Юначе, / Контакти / Поколения / 40-50

Разнежих се. Затова. И няма с кого да споделя. Затова ще разкажа тук- все е едно, че съм изкопал дупка в земята и съм викнал: Хора, имам магарешки уши.
Мисля си за света; за това, което ме мъчи. А то е силно, по-силно от мъжката ми воля, дето трябва да я имам. И да я насочвам в правилната посока. А посоката все една. С червена блузка, с черни коси, с усмивка и с две звезди над нея. С най-топлите очи на света. Гледах ръката й на масата- нежна, малка, с тънка китка, с красиви пръсти. С малка златна халка. Вените красиво се оплитат към пръстите й. Седим, а аз мълча и мисля как искам да взема тази ръка и да я сложа до сърцето си- защото то бие като камбана и прелива кръвта в ушите ми, в главата ми бучи. И тя мълчи- какво ли си мисли. Усмихва се отново и мълчи. Отпивам от чашата, поглеждам я и пак отправям поглед настрани. Не мога да я гледам спокойно- тя е красива. Раменете и са така красиво извити, бедрата й също имат извивка, дето ме подлудява. Нищо друго не знам, освен че тя е до мен.
Аз съм тук. С нея. Исках да я питам дали някога ще мога да я заведа на някое хубаво място и да потанцуваме. Аз не танцувам. Дали мога да я помоля да не забравя за мен. Дали да не й кажа колко е красива? Да й кажа ли?
Да я заведа на края на света. Да й покажа колко още има след това.
Е, това е- нищо не казах. Защото се изплаших, че тя ще каже всичко, което не искам да чуя. Че обича друг, че иска да е с него, че той е този, който я приспива, събужда и който вижда устните й се смеят, очите й да плачат.
Ще чакам .
До края на света. И на вселената.