Габриел Гарсия Маркес се е оттеглил от публичния живот по здравословни причини - рак на лимфните възли. Състоянието му се влошавало с всеки изминал ден. Прощалното писмо, което следва, е изпратено от писателя на неговите приятели.

~ ~ ~
Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.
~ ~ ~

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

я се усмихни, Галюша!

написаното...много силно...
тенкс

Позьор. Габриел Гарсия Маркес. Натруфени, дума върху дума, ах, аз, писателят, дето ми дадоха Нобел зарад "Сто години самота" умирам, но ето, преди ракът да ме е повалил ви пиша нещо, на моите приятели, което звучи толкова "общочовешки", че ще го пускат във форуми даже в България, а защо не и в Албания, ще си казват - ах и ех. И аз ще умра и ще започнат да прозират всичките тези неща..., които аз, дори на смъртния си одър, ах и ох, с такъв майсторлък, с такова набито, моето литературно око, е забелязало и старателно описало, пък даже похвати измислило... И пиша едно писмо, общо, до всичките ми приятели, вместо да се обърна към всеки един от тях лично, поименно, и да кажа - Хосе, помниш ли как гонихме гълъбите, пък после се спънах и си ударих коляното, а ти, Пешо, да речем, помниш ли как прескачахме оградата...
Бе, мразим предсмъртните писма на великаните на словото, защото звучат толкова натруфено постмертелно, поучаващо, скимтящо, че чак ми става зле...
Сорри, за което.
Шси пусна да гледам или чуя или прочета нещо по-истинско...
Пък и го е мислил, отгоре на всичко... Ако Бог ми е подареше... Ми, подарил ти е, нали си написал сълзливи сантименталности до човечеството, защото ужас, ако те забраи, предстааш ли си да немате с Господ за кво да си лафите над коняка. Пък и ако вземат да свършат цигарите, как ше запълвате промеждутъка...

Acropolis adieu

Редактирано от yф на 16.07.04 16:02.

...те обичам, Галюшка!

ОБИЧАЙТЕ СЕ...

...неподправена! 100 процента Уф! Ей затва си те обичам аз тебе.... :)))

И защото истинското, по-истинското и най-истинското са истински относителни....

ОБИЧАЙТЕ СЕ...

Ти що не вземеш да идеш за риба, а? Туй младежта все напред с рогата карате, бееее(не е критика, а наобратно)

а защо не и в Албания наистина

а ако се абстрахираш от факта, че е писано от Маркес, ще ли ти хареса?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не, Тарти.
Нямаше да ми хареса. Наш що, със същите тия ръце, с които писа в не помня кой негов роман, че някой като пикаел и от 6 метра и 20 см. целел гърлото на бутилката, а пък в другия роман, пак не помня кой, гарвани си играели с далака на не помня кой герой, пък в третия, начи, така както ти мене ме гледаш сега, по гърба ми пролазват водорасли и после едва дишаме, пък в един разказ един мъртвец бил изхвърлен от морето, удавник, и всите жени от селото, Макондо, май се казваше, и те го взели този подут, пълен с рапани, миди, пясък и медузи, труп и го измили, нали, пък после старателно го подсушили, помниш ли, пък после, ако помниш, го облекли, много старателно, чорапи, ризка, гащи, панталонки, вратовръзка, сако, прическа, после го сложили в един ковчег и го оплаквали, докато мъжете им били на риба или плетели мрежи, пък после... не помня кво, но голяма любов, няма що. И ядем отровни черупки от кво беше? Бадеми. И после кво стана... после незнам си кой не ме обича и ме напуска, помниш ли... И ме напусна зарад не помня кво, а после цял живот ме тормози и ми праща некви мазни писма и цял живот сеньор Габриел пише за невъзможни либофи и накрая ти казва - ми, обичайте се. Ми, аре сектир, бе, мракобесник. Не, че не разбирам разликата между хора и литература, ама... аре, поспри се, бе, пън, нали умираш, бе альооооооооооооу, лъжец.)

Acropolis adieu

Хей!
Ми, аз оттам идвам. И вече... бе, аз не съм толкова млада, ай ся. Обаче така няма да остарея, посмъртно. Като стана лелка, като порасна и стана една тьотка ще се прехласвам сантиментално само по трилъри с много кръв, много вампири, ужасно много бойни сцени, ще викам от кеф като застрелят някой без това непременно да е свързано с некви ултра космически, едва ли не, почти вселенски мъки и още по-общочовешки поучения. Ей така съм решила, да знаеш. Ще остарявам без да се възторгвам на некви дядковци, дето простатата и лимфните възли им подсказва лъжа, до лъжата, през лъжата, през позата и две по две стойката. Айде, холан.

Acropolis adieu