Жалко / Контакти / Поколения / 40-50

24 май е.
На село съм си.

Влажно време, сиви облаци са се надвесили, ситен дъждец ръми…
Ходя напред-назад из двора – чакам да просветне слънцето – ще ходя на гроба на майка ми – да бетонирам по половин метър наоколо – че избуява тревата…трябва да си довърша започнатото от миналата година…
Дъждецът ръми – бяс ме обзема – никаква работа не мога да свърша - но ходя напред-назад и търпеливо чакам да се изясни… кучето се е свило в колибката си и ме следи с поглед, кокошките са под сушината, лозите вече завръзват гроздовете, другата растителност е свежо зелена, новозасадената круша на мястото на старата се е прихванала, стои още завита в царевичака… Въртя голямата колкото мен немска ръчна бормашина “Шварц-лозе” – май и картечници са правили в тая фирма, удрям по наковалнята – още от дядо ми – чукът отскача – и звънти... наковалнята – и тя е немска, от 30-те години, но фирмата не може да се прочете – няма пукнатина по нея, въпреки годините, само е заоблена отгоре по ръбовете… чукът - и той е със заоблена повръхност – колко ли удари с него е имало – “да клепат ралниците” – т.е. – да заострят отново и отново – отново и отново - онуй желязо, дето пори земята при оран…и по другите селскостопански чаркове – удари с чука - от дядо ми и баща ми – сигурно са милиард поне - мъжки удари по стоманата…милиард поне – силни мъжки удари – по стоманата – с характерното придихание – ХЪ-ХЪ-ХЪ - при всяко замахване с чука…

Баща ми е вътре, гледам го зад прозореца на лятната кухня – остарял е вече, започнал е да се смалява… говори по телефона със свой приятел от съседното село – Сливата – лицето му е озарено – чувам – “само старите останахме – един по един си отиваме… после споменават за Пъшко и Роза – някакви местни възстарички Ромео и Жулиета, казвам си – хм, хубаво звучи – като за сериал – дядо Пъшко и баба Роза, пъшка дядото, пък бабата цъфти като роза… после някаква друга информация си обменят по телефона…
Празни са селата – та по телефона си общуват вече хората…

Чувам по радиото Петер Юхас – унгарец, славист - говори на добър български език за Азбуката – и казва, че руснаците имат много здраве - не могат да казват, че са родители на баща си – щото “вие, българите сте им дали на тях писмеността, а не те на вас”… двайсет и четвърти май е…
Дъждецът ръми – бяс ме обзема – че няма да мога да си свърша работата…

Най-сетне облаците пропуснаха между себе си къс синьо небе…
- Викай Качо с каруцата – казвам на баща ми…

Идва бай Качо, вкарва на заден каруцата в двора – товаря сечивата, тубите с вода и приготвената суха смес от баластра и цимент, железата също са в каруцата…
Качвам се отпред на седалката до Качо – и тръгваме…

- Брей, тая каруца меко вози – като мерцедес – шегувам се…
Качо отпъжда със шапката си – тип бейзболна, с милитъри шарки – мухите от задницата на коня – и казва:

- Ако не са тия животинки, ако не е тоя кон – загубени сме, живи сме загинали… изоставени отсекъде…
Пътуваме по главната улица към гробището… отляво и отдясно – селските къщи – някои са се килнали вече на една страна, обхванати от избуялия храсталак около тях, други са поддържани – кола има в двора – човекът се е върнал по празниците - и чопли нещо из двора…
Минаваме покрай една нова къща – с островърх покрив – недовършена – човекът нещо реже на циркуляр – упорит – строи с безнадеждна ярост къщата си – с островърх покрив – като от приказките…

- Този жив няма да влезе в завършената къща – няма за кога – стар е вечеее…- пък и жена му почина – дойде си от града – тук къща да прави, ама няма за кога, няма за кога - въздиша бай Качо, после продължава - няма живот вече тук, всичко се разваля, всичко изпокрадоха… - после след известно мълчание добавя – изостави ни държавата, изостави ни - на мутрите, циганите, разбойниците и крадците ни изостави – изостави нииии…
Отминаваме упорития с циркуляра… минаваме покрай Барата - рекичката и отклонението на пътя за манастира – рекичката не се вижда от избуялата растителност – цяла гора е станала насред селото – джунгла…

- А лисиците и вълците – по тия шубраки чак в дворовете ти влизат…- после добавя – Ами то сега е само рай за партизаните – могат да си седят по къщите – и през деня да излизат в гората – ей им я пред тях – на работен ден от осем до пет могат да минат шумкарите, а не е да млатят по чукарите като едно време… - и се смее беззвучно – със щърбата си усмивка – лицето му е пак хитро, както го зная от едно време… само дето се е смалило под шапката с милитъри цвят…

Излизаме от селото – минаваме покрай бившия стопански двор – единият от дългите краварници е останал, другите ги няма – само гола поляна… Та – останалият е преустроен за поправки на тирове – на покрива му пише с големи букви – “SERVIZ – TIR” . за да се вижда от пътя София – Видин…Празен е обаче сервиза – само едно куче се мотае из двора…

- Отиде си и тоя човек – голям майстор беше – и тоя краварник потегна – покрива отдолу, без да го разваля - го поправи - ама заборчля с пари, дългове, не можа да ги върне – и инфаркта го трясна – отиде си – гътна се…
Вече сме пред гробището – завиваме и влизаме вътре – откъм края му… В крайната редица – прясно наредени гробове, още с цветя по тях…

- Ей тия трите са на брат ми – и на двете ми сестри – отидоха си – гътнаха се един по един – като от пушка – дум – дум – дум – казва Качо и млъква…

Пристигаме.

Навлизаме в обрасналата и избуяла поляна – правим завой и спираме… Разтоварваме чувалите със сместа, тубите с водата, железата, сечивата…
- Да остана – нещо да ти помагам – пита ме той…
- Не, сам ще се оправям – казвам му – и той опъва юздите – и си отива…

Оставам сам.

Оттук до гроба на майка ми с мраморната островърха плоча - има около петдесетина метра – вдигам един от чувалите с баластрата на рамо – и тръгвам през избуялата до пояс мокра трева… На третата крачка – пропадам до коленете – в една хлътнатина – правоъгълна, колкото човешки бой дълга. В нейния край виждам да стърчи от тревата водопроводна тръба –
на кръст сглобена…
Поляната всъщност е осеяна с гробове – които не се виждат в избуялата трева – и по които няма никакви кръстове, никакви знаци… само хлътнатините, в които можеш да пропаднеш, ако не си внимателен – са знак, че ги има…

Това са гробовете на старческия дом…
А старческия дом е бившето ми училище –
което преди трийсетина години запустя и населиха в него самотни възрастни жени… Тези възрастни жени почти никой не посещаваше… В началото те свободно ходеха из селото – и съм гледал някоя от тях – в пощата – пише, пише, пише упорито, с трепереща ръка - безсмислени кривулици и драскулки по листа – затваря го в плик – и го дава на пощаджийката – “да го изпратиш в града - на сина ми – на дъщеря ми – да дойдат да ме видят, да дойдат да ме вземат!”…
Адресът – и той – кривулици неразбираеми…
После – престанаха да пускат жените из селото…
Та – тези жени – почти никой не посещаваше – само когато умираха – и вече – служебно погребани – се появяваха някакви наследници, някакви роднини – да уредят документи…
Та – погребваха ги тези жени – служебно – на края на гробището – в редица, с дървени кръстове – и стана поляна – колкото футболно игрище… И гробището стана на две части – едната, на селото – поддържана, с паметници, имена и дати – а другата, на старческия дом – само с купчинки пръст – която се слягаше – и с изгнили, килнати и изчезващи дървени кръстове…

Прекосявам - носейки чувалите и сечивата - напред-назад тази поляна – внимавам да не улучвам дупките – и цяла кривуличеща пътека през мократа трева се оформи…

Стоварвам всичко до гроба на майка ми – разчиствам, сека тревата, посипвам сместта, поставям железата – пак засипвам – и поливам с лейката – за да се намокри и стегне бетона…
Задушно е под надвесените дървета и избуялия храсталак и тръни – като в джунгла … Облаците са се събрали на изток – накъм Лом, а слънцето грее ниско откъм Видин… Задушно и влажно е… целият съм потен – хвърлям всички дрехи - оставам само по гащета… Комарите на пълчища ме нападат – бия колкото мога, кървави петна остават по мен – бия, бия - накрая се отказвам – потен, с комари и мухи по мен – и с петна кръв…
Задушно е… Адски е задушно… Тежко и влажно - като в джунгла… От запад слънцето бие ниско и пронизва парата, а от изток громоли небето…

Сядам на обърнатата кофа да почивам – целият плувам в пот, солената вода навлиза чак в очите ми и ги замъглява… гледам кривуличещата пътека, която съм оставил между безименните гробове – само с една стърчаща водопроводна тръба–кръст - оцеляла – и усещам как прималявам - потъвам – пропадам - в безсилно отчаяние...

Там, отдолу - лежат жени, майки – безименни, захвърлени, забравени… Трева и забрава…

Пуша…
Потта се стича по челото ми и влиза в очите ми и замъглява погледа – стискам силно клепачи – да избутам влагата – и пак отварям очи…гледам пред мен – на дръжката на лопатата е полазил един огромен гущер – към педя и половина дълъг – с великолепен брилянтено-златист зелен цвят – и ме гледа… гледа ме безмълвно, натрапчиво и любопитно…

Махвам с ръка – не мърда…
Гледаме се двамата - с това творение на праисторията – и осъзнавам – по-скоро – той като че ли ми го казва - че тук, на това място - е финала – на всичко човешко… тук свършва човещината… няма никой отгоре – няма господ, няма духове, няма ад и рай, няма светии и дяволи – нищо няма - това са само човешки измишльотини – за да не се чувства сам човекът в безкрая, да си има някой на когото да прехвърли бремето на своите отговорности, да си има попечител, да си има татко – силен и опрощаващ…

Няма нищо… тук е финалът – тук човекът - това острие на еволюцията свършва – за да го прибере Земята – да се гмурнат неговите тленни частички - в бездната – до дъното – и наново да започнат своя растеж - преобразявани - нагоре по пирамидата – чрез червеите, растенията, птиците…
Няма нищо, няма никой, никой друг – освен нас самите – човеците, животните и растенията…

Гледам пътеката, избуялата трева с дупките – и как тревата, като дърта развратница е покрила срама…поляна, с безименни жени, майки и баби - колкото футболно игрище голяма…
Безсилен яд и отчаяние…

Къде сте бе –
къде сте – синове и дъщери – внуци и внучки - къде сте – в София, Монреал, Сидней, Ню Йорк, Берлин – в Австралия, Америка, Канада - къде сте?… На висок етаж в офис – бизнесмени - или до някой вход – просещи, дрогирани – или до кофите за боклук – къде сте?
Къде сте?
Тук са вашите майки. Тук са вашите баби…

Къде сте – защо ви няма, защо не се появихте поне веднъж, име да напишете, свещица да запалите, плоча да поставите…

Ти, който четеш – къде си…
И ако ми кажеш – ти, който четеш - че хората от селото, че държавата – трябва да ти поемат твоята грижа – само ще ти кажа – абе – ую сплескан – и ще махна с ръка – безсмислено е да ти обяснявам… майната ти…майната ти…

И все пак – все пак -
ако внезапно закъсняла съвест те бодне – и те накара да дойдеш - много е лесно – пътя София-Видин – разклона за Добридол – непосредствено под пътя е гробището… даже и джиесем покритие има там…и автобусът спира по желание… и място за паркиране – бол има…няма да напуснеш цивилизацията даже и за пет минути…
а и много други такива места има из страната…

Но вече и няма смисъл да идваш –
никой, никой, никой вече – нито на тази земя, нито дори този отгоре – ако го има – не може да каже къде коя е погребана… тревата като дърта развратница и сводница - е покрила срама… Само ливада и храсталаци избуяли – колкото човешки бой - ще видиш…

Затова пък –
ако за собствено удовлетворение – искаш да пуснеш някоя естетска сълзица – и да се умилиш от собствената си добродетелност - можеш да направиш нещо много по-лесно – иди на “Левски 56” – недалеч от “Попа” е - и там ще видиш на входа скулптората на Владимир Николов – Майката от дебеляновото стихотворение – “и в кротък унес – седи и чака тя – да дойде нейното дете…”

И -
там си кажи – господи, колко съм добър, колко съм възвишен, колко съм състрадателен, господи…

Майната ти…

прост селянин, ама много прост ви казвам !

Бравос, селянин! Много хубаво и поучително! Веднага ме подсети на това:

Лебедова притча

- Акомола-а-а-то-ри-и-и! Старо железо, тенджери, тигани и капа-аци-и-и к’пува-а-а-а! – точно между двете ми уши се провлече последният днешен зов на бай Живадин и откънтя надолу по влажната улица, като залепваше падналите листа с цвят на мед от тротоара върху заключените врати на задрямалите къщи, натежали от непрестанните есенни дъждове. Отново нищо не намерихме – като че ли никъде няма жива душа. Няма никой да покаже главата си навън дори да ни напсува, а камо ли да изнесе някоя непотребна вещ.

- Ех, мой Лебеде, в касапницата ще ти е краят, струва ми се. Искаш бадева да те храня, а? Сам виждаш – работа няма, не съм ти виновен аз. Хич не ме гледай с тия големи очи, ами тегли каруцата към къщи! – прошепна бай Живадин и покри гъстите си вежди под ямурлука, но аз успях да хвана една жалостна нотка в погледа му.

Както си текат месеците, той все по-често ме заплашва, че ще ме даде в кланицата да ме направят на салам. Сякаш аз съм виновен за това, че хората не изхвърлят нищо повече и че каруцата дрънка празна по пътя, като поклаща безработния арабаджия. Няма ги повече онези времена, в които едва жив влачех до вторични суровини пълна каруца, а бай Живадин ме черпеше с чувалче царевица. Отминаха тия времена – нито стока има, нито препълнена зобница.

Отвъд калдъръма на постланите улици на Звездара, наобиколено от къпинови храсти по периферията си, ни очаква свитото Орловско населие, а в него – къщичка, оплетена от върбови клонки.

- Умен си ти кон, няма що, сам се връщаш вкъщи – погалва ме по щръкналите ребра господарят с дланта си...

- Тате, донесе ли нещо?! – през писъка на ръждясалите панти на вратата изскочиха Елвис и Скокльо с разчорлени коси и сбръчкани лица.

- Абе аз пак ви намирам да спите, ще ви се не види и мързеливците! Казах ли никой да не ляга на сламеника, преди да е донесъл пари – казах. И какво...?! – над измачканата шапка на бащата изскочиха наежилите му се вежди, през които жилещо се стрелваше разсърденият му поглед.

- Ех, Живадине, утепай ме, ама не ста’а нищо от нашийо бизнес! Каква ти свирня, кат’ не можеш да влезеш у автобусо. Такава тарапана, като че ли пътуват за рая, а не за Площада на републиката! Не мога дори да разтегна акардионо, а горкия Скокльо госпожите го удушиха със задниците си. Каква сладка смърт – няма въздух – не можеш дъх да поемеш, а камо ли да пееш – пробвай и ш’ видиш! – ръкомахаше по-големият Елвис, като мимоходом вадеше сламки от къдриците на брат си и ги хвърляше пред разкрачилия им се баща.

- Я постели слама на Лебед, дай му вода и изчезвай от погледа ми, а ти, Скокльо, още утре – на училище! Като няма работа – барем да учиш четмо и писмо, – вратата отново изскрибуца и лакомо погълна уморения бай Живадин.

- Виждаш ли, ма кранто, к’во ми пра’и дъртако – нищо не верва, да се утепаш – навлече “музикантът” Елвис шапчица на смачканата си коса, докато минаваше край мене.

- Скокльо, да на’раниш кончето, чуваш ли!? Аз отивам при Божидар на един белот... – измъкна се Елвис зад него и потъна в паяжинения сумрак, който с тънки нишки вече се разстилаше по плетовете на калния сокак.

- Я го остави, знаеш, че е ненормален, мой Лебеде, я ела – набута Скокльо в зъбите ми бучка захар – аз ш’ тъ напоя. Гледай – и царевица съм ти цапардосал, ако знае Живадин, ще ме убие като муха, – а златните зърна заблестяха в очите ми. Ако не е Скокльо досега да съм забравил какво е това царевица. “Боже мой, крадена е” – разбунтува се в мен пробудилата ми се съвест, ама няма да пукам от глад я – и ушите ми се спуснаха до ръцете на малчугана. Той страшно обича да ме почесва по врата и да ми сплита сивата грива на плитчици. Като го прави, той най-често си тананика някаква песничка, която така – без думи – подсеща на молитва на самотник. И аз обичам Скокльо и му показвам, че не е сам на тоя свят, ако изобщо конската компания означава нещо за него. Качвам го на гърба си и полека го понасям по полето. Дъхът му зачестява, сърцето му тупти в гърдите, а молитвата става все по-силна.

- Дий, дий, – излитат стрели от гърлото на момчето, докато подскача по гърба на въображаемия жребец, който го носи със скоростта на мълния.

- Отвори крилете си, Лебеде, разпери ги – гальовно се прилепи към врата ми малкият, а аз още повече забавих ход по стръмното, като боязливо търсех твърда почва в тъмнината. Изведнъж изпод нас земята се отрони, а ноктите на Скокльо се забиха във врата ми. Сграбчих небето с предните си крака и хукнах в бездната.

- Лети, Лебеде, лети-и-и! – изкрещя Скокльо в пропастта.

Наистина летях, ама надолу. Безнадеждно захващах с краката си празнотата, която ни поглъщаше. Водовъртежът ни въвлече в бързея си. Като люспа, вкопчен във врата ми с ръце и крака, малчуганът викаше крилата да се разперят.

- Ти само ги разпери, Лебеде, те са тук! Опитай!!! – обля ме дъжд от стрели, изхвръкнали от гърлото му.

Съвсем изгубен, тежък като хвърлен камък, аз си помислих за разперените сребърни криле, за които Скокльо често ми говореше, докато ме галеше по хълбоците, “откъдето те ще се пръкнат голе-е-ми, гол-е-е-еми”. И ето – дето викаше господарят “чудеса се случват” – изведнъж ние се строполихме с трясък върху въздушна възглавница. Не вярвах на конските си очи. Слузести, току що освободени от хълбоците ми, младите криле посякоха свирещия въздух и ни понесоха през подивелия облак.

- Браво, Лебеде, сто години да живееш, хайде, лети сега!!! – задави се от щастие малчуганът, докато ме гъделичкаше по врата с целувките си.

Политнах над гората и достигнах до върха на Звездара, а пред мен се отвори като на длан Белград. Милиони крушки озаряваха улиците като отразени във вода звезди. Гори и небето, и земята, а Скокльо продължава да писка. С тропот протичахме няколко кръга и се спуснахме в Живадиновия двор. От къщата се дочу:

- Добре бе, ти ще си лягаш ли вече или да взема пръчката... – и момчето – щастливо, треперещо, закрачи през скърцащата врата, за да си легне.

... Задушната дълга нощ, пълна със стада облаци, които вятърът прогонваше на югоизток, изцяло изнурена, все пак издъхна в сивотата на утрото. Като малко привидение в скъсана пижама, влачеща се върху босите му ходила, от задрямалата къща на пръсти се измъкна Скокльо и ми бутна под езика шепа захар.

- Това е последното, Лебеде – на, мой красавецо, таа-каа! Я да отидем до върбалака да видим Кая и другите.

Отдръпнах главата си от ръцете му и погледнах вратата, която с болезнено скърцане полетя да се тресне. Малкият беше по-бърз, а трясъкът се чу само в моята глава, така че аз се затресох – целият до опашката. Скокльо дяволито ме погледна, внимателно затваряйки бравата, зад която продължаваше да царува утринният сън на останалите.

- Не се бой от Живадин, Лебеде, ти поне го познаваш – само крещи, врява вдига – за да видим, че той е чорбаджията. Знам, че те заплашва с кланица, ама ти не се притеснявай, той не смее да го направи – знае, че ни ‘раниш. Аз те пазя – задраха ходилата му по гърба ми – и никой не може да те пипне! ‘Айде сега към върбалака, мой красавецо, летиии!

С ценния товар на врата си, като сухо листо направих няколко кръга по небето на Звездара и се спуснах в дунавския върбалак, където Скокльо отиваше често с мен “да види Кая и другите”. Най-първо отиваше до една върбичка, нежно разтваряше клоните й, които като водопад се стичаха навсякъде около тънкото й стъбло и клекнал в тревата, скрит от целия свят, шепнеше нежности притиснат до оросената кора на шумящото дърво. Мая-Кая, както той наричаше майка си още докато започваше да изговаря първите си думи, за него не е на небето, както понякога баща му разнежен му обяснява, ами тук – в треперещия върбалак, и то – тя е именно тази най-красивата млада върба в гората. Висока, тънка, с ухаещата си дълга коса тя и сега обхвана малката клекнала фигура, като я полюшкваше и я защитаваше от резкия утринен мраз. Докато шептеше молитвата си, малчуганът остави насълзения си образ на златистите клонки, които нежно се обвиха около него, изплитайки тъничък пашкул от листа.

Ей, много продължи това галене – отново си помислих за Живадин – какво ще правим – ако се събуди и не ни намери няма да ми се размине кланицата – профуча през главата ми остра мисъл и следи кръвта във вените ми, а задните ми крака изтръпнаха и се схванаха. Никога на салам! – изгърмя всичко в мен. По-добре и аз да завърбея като Мая-Кая, дето точно сега милва любимеца си или като стария дядо Столе, главата на семейството – ето го – пън-великан, обкръжен с млади върбови издънки, заел половината полянка с ширината си. И приживе той беше човек с широка душа и около него вечно се чуваше детски смях. Ето я и баба Стана, точно до своя Столе. Тя, горката, завърбя от мъка по-малко от месец след неговата смърт.

- Не мога, деца, не мога повече без него – говореше тя в усещане на собствената си кончина, докато другите я успокояваха, че болката ще мине. – Нека, карай, половин век живяхме заедно, не мога сега да го оставя сам. Бързо и аз ще го последвам, ще си ме вземе добрият Бог.

И набързо след това, като успя да избегне от заспалите очи на сина си и на внуците, като сянка тя се сля във върбалака в търсене на място до своя драг. За да я посрещне с добре дошла, той беше протегнал към нея няколко млади вейки, които сега – така, както тя се е надвесила над него – я прегръщат вряло, по младежки. Е, и тя не му остава длъжна. Навела се над главата му, тя му помага и тук, във върбалака, заела защитна поза. Със скърцането на старите си клони, като надвива вятъра, тя говори:

- Ето ме, Стояне, с тебе съм...

Недалеч, завърбели, шепнат и другите членове на голямото някога семейство. Чворести, изломени и прогнили от тежкия труд, като вплитат клоните помежду си, те наваксват времето, изгубено по боклуците, вторичните суровини и стоварищата.

Задните ми крака, забодени в калния пясък на брега, вече са покрити с дебела върбова кора на бразди. “Изобщо не боли докато утробата ми се вдървява”, помислих си, разпервайки криле – Скокльо ще бъде горд със своя герой.

Излязъл от майчиния скут, той спира, за да види какъв ще бъда като остана тук. Вдигам се на задните си крака колкото мога по-високо и го поздравявам с цвилене. То се превръща в кършене на кора, а дъхът заскриптява надолу по Дунав. Вместо грива, вълнуват се златни клонки, а предните ми крака – два силни клона – пробождат небето над насипа.

Въодушевен Скокльо плясва с ръце.

- Колко красив завърбя, Лебеде мой! Ще летим ние и напролет над реката, не се притеснявай, само малко да се затопли – тук съм. Пази моята Кая от гърмове и не позволявай на вятъра да сломи крилата ти. Остани с Богом до напролет – погали ме малчуганът по чворестите хълбоци и изчезна по пътечката през високата брана от земя.

Издигнат над пенливите корони на дърветата, аз наглеждам широката река и небето над върбалака в очакване на топлите дни и на Скокльо да заяха своето крилато стъбло, своя крилат Лебед.
-------