно - и есента - и пролетта - и лятото в нас - ще правим нещо си - двамата по билото – хем естетско, като в “Забриски пойнт”, хем нашенското си - сей земеделецо – днес му е времето – хвърляй добри семена…
пръдливецът – ще се взира с фаровете си в далечината, ще се опитва да съзре далеееч в маранята на хоризонта - голямата река на север – и - големия град на юг – ще си спомни и за морето на изток - ще се замъглят фаровете му - ще се индуцират някакви токове в бобините, ще пръснат две внезапни струи вода по стъклото - чистачките, събудени - ще я размажат, ще отекне закъснял гръм откъм цилиндрите… ще се чуе въздъхване откъм радиатора…
тенекии, тенекии, ама – и те душа носят…
4.
после ще се спуснем по инерция надолу – тук-там ще припалваме – ще се чува само съскането на гумите покрай буките – стройни и високи – като в катедрала, ще минем покрай чешмите със студена балканска вода, ще слезем долу в ниското на равнината – в берковско – територията на оня, кротко усмихнатия писател - с петльовото лице - който си отиде, без да успеем да му кажем, че е СВЕТОВНО ВЕЛИК – и със свирепите настроения, суматохите и опитите за летене на неговите герои…
после през Дунавската равнина – напред към реката, а планината ще се смалява в огледалото – и ще потъва в синкавата мараня – и ще придобива приказните далечни силуети от моето детство...
и ето – ще сме на “Връа” – веждата, където равнината свършва и се спуска надолу към голямата река - ще спра, ще изляза от колата – и ще проследя от край до край - ширналия се простор – с моето село в подножието – и в далечината - дъъългата меланхолична сива лента на реката и тополовите гори покрай нея – и ще прокънти в ушите ми вечното - аррранкуееееее...
ще въздъхнем с пръдливеца – и ще се спуснем после по пътя – покрай Козя гърбина и гробището, ще прекосим селото – и по дигата на малката Скомля – към голямата река… ще прекосим шубраките – и пред нас ще е простора на реката, с равномерното бучене на влекачите на шлеповете – които няма да виждаме, защото те ще са от другата страна на двата острова – Керкенеза и Ковачевия…пусто ще е, есенно ще е – няма да ги има овцете, които пладнуват под сенките на тополите, а те сега ще са с оголени клони…
Ще го спусна по стръмния откос на брега – до пясъчния плаж - ще навляза косо във водата – да се намокрят гумите му – и пак ще изляза на пясъка – ще погледаме по-близкия остров - Ковачевия, ще търсим с очи невидимия брод - под неуморно течащите сиви води - ще си кажем, че уви – не случихме на такъв отлив на реката, както през далееечните ми студентски години – че да минем отсреща – на острова - двамата с пръдливеца... неосъществена мечта си остана тоя преход…
И ще тръгнем обратно - и по стръмния баир на дигата - ще изпърди и изпуши като за последно, спомняйки си как извозваше навремето – мен и още осем хлапетии – натъркаляни на задната седалка и в багажника - още мокри от водата на голямата река...
5.
и – към крайната точка – към Итака –
вече в селото - ще го оставя в двора на двамата съдружници – автомонтьори – ще го подаря - да го разпарчетосат – да му послужат органите на други - все още движещи се - дърти пръдливци...
после ще си тръгна без да се обръщам –
и от някое гаражно кафене ще закънти познатият глас на Васко – моооже би съм те загубил - моое чувство за хумооор, може би съм те загубил - мое мъъжко самочувствиее, моооже би е късно да лудувам като вчерашен хлапак, моооже би съм си загууубил ррразума завинаги – може би е съъън…
после ще запаля от фаса си – нова цигара –
брат ми ще ме погледне как примижавам като пуша - и ще каже – ама много люти цигари са пуснали напоследък – ще се опитам да му отвърна, че все по-люти стават тия пущини, цигарите – ама – само ще направя една гримаса като усмивка - и силно ще притисна клепачи, за да изгоня влагата…
прост селянин, ама много прост ви казвам !
|
