Нещо за красивата смърт

Времето е другото (Левинас) – като извечно оспорване на идентичност. То не помества другостта - да речем, ЕДНО-ЕДИННО време за множество други (обекти), а целеполага през тялото. То не е обективен измерител, а контекстуално съ-измерва феномена откъм субекта и във внезапността на означаването. Жан-Люк Нанси отбелязва: „Няма място преди рождението, нито след смъртта. Няма преди/след: времето е разпростирането. Времето е внезапното появяване и изчезването, отиването/идването към присъствието: то не е пораждането, предаването, увековечаването.” [Нанси 2003, Corpus: 104] Времето е собствената характеристика на телоса. Времето е разстилане на притежанията тогава, когато трябва да се приближим до тях. За Д. Вацов „Противоречието, което идеализацията „цел” предполага „се решава” чрез фигурата на времето. Разликата между иманентно и трансцендентно се интерпретира като разлика между настояще и бъдеще. Онова, което сега е невъзможно, ще се осъществи или ще стане възможно в бъдеще. Целта е идеализация, която предполага, че надмогването на невъзможното, е възможно.” [Вацов 2003, Онтология на утвърждаването…: 187] Още важни неща, пак от Левинас: „...времето не е фактът на един изолиран и самотен субект, а самото отношение на субекта с друг.” „Не би имало отделно същество ако времето на Един(н)ия би съвпадало с времето на Другия.” И най-сетне: „Същество, което едновременно е независимо от друго същество, но все пак е открито към него, има времево битие: на неизбежното насилие на смъртта то противопоставя своето време, което е самото нейно отлагане”.

Пространството и времето не образуват някаква си формална структура на света. Те варират с варирането на световете (така да се каже, на всеки свят), като „където” и „когато” на този свят. Следователно всеки свят има специфичното си „където” и „когато”, своите топоси и хроноси, образуващи не хомогенно пространство и време, а разпръснати и дискретни.

Едва от гледище на първото случайно привилегироващо полагане на „ето-ме-тук” спекулациите за времето вече ще следват от конститутивния модус на съществото, което е другото. Другостта като отдалечаване (от мен във времето) следва от въпроса: КОЙ съм аз, случвайки се да се отъждествя с това тяло, което ще съизмервам в реда на телата? Питащият „кой” не е ли изначално извън времето на този ред, доколкото интервалът между мен и нарочеността на това, с което се отъждествявам, т.е. знака за самия мен, е неоспоримо очевиден? По силата на каква изначална повеля решавам да се отъждествя и доколко априори повелителен е един такъв акт? Един такъв "акт" на отъждествяване е по-скоро навик, той не следва от никъде, освен от желанието да описвам според доброволното си съгласие с определени правила, които изначално с нищо не ме задължават.

Ето защо самият парадокс (на времето, респ. на другостта) ще бъде забелязан в дескриптивна плоскост, през която времето се явява коректив не само и просто на една мислима възможност спрямо друга, а на мисловно полагане чрез присъствие (изначалната повеля да се намеря като ето-това-тяло-тук ме прави съпричастен на времето на изнамереност в сказанието!). Но в апорията на различието (аз все пак съм себе си като „това тяло”, т.е. аз съм фатално себеразминат, различен), на междата „глас-феномен” (Дерида)... парадоксът може да се прозре като вълнуващо, а не фатално съдбовен през фигурата на играта – и в метаиграта, доколкото последната дешифрира. Единствено от самия предел на възможното, играейки, субектът може да спре да пред-определя времето. Той може да „заскоби” фиксирането му в представа като същото-на-времето, сякаш време е имало и пред-и пред-положеността на пред-ставата. Напротив, в ситуация на оспорено представяне/присъсъствие (в метафизична си-туа-ция, а не в ситуация на метафизика) субектът е наясно, че "сега" няма как да бъде положено като из-вечна актуалност; "сега" е биване-при, което полагане е вече самото отдалечаване.


Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ

[линк]

научиш езиковата игра на философстване

Точно това се опитвам и аз да кажа: при вас всичко е въпрос на езикова игра и за това достигате до абсурдни заключения. Рискувате да се оплетете в собствената си реторика.

Не само "при нас", всичко е въпрос на езикова игра. Въпросът е коя игра да приемеш, за да стигнеш колкото се може по-далеч в обработката на познатото. И да не допуснеш без будност да се отъждествиш с детерминантите на средата. Така наистина можеш да станеш жертва на сказанието, че "животът доникъде и за нищо не стига" .

Опитваме се да заменим въпросното сказание с друго. В процес сме на изследване на нищожността на основанията му. Това е философията: чрез философията непрекъснато сме в процес на СЛОЖНО "изкачване на планината". За съжаление само така имаме шанса да погледнем света в достатъчно опростен мащаб, та да не се загубим в него.

Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ

“на какво основание привилегироваме... цялото пред единичното”

Числото 10 не е по-привилигировано от яислото 1. 10 е съвкупност от 1,1,1,1,1,1,1,1,1,1. Къде точно виждаш „привилегията”? Няма VIP числа.

„на какво основание привилегироваме... безкрайното пред крайното”

Математиците НЕ обичат безкрайности.

„на какво основание привилегироваме Тъждеството пред различието”

Изразат А+Б=С (тъждество) не е по-привилигирован от израза А+Б>С (неравенство или различие ако така ти по-харесва). Няма VIP изрази.

„Всичко, което виждаме, би могло да бъде и другояче”

Нличието на „другояче” трябва да се подложи на проверка. В статистиката се казва „доказване на хипотеза”. Не може просто да ми кажеш, че нещо могло да е другояче, и че очите ни лъжат Ако нашите сетива не бяха „програмирани” да гледат на света обективно, тогава немаше да оцелееме. В природата оцеляват силните, а способността да виждаш нещата такива каквито са е преимущество. Ако аз виждах мостове там където има пропасти щех да се пребия в некоя пропаст и да не оставя потомство.

„проблемът е тъкмо в перспективата да погледнеш себе си и кое да е друго през другото и другояче”

Какво ти пречи математиката да си представиш, че си в положението на човек, който е спечелил 6 от тотото или детето му е умряло? Човешкия мозък умее да прави подобни неща.

Всичко казано по-долу е игра на думи, която е типична за философите, но е напълно безлподна по мое мнение. По необесними за мене причини сте се втурнали да намирате парадокси на всекъде около вас. И понеже не ги намирате, ги измисляте с думи.

Не само "при нас", всичко е въпрос на езикова игра.

Напротив, само при вас е игра на думи. Аз мога да кажа неща, които са точно обратните на нещата, които ти казваш и да си спориме цел ден понеже никой не може да докаже, че е прав. В некой други "науки" обаче е по-иначе. Най-просто казано, не може да твърдиш, че 1+1=3, но бихме могли цел ден да си спориме дали зеления цвет, който аз виждам не е червен в твоите очи.

Числото 10 не е по-привилигировано от яислото 1. 10 е съвкупност от 1,1,1,1,1,1,1,1,1,1. Къде точно виждаш „привилегията”? Няма VIP числа.

Привилегирова се възможността за един принципно рационализируем, респ. прозрачен числов ред. Привилегироват се простите количества, общото бива предпоставяно като количествена съвкупност, същото предопределя различното субстанциално, преди всичко А=А и едва от това следва всичко останало. Но изказването на А ей-сега е нещо изначално различно от А като "изказано за вечни времена". Как така прие императивно, че А е самоидентично "за вечни времена"?


Математиците НЕ обичат безкрайности.

Нали принципно рационализируемият универсум на математиката е потенциално безкраен?


Изразат А+Б=С (тъждество) не е по-привилигирован от израза А+Б>С (неравенство или различие ако така ти по-харесва). Няма VIP изрази.

След като е така, не се опитвай да ме убеждаваш що е време с физически теории - и приеми, че с тях нищо не доказваш, освен уравниловката на времената във физиката.


Нличието на „другояче” трябва да се подложи на проверка. В статистиката се казва „доказване на хипотеза”. Не може просто да ми кажеш, че нещо могло да е другояче, и че очите ни лъжат Ако нашите сетива не бяха „програмирани” да гледат на света обективно, тогава немаше да оцелееме. В природата оцеляват силните, а способността да виждаш нещата такива каквито са е преимущество. Ако аз виждах мостове там където има пропасти щех да се пребия в некоя пропаст и да не оставя потомство.

Нали се опитвах да те убеждавам, че дори първото, с което се сблъскваш - тялото си - в качеството си на знак за самия теб, е вече нещо различно от теб. Всяко възможно отъждествяване е вторично приемане на знака (нещо друго) за "същото". Ти не можеш да се домогнеш до същото ако предварително не речеш да нарочиш другото за същото. И едва оттук нататък следват теоретизациите и хипотетико-дедуктивните извеждания. Спри да нарочваш и почни да изследваш кое те кара да се отъждествяваш с нещо друго, за да го представяш за "същото". И не е ли това абсурд, по-голям и от "моите писаници"? И още: не си ли ти, който решава да вярва и да си мисли, че "сетивата му там са програмирани за нещо си..."? Въпросното програмиране е спогодба, която произволно взема дадена асиметрия от т.нар. "действителност", за да си създава причинни връзки в областта на биологията, физиологията на ВНД, психологията и пр. Но всичко това е, така да се каже, назоваване на онова там вън... на езика на биологията...етс.


Какво ти пречи математиката да си представиш, че си в положението на човек, който е спечелил 6 от тотото или детето му е умряло? Човешкия мозък умее да прави подобни неща.

Всичко казано по-долу е игра на думи, която е типична за философите, но е напълно безлподна по мое мнение. По необесними за мене причини сте се втурнали да намирате парадокси на всекъде около вас. И понеже не ги намирате, ги измисляте с думи.



Защо само в математиката? Нищо не ти пречи, разбира се. Но какво от това??

Игра на думи - но кое не е игра на думи? И защо един плод да е по-привилегирован от друг или едно безплодие - по-малко вълнуващо от едно - да речем циганското - плодородие?! Мамма-мия! Манна небесна!!!



Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ

Ако аз имам една ябълка и ти имаш една ябълка, имаме общо две ябълки. Ако аз ти дам моята, а ти твоята, и двамата ще имаме пак по една ябълка. Ако обаче аз имам една идея и ти имаш една идея - и си ги разменим - тогава и двамата ще имаме по две идеи.

Ето ти пример за математика на качеството. И евентуална индиректна насока - с оглед на каква ценностна детерминанта трябва да преправяме практиката си!

Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ

въпросът за същността на времето е въпроса за удивлението от движението. От промяната. Времето и пространството са само искуствено въведени негови описатели. Или както ти обичаш да казваш - случайно положени вторични изкази. В този смисъл, първичният феномен се явява движението. Наличието на описатели пък е символ на нашето удивление от него. Произходът на това удивление е отвъд движението, отвъд време-пространството. И както всичко, което ни удивлява - и движението е апория. Апориите на Зенон и до днес не са обяснени адекватно. Всъщност ако замениш "време" с "движение/промяна", почти нищо от същността на казаното/цитираното от теб не се променя.
Ако границата на промяната е удържането на идентичност, то това удържане и настояване за единтичност е присъща черта на всеки субект, а промяната - на всеки свят. В конвенциите на този свят, така се е случило, че ние описваме промяната чрез времето, а идентичността - чрез аз-а.

"Цялото математическо естествознание, приемайки презумпцията за неоспоримо самоидентична вселена, е натикано в системата на възможния опит"
Вече не е баш така ;). В квантовата механика, преди нещо да се прояви (емпирично), то си кротува в супер-позиция от възможности (теоретично).

[линк]

"Цялото математическо естествознание, приемайки презумпцията за неоспоримо самоидентична вселена, е натикано в системата на възможния опит"
Вече не е баш така ;). В квантовата механика, преди нещо да се прояви (емпирично), то си кротува в супер-позиция от възможности (теоретично).


Квантът е трансцендентална мярка - имах предвид, че в мигновената корпускулярност навярно няма нищо "естествено", за да отдаваме естетските си предпочитания на "теоретизъм", базиращ се на нерационални детерминанти. Майтап, де!

Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ

Откъде пък реши, че 1+1 е винаги 2. Това е така само в математиката и то не за друго , а защото ние сме се договорили това да е така в съответната алгебра. Във физиката далеч не всички величини са адитивни! Във философията пък, количеството води до поява изневиделица на ново качество. Т.е. десет дървета + десет дървета не са 20 дървета, а са цяла еко-система, чиито характеристики въобще не се покриват от сумарните характеристиките на нейните части.

десет дървета + десет дървета не са 20 дървета, а са цяла еко-система, чиито характеристики въобще не се покриват от сумарните характеристиките на нейните части.

10 дървета плюс 10 дървета са 20 дървета.

Привилегирова се възможността за един принципно рационализируем, респ. прозрачен числов ред. Привилегироват се простите количества, общото бива предпоставяно като количествена съвкупност, същото предопределя различното субстанциално, преди всичко А=А и едва от това следва всичко останало. Но изказването на А ей-сега е нещо изначално различно от А като "изказано за вечни времена". Как така прие императивно, че А е самоидентично "за вечни времена"?

Това не е така.

Нали принципно рационализируемият универсум на математиката е потенциално безкраен?

Математиците НЕ обичат безкрайности. НЕ обичат безкрайности. Мразят ги!

Нали се опитвах да те убеждавам, че дори първото, с което се сблъскваш - тялото си - в качеството си на знак за самия теб, е вече нещо различно от теб. Всяко възможно отъждествяване е вторично приемане на знака (нещо друго) за "същото". Ти не можеш да се домогнеш до същото ако предварително не речеш да нарочиш другото за същото. И едва оттук нататък следват теоретизациите и хипотетико-дедуктивните извеждания. Спри да нарочваш и почни да изследваш кое те кара да се отъждествяваш с нещо друго, за да го представяш за "същото". И не е ли това абсурд, по-голям и от "моите писаници"? И още: не си ли ти, който решава да вярва и да си мисли, че "сетивата му там са програмирани за нещо си..."? Въпросното програмиране е спогодба, която произволно взема дадена асиметрия от т.нар. "действителност", за да си създава причинни връзки в областта на биологията, физиологията на ВНД, психологията и пр. Но всичко това е, така да се каже, назоваване на онова там вън... на езика на биологията...етс.

И това не е така. Каквото и да кажеш, винаги мога да ти кажа, че не е така. Ще се получи истинска философска дискусия! Даже мога да изсмукам аргументи от пръстите си .

Прав си, безсмъртен си. Спор нема!

ха-ха, ти не правиш ли разлика между математика и онова, което се опитваш да описваш с нея. Ако ти повярвам че 20 дървета са си 20 дървета, то вместо хубава гора, някой ще вземе да ми продаде 20 трупи за огрев. Абстрактният свят на математиката е свят на единтичност. А в живия живот такова нещо няма. нито 1+1=2 нито А=А. В света всичко се променя още докато си гъкнал - знаеш лафа за влизането в една и съща река.

"Прав си, безсмъртен си. Спор нема".

Изобщо не съм се опитвал да доказвам, че съм безсмъртен. Това, което се опитах да покажа е че моята смърт и моето безсмъртие са в равна степен безпредментни понятия. Сбъркани в самата си същност.

твоя теза:
" Не може просто да ми кажеш, че нещо могло да е другояче, и че очите ни лъжат Ако нашите сетива не бяха „програмирани” да гледат на света обективно, тогава немаше да оцелееме. Ако аз виждах мостове там където има пропасти щех да се пребия в некоя пропаст"

пак твоя теза:
"но бихме могли цел ден да си спориме дали зеления цвет, който аз виждам не е червен в твоите очи."

последно - обективен ли е зеления цвят или не?
Това че сме се уговорили да ползваме общ език изобщо не прави света обективно-еднакъв в очите на всички. Аз например виждам мостове там, където ти виждаш пропасти. Но конвенцията на езика ме е научила да наричам това нещо пропаст и да знам че ако тръгна към "моста", наричан от хората пропаст, то ще ям пердах от мама. Ето как посредсвом езика, изграждаме свят , който изглежда обективен за всички. Но също така се лишаваме от възможността да проверим дали наистина всяка пропаст е пропаст.

Представянето на нещо преди всичко като НЕГО САМОТО онтично (т.е. поради своята загубеност в презумпцията за една тотална вселена на съществуващите) закрива произхода на неговата идентичност. Такова приплъзване към тъждеството на представата като фундамент, на който се крепи светът/животът, е вече изгубване. Изглежда абсурдно, но е факт: тъкмо неоспорената идентичност, самопредставилата се идентичност, е изгубена идентичност. Тази идентичност, заемайки авторитет отвън, се оказва манипулируема, понеже се запилява сред безкрайната множественост на присъстващите.

Тоталността на Същото е тотална игра в границите на играта на тоталност – тя се отнася към света, създава съответния калейдоскоп от възможности за една универсална вселена, но като всяка игра, и нейните възможности са крайни, а резултатите – оспорими. Опитът от другостта, Делото за движение без завръщане, без възможност за отстъпление, Пътят през апорията, изживяването на Парадокса откъм границата на познатото е метаигра: тя обяснява, но не пледира. Метаиграта има едно наистина особено предназначение, което за неоспорващите статуквото изглежда да я прави сякаш ненужна: тя е игра, която обяснява игровостта изобщо. Фактическият ред не ме задоволява – философията идва да каже, че всичко би могло да бъде и другояче. Философски погледнато това, което фактически го има, фактически го няма. Колкото и да не е утешително казаното, утехата е в това, че само така можеш да видиш света ясно.


Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ

Изобщо не съм се опитвал да доказвам, че съм безсмъртен. Това, което се опитах да покажа е че моята смърт и моето безсмъртие са в равна степен безпредментни понятия. Сбъркани в самата си същност.

Виждаш ли колко е лесно да се говори в прав текст?