По повод децата в чужбина / Контакти / Поколения / 40-50

Страх, наглост и хаос
Михаил Константинов
Снимка: Веселина Димитрова

В деня, когато трябваше да стъпи на върха на политическата си слава, Ахмед Доган бързо и безвъзвратно се запъти към политическото дъно, защото падна в капана на собственото си високомерие и загуба на чувството за реалностите.
И друг път политическият елит на България се е държал страхливо, неадекватно и хаотично, но напоследък той явно надминава себе си в това отношение. Всеки божи ден е белязан с някакъв скандал, обикновено тъп и даже на пръв поглед невъзможен. И дори когато човек реши, че повече няма откъде да се пръкне някоя политическа нелепост, то тя непременно се пръква.
За последната седмица жълтата фланелка за тъпота безапелационно отива при иначе ловката върхушка на ДПС. И действително, трудно е да се повярва, че действията и приказките на някои от лидерите на тази етнокорпоративна политическа сила не се извършват под влиянието на алкохол или други упойващи вещества. Което пък навежда на мисълта, че на масовите партийни форуми на някои формации вече е време да се въведе проверка с дрегер, та да не стават лидерите им хептен за резил.
В продължение на 16 години лидерът на ДПС се гаври с българските политици и това е разбираемо, и понякога даже правилно предвид на качествата на повечето от тях. Но от няколко години този лидер се гаври и с българския народ и на това трябва да се сложи бърз и недвусмислен край. Или пък да не се сложи край, но после да не се чудим какво ни е дошло на главите. Не че сега не е.
Известна е приказката за хитрата сврака, която накрая пада в капана и с двата крака. На 23 юни 2005 г. Ахмед Доган падна в капана на собственото си високомерие и трайна загуба на чувство за реалност пред милионите зрители на едно телевизионно шоу. Да губят връзка с реалността не е сефте за българските политици, но тогава беше прекрачена границата, която нормалният политик не бива и отдалеч дори да доближава. На тази дата, бидейки може би не на себе си, политическият лидер на една етническа българска партия демонстрира презрението си към обикновените българи. Такова нещо не се прощава. И дори на него, галеник на медиите и нарочен за най-добрия политик на прехода, не му го простиха. "Обръчът от фирми" на ДПС се превърна в безпощадна метафора, в емблема на корупционната практика на етническата корпорация ДПС. След като направи този грандиозен гаф, Доган за момент сякаш напипа вярната тактика за минимизиране на щетите снишаване, та белким се размине бурята. Е, този път не се размина, а и не можеше. И изведнъж, след 9 месеца на снишаване и унизителна кръгова отбрана, нервите на лидера не издържаха. И набеденият за философ и пазител на етническия мир реши да даде "некои пояснения". Ефектът от тези му действия идеално се описва от една друга народна приказка, а именно за патката, оплетена в кълчища. И наистина, как иначе да характеризираме тюрлю гювеча от "обръчи", "бъчви", "олигарси", "мисловни парадигми" и други глупотевини, който се изсипа от трибуната върху главите на сащисаните делегати на замислената като победоносна VI-а Национална конференция на ДПС? Та там беше елитът на движението, но и на него мисловните парадигми му дойдоха малко в повече. Впрочем, за любителите на изящната словесност ще отбележа, че понятието "мисловна парадигма" е най-обикновена тавтология. Защото всяка парадигма е по дефиниция мисловна, т.е. в главите на хората. Парадигми в природата няма и това не само докторите, но и студентите по философия би трябвало да го знаят.
Но ако бяха само парадигмите, халал да са му на лидера. Проблемът е, че беше демонстрирано пълно неразбиране за това какво и защо се случва. В момент, когато в цялата страна и в частност в смесените райони българите са настръхнали срещу ДПС, да твърдиш, че партията ти и ти самият сте безукорни и безгрешни, е фатално политическо късогледство. Или може би разстройство на личността.
Поради 16-годишна криворазбрана толерантност и обикновено политическо блюдолизничество стана така, че проблемите на ДПС днес са проблеми и на България. Те скоро ще станат проблеми и на сегашния президент. Добре е президентът Първанов да си спомни какво се случи с неговия предшественик само преди пет години. Тогава, на парламентарните избори през м. юни 2001 г., президентът Стоянов подари три мандата на ДПС. Тогава ДПС беше изпаднало в истерия, а лидерът му открито се канеше да разруши прословутия етнически мир. Не че би могъл, естествено. Веднага след това за благодарност Доган на президентските избори първо подкрепи Ренета Инджова (само на ужким), а на втория тур подкрепи Георги Първанов (вече наистина). Толкова по въпроса за това, лоялен партньор ли е ДПС. Лоялен е, разбира се, но единствено и само на своите собствени интереси. По този повод е добре да си припомним думите, с които Чърчил се обръща към някогашния премиер на Великобритания, току-що подписал капитулантско споразумение с Хитлер. "Сър казва Чърчил на Вас историята Ви даде шанс да избирате между войната и позора. Вие избрахте позора. Но скоро ще получите и войната". Както и става. Не вярвам, че овластените в момента български политици ще имат сили да избегнат позора. Но не е зле обаче да знаят, че при всяко положение ще получат и войната.
В деня, когато трябваше да стъпи на върха на политическата си слава, Доган бързо и безвъзвратно се запъти към политическото дъно. Накъдето ще повлече и цялото ДПС. А вероятно и тройната коалиция барабар с нейния създател днешния български президент. Добрите политици в даден момент почват да работят не само за себе си, но и за историята. Но добър политик ли е човекът, който завинаги ще остане в историята като "танцуващият с обръчи"?
Какво обаче се случва в другите части на българската политическа сцена? Дори на фона на тоталното объркване, празни приказки и криене под масата на целия елит, силно впечатление правят импотентната медийна политика на БСП и в частност медийното неприсъствие на нейния лидер. Не че им симпатизирам, но не искам да съм на мястото на червените бабички. На които червените мобифони им натресоха не само глад, социално неравенство и НАТО, но и американските бази. Не ми се иска да съм на мястото и на червените агитатори по места, които трябва да играят ролята на морални инквизитори на своите избиратели. Интересно докога. Защото и най-гъвкавият материал в даден момент се къса.
На свой ред и НДСВ никакво го няма като някакво видимо присъствие. Но политиците там, понаучени от своя лидер да не приказват преди да мислят, напоследък поне не говорят глупости. Но и нищо не казват, което все пак е за предпочитане пред логореята на мандатоносителя ДПС.
Въпреки скорошната среща на четиримата десни лидери в Италия, времето им за подготовка и достойно участие в президентските избори фатално изтича. Освен ако в дясно не са решили да приложат в изборите олимпийския принцип не да победят, а да участват. Но дори и в дясно трябва да е ясно, че едно трето (не дай, Боже, четвърто) място на президентските избори през м. ноември, ще означава пълен и безусловен край на досегашните формации там. Без да усложняваме картината е очевидно, че проблемът е само между лидерите на СДС и ДСБ другите десни лидери нямат партии. И ако изобщо историята им е дала някакво време за спасяване на дясното, срокът за това е до седмица-две. И при това трябва да действат те лично, а не чрез секундантите си все пак това не е дуел. Като не забравят, че борбата тук трябва да е външно-, а не вътрешновидова. Но и дилемата пред десните лидери е тежка. Ако издигнат слаб кандидат, той пропада и те горят заедно с него. Ако издигнат силен кандидат, той се представя достойно (дори да не спечели) и после се превръща в естествен лидер на дясното. Като Кощуница в бивша Югославия. Което пък ще сложи край на множество кариери на сегашни десни лидери.
Неубедителните действия на парализираната централна власт, оплетена в мрежите на играта "осем-пет-три", ескалиращата наглост на ДПС върхушката и жалкото състояние на десните сили, отварят пространство за формациите на Волен Сидеров и Бойко Борисов. Но и тук впечатлението е по-скоро за хаос, отколкото за смислени действия. Ще се пробва ли генералът за президент, дезертирайки от София, или ще клати държавата с цел предизвикване на предсрочни парламентарни избори? Които, ако са преди м. октомври 2007 г., пак ще са дезертиране от кметския пост? Ще оглави ли партия тогава вече не може да е кмет, или ще управлява нещото ГЕРБ задкулисно което пък е незаконно? И колко му е все пак на генерала почти 50 според НЦИОМ, или малко над 5 според социолога Асланов (става въпрос за проценти, естествено)? Вероятно отговорите на тези въпроси не ги знае и самият той, безспорно най-популярният български политик в момента. Който притежава завиден инстинкт за държане пред публика и вероятно гениален пи-ар.
Страх, наглост и хаос. И една България, загубила почти 15 на сто от хората си за последните 15 години. И продължаваща да губи населението на цял един областен град ежегодно. Та това е по-страшно, отколкото през периода 1912-1918 г., когато страната ни е водила три тежки войни! Ще се вразумят ли накрая хората, които с лека ръка пращаме толкова пъти да ни управляват? Или ще ни трябват нови? Все въпроси, на които България ще трябва да отговори. Или да изчезне.

Аз съм от тези, които също са навън - не отдавна, но достатъчно. Казвам го, за да стане по-ясна позицията ми.
Нещото, което най-много ме дразни в споровете между българи , е:
тези,които са в чужбина, да казват - вие, българите, а тези, които са в България - вие, емигрантите. Това противопоставяне е толкова глупаво, нелепо и опростенческо, че не мога за си сдържам нервите, като го чуя. Не, нищо не казвам срещу твоя пост, но ми се струва, че някак си пак се промъква някакво подобно настръхване и в тази тема. Кой, с каква цел и къде е решил да живее, си е негово право. Има свестни българи, има и такива, които за нищо не стават. Същото това важи и за чужденците. Краде се в България, краде навсякъде по света. Никой обаче не може да отрече, че у нас се краде повече, факт е това, а пък като те окрадат, никой(имам предвид полиция) не си мърда пръста, само се констатира.
Искам да постна едно мнение, което на мен лично много ми допада, защото е широко скроено, космополитно и позволява да гледаме на света от друг ъгъл.
Уточнявам, че не е мое, а човек, който често пише във форумите на дир-а. Нарочно не пиша името, защото не съм питала автора.

"Знам, че моята позиция може привидно да ти се стори противоречива, но ще опитам да обясня. Лично за мен не е противоречива.

От една страна, моята нагласа към България и света изобщо е по-скоро космополитна, отколкото патриотична. Признавам, че патриотизмът никога не е бил особено развит у мен - и изпитвам известни затруднения да го схвана като философия и емоция. Въпреки че много харесвам България, знам, че по същия начин бих могла да харесвам всяка друга страна, ако бях родена в нея. И винаги съм възприемала като "семейство" планетата като цяло - и инстинктът ми към братство обхваща цялото земно кълбо.

От друга страна обаче в България се чувствам най-добре - във всякакъв смисъл - и няма земна сила, която може да ме премести оттук за повече от месец. Единият от родителите ми живее от години в чужбина и постоянно ме питат защо не отида при него. Аз съм ходила много пъти на гости - но истината е, че не се чувствам добре там. Не ми е "у дома". Въпреки че “там” е една страшно красива и много развита страна, въпреки съвършения ред, чистота, хармония и спокойствие там, издържам максимум седмица. И се чувствам на чуждо място, студено ми е на душата – и “европейците” ми изглеждат някак бледи, безлични и безцветни.

Разбираш ли - то е все едно, че живея в един апартамент (България), който е част от голяма кооперация (Земята като цяло). И аз ценя цялата кооперация, пука ми за останалите, мисля за тях, обичам ги - обаче най-добре се чувствам у дома, в моята си къща. И не искам да се местя в съседен “апартамент” – харесва ми тук, “у дома”.

Не мога аргументирано да обясня защо толкова обичам България и защо се чувствам точно тук на мястото си. Чисто теоретично знам, че има страни, в които навярно бих се чувствала много по-щастлива - но всъщност не го вярвам истински. Тук ми "мирише" на "у дома" - познато ми е, уютно ми е, "мойто" си е. Обожавам вкуса на истински, градински домати, аромата на мащерка, звука на гайди, обичам Родопите и родопските черги, бабината лютеница, българския език и фолклор – такива дребни, незначителни неща обичам, но те са важна част от усещането ми за “у дома”. Вярно, че понякога ми идват в повече всичките там безобразия, недомислия, дебилни политици, мърсотия, бездомни песове, чалга и прочие - и все пак, дори това не би могло да ме прогони оттук. И не се сърдя, че е така, защото знам, че България е в процес на промяна – бавна и мъчителна промяна. И сама съм направила доброволния избор да остана, да участвам - да съпреживея и изстрадам тази промяна.

Иначе никога не съм изпитвала дори следа от упрек към емигрантите, напротив. Възхищавам им се дори – за това, че са решителни, предприемчиви и навярно по-адаптивни от мен. И никога не съм смятала, че извършват “предателство” към “Родината” – що за глупости са това и що за криворазбран патриотизъм?! Ми по тази логика всеки, който е напуснал родното си село, търсейки реализация в “големия град”, трябва също да е “предател”, само че в по-малък, локален мащаб. Няма нищо по-нормално от човешкия стремеж към разширяване, експанзия, развитие – просто всеки разбира тези неща по своему и отговаря лично за себе си.

Емигрантите са просто хора, които, по някаква тяхна си причина, са решили да сменят “апартамента”. И причините са прекалено много, за да са възможни обобщения. Имам доста приятели в чужбина и знам, че повечето от тях страдат от това – поне в някаква степен. Мога само да им съчувствам и да ги подкрепям – но не считам “преместването” им за трагедия. Знам, че светът се движи в посока на размиване на граници, смесване на култури – и смятам, че е прекрасно, когато светът “нахлува” в България – и България, на свой ред “нахлува” в света."