Нещо за красивата смърт

Искаш ли да ти кажа как да превърнеш тизи мит в реалност? Пробвай да скочиш от покрива на 15 етажна сграда. Не само децата, а и бабичките на пейките около блока ще се уплашат като ти видят "символа" размазан на плочките.


Нощес го сънувах тоя сън. Истински кошмар! Не помня само дали блокът беше 15 етажен или май повече... Помня, че последното, което видях, преди да се събудя, наистина бяха лицата на седящите по пейките бабички и играещите около тях деца. На всички лицата им излъчваха ужас.

В момента на падането се събудих. Сърцето ми уплашено туптеше. Опипах се. Бях пак аз. И пак целият.

Та така се отърваваме ние, софистите, от умирането. С една уплаха.

Върни се!

Та къде казваш ги продават тези очила на смъртта?




Ха-ха! Не знам... До сега не съм ги срещал по сергиите на живота.

Върни се!

тук не става въпрос дали моята смърт съществува за бабичките и децата, а дали съществува за мен. Как може да се плашиш от нещо, което не съществува, което е отвъд какъвто и да било личен опит. Аз обаче имам личен опит с болката и затова няма да скоча, защото ме е страх от нея.

Как може да се плашиш от нещо, което не съществува, което е отвъд какъвто и да било личен опит.

Щом немаш личен опит с умиране значи си безсмъртен??? И на тебе философиата ти е дошла малко в повече.

"Щом немаш личен опит с умиране значи си безсмъртен??? "

а какво е безсмъртие при положение, че аз давам живот на времето?
Щом времето започва и свършва с мен, значи съм безсмъртен. Т.е. никога не умирам в рамките на моето си време

Прав си, жив си докато не умреш. Освен това си гении в областа на физиката, математиката, медицината, музиката, литературата, белетристиката, футбола, изобразителното изкуство и пластичната склуптора в рамките на твоето си ограничено познание в тези области на човешката дейност. С други думи можеш да си въобразяваш, че си всичко каквото си помислиш, че си и след това да си го доказваш на самия себе си с разни псевдо-логични разсъждения.
Успешно и щастливо безсмъртие!!!

Защо предпоставяш чистата форма на времето като някакво вместилище на хора и съдби? Я се опитай да докажеш, че субектът е функция на времето, а не обратно! За мен например няма време без съпоставка на изтичането му спрямо неподвижни реперни точки за ориентация в пространството и без целеполагане от гледната точка на наблюдаващ субект. Ти какво мислиш по този въпрос?!


Прав си, жив си докато не умреш.


Във философията поставяме и такива въпроси: 1) КОЙ си ти, за да знаеш, че си жив или ще умреш; 2) Как така знаеш, че си жив - например сигурен ли си, че просто не наблюдаваш живота, подобно на зрителя в киносалона, който гледа филма, но не е част от филма? 3) Откъде знаеш какво е да умреш, след като цялото ти знание за смъртта ти идва от живота, който те кара да апрезентираш (преживяваш мислено или въображаемо) винаги нечие друго, но никога не и твоето умиране?

Тук сме сериозни хора, а имам чувството, че много ни подценяваш с въпросите си. Опитай се да отговориш на моите!

Върни се!

Щом времето започва и свършва с мен, значи съм безсмъртен. Т.е. никога не умирам в рамките на моето си време

Абсолютно съгласен! Безсмъртие не означава, че смъртта закономерно следва живота в някакво абсолютно пространство-време. Безсмъртие означава че няма свят извън акта на изговаряне на света през трансценденталната форма на субект на изговарянето. Противното е пошла, порочна метафизика и вяра в илюзии, които светът високомерно приема за "самата истина".

Светът никога не е повече от това, което бива осветено съзнателно като чисто случване на пределен, краен, смъртен хоризонт на принципна значимост.

Вечността, в/през която хората си мислят, че се редували животът и смъртта, не е никакво безкрайно времетраене, а безвремие.

"Живот" и "смърт" в метафизичен смисъл са чисто и просто (при)видения.



Върни се!

Освен това си гении в областа на физиката, математиката, медицината, музиката, литературата, белетристиката, футбола, изобразителното изкуство и пластичната склуптора в рамките на твоето си ограничено познание в тези области на човешката дейност. С други думи можеш да си въобразяваш, че си всичко каквото си помислиш, че си и след това да си го доказваш на самия себе си с разни псевдо-логични разсъждения.

Това, което изброяваш, не са някакви области на "живота" или "действителността сама по себе си", а чисто и просто структури на съзнанието със своя специфика, които нямат свое битие извън конвенционалния функционализъм и всекидневна подръчност на познаващия и действащ субект. Изброените от теб уж "области" са нищо извън рамката на прагматично наложената ти субект-обектна форма на световно конституиране. Бих могъл да ги нарека още феномени "на входа" на твоята собствена съзнателна поява в една или друга ситуация. Във феноменологичен смисъл субектът е чист, конститутивен фактор за битието на кое да е подръчно/феномен. А това ще рече, че ориентацията ни в света зависи от структурите на съзнанието и субектът не може да се обективира дотам, че да се превърне в един от множеството посредничещи си фактори, които го "заобикалят" - това би означавало да се игнорира рефлексията. Тъкмо рефлексията идва да ни каже, че смисълът като форма на светоносност припокрива средата на местообитаване отвън и отведнъж, а всяко функционално абстрахиране от въпросното единство в полза на едни или други предметни отделности/посредници, е обикновен предразсъдък.

Заради този предразсъдък е именно възможна емпиричната наука и всяка всекидневна дейност, но това не го прави нещо повече от предразсъдък.

Философията е тази, която разбулва въпросния предразсъдък.

Върни се!

“Тук сме сериозни хора, а имам чувството, че много ни подценяваш с въпросите си.”

По скоро вие се надценявате. Какво мога да кажа на човек който може да измъти това изказване:

Тъкмо рефлексията идва да ни каже, че смисълът като форма на светоносност припокрива средата на местообитаване отвън и отведнъж, а всяко функционално абстрахиране от въпросното единство в полза на едни или други предметни отделности/посредници, е обикновен предразсъдък.

Впечатлен съм! От къде ги научи всички тия бомбастични изрази? Функционално абстрахиране, рефлексия, целеполагане... и на всичкото отгоре сте безсмъртни!!!
Я да опитам аз дали мога да измисля нещо подобно. Какво ще кажеш за:
Събконцесионално беливиране в абилността на логическите разсъждения резултира в имагинарната абилност на субекта да достига до абсурдни конклузии. Въпросната инклинация към беливиране в абилността на логическите разсъждения е резултат от инклинацията на субекта да функционализира.....добре ли се справям?

Забавни сте ми, не отричам. Все пак ако бях на ваше место бих излязал отишал да се поразходя и да помисля дали нема нещо нередно в "логически обосновани" твърдения от сорта на това, че движението било невъзможно понеже за да стигнеш от А до Б требва първо да минеш половината на половината на половината разтояние и какво там още.

красивата смърт наистина е вживяване в ролята на красива смърт. дилемата тук е дали да се примиря с невъзможността за невживяване. аз веднага се примирявам с това, защото друго нищо не мога да направя. тогава единственото, което мога да питам е какво ми дава констатацията на това вживяване. дали мога да се вживея още по-добре в конкретна програма или да кажа, махнете ги тези, всички са еднакви, тоест да се вживея в собствена малко по-обобщена програма. е то, същото се свежда до въпроса, какво искам да направя с живота си, тоест модулирането на "към моята смърт" програма от самия себе си, както си искам, и това в по-големия контекст на моя живот. тук един проблем например е дали да обобщавам много програмата, или да я сведа до едно конкретно направление. същото се свежда до оценка на ефективността на начините на живеене, според каквито основни положения за моя живот аз съм приел. например дали и как да бъда ценен за обществото, за себе си, или други по-абстрактни основания. внимание обаче, не всички програми работят. програмите трябва да са подплатени с реална биология, психология, а защо не и социология, доколкото някои от целите ми все пак засягат социалното.

>Във философията поставяме и такива въпроси: 1) КОЙ си ти, за да знаеш, че си жив или ще умреш; 2) Как така знаеш, че си жив - например сигурен ли си, че просто не наблюдаваш живота, подобно на зрителя в киносалона, който гледа филма, но не е част от филма? 3) Откъде знаеш какво е да умреш, след като цялото ти знание за смъртта ти идва от живота, който те кара да апрезентираш (преживяваш мислено или въображаемо) винаги нечие друго, но никога не и твоето умиране?

Тук аз винаги съм виждал следните положения:


1) живеенето да се дефинира като точно това, което се случва. тоест винаги има някакво живеене. друг е въпросът КОЙ живее и КОГА и ПО КАКЪВ ТОЧНО НАЧИН.

2) субектът, който открива себе си в живеенето, не гарантира съществуването на СЕБЕ СИ (като "нещо" например), а гарантира специфична особеност на това живеене, тоест някаква консистентна закономерност, изменение в това живеене, от което казваме, че точно тази закономерност Е СУБЕКТЪТ КОЙТО ЖИВЕЕ.

3) тогава винаги има НЯКАКЪВ субект и ТОЙ живее. (Не ни интересува начинът по който ТОЙ съществува, думичката е просто референция към определена специфичност на съществуването)

====

Откъде знаем че не съществуваме след смъртта?

1. Най-силният аргумент, който е недоказуем, е консистентността на цялостното ни знание за света. Тоест колкото по-добро и взаимо-свързано е обяснението на тъканта на съществуването, толкова ние имаме по-голямо основание да обръщаме внимание само на това обяснение.

1.1. Ако нещо има значение за съществуването на СУБЕКТА такъв какъвто ние го познаваме, и то по начин, който да запазва този субект в определена степен, ТО ние се надяваме именно поради тази степен на запазване, на съвместимост ако искате, нещо загатващо да бъде отразено в консистентната тъкан на обясненията за света, който обитаваме.

Ще дам пример: от определно сегашно развитие в обясненията на света ние сме достигнали до идеята за възможност на СИМУЛАЦИИТЕ. тоест собствената ни среда в случая е успяла да ни загатне еъзможноста и даже начинът за случване на по-обобщени съществуания. помислете, това е МНОГО СИЛНО.

Идеята е, че всичко, което може да се научи за по-голямо съществуване, което по някакъв начин е свързано с нас, вече може да бъде открито в собствения ни бекграунд.

1.2. Ако пък не може, няма смисъл да се занимаваме.

1.3. Тогава предположението от 1.1. остава най-силната и естествена програма, която трябва да се следва.

В частност ще дам още един пример: Ако например съществува идеята за Бог, и тя е възникнала по определен начин. Тоест ние откриваме тази идея във средата, в която живеем, То може би това действително е нещо скрито в средата, което загатва по-обобщение форми на съществуване. Това е напълно в духа на 1.1. Обаче, много важно е отново да се обърне внимание на цялостната консистентност. Тоест идеята за бог трябва да е "реална", да се вписва в цялостното обяснение за света. И трябва да бъде изследвана.

Смъртта е оспорване/отнемане на идентичност, а не търсене и намиране идентичност-на-смъртта.

Върни се!

Впечатлен съм! От къде ги научи всички тия бомбастични изрази?


Хе-хе! А ти не си ли чувал, че в къщата на палача се говори само за брадва?!

Върни се!

Събконцесионално беливиране в абилността на логическите разсъждения резултира в имагинарната абилност на субекта да достига до абсурдни конклузии. Въпросната инклинация към беливиране в абилността на логическите разсъждения е резултат от инклинацията на субекта да функционализира.....добре ли се справям?

Моето има смисъл, защото знам за какво говоря, знаят и някои други, които ме четат. А твоето е нескопосан, да не кажа снобски, опит за пародия. Не, няма да кажа "снобски", щото снобите даже не се сещат да пародизират!

Върни се!

Тук аз винаги съм виждал следните положения:


1) живеенето да се дефинира като точно това, което се случва. тоест винаги има някакво живеене. друг е въпросът КОЙ живее и КОГА и ПО КАКЪВ ТОЧНО НАЧИН.

2) субектът, който открива себе си в живеенето, не гарантира съществуването на СЕБЕ СИ (като "нещо" например), а гарантира специфична особеност на това живеене, тоест някаква консистентна закономерност, изменение в това живеене, от което казваме, че точно тази закономерност Е СУБЕКТЪТ КОЙТО ЖИВЕЕ.

3) тогава винаги има НЯКАКЪВ субект и ТОЙ живее. (Не ни интересува начинът по който ТОЙ съществува, думичката е просто референция към определена специфичност на съществуването)


По 1) ... Точно това, което се случва, е изказване на живеенето, т.е. описване на възможността случващото се да бъде дефинирано като "живеене", но така също то би могло спокойно да бъде дефинирано и като "сън", "умиране", "халюцинация" и др. Сиреч "винаги има някакво живеене" е дефинитивна идеализация, повече или по-малко случайно, обстоятелствено полагане тъкмо на живеенето като мяра за абсолютна консистентност на явяващите се. Ами ако се случи такова умиране, което по презумпция поражда смърт, как тогава ще се запази дедуктивната презумптивност ("винаги има") на живеенето в контекста на абсолютното му прекъсване? Аз затова избягвам да отъждествявам в рефлективен смисъл понятията "умиране" и "смърт". Обяснението на смъртта чрез умиране-на-друг(-о) е по същество в-живяване в сказание, привилегироващо живота, който следва да обяснява какво е смъртта. Едно такова сказание обаче субстанциализира живата форма, освен това изобщо не докосва смъртта като проблем в екзистенциален план.
По 2)... Добро е като хипотеза - впрочем типично философска, т.е. рефлективна хипотеза! Но все пак да напомня, че в акта на изказаното предположение и въпросната закономерност е положена случайно и не е никакъв гарант, освен конвенционален, игра по правила.
По 3)... Добре! Но казаното за 2) важи и за 3) - условността на правилата спрямо "живеещия субект" трябва да се има предвид и тук.

Върни се!

Откъде знаем че не съществуваме след смъртта?

1. Най-силният аргумент, който е недоказуем, е консистентността на цялостното ни знание за света. Тоест колкото по-добро и взаимо-свързано е обяснението на тъканта на съществуването, толкова ние имаме по-голямо основание да обръщаме внимание само на това обяснение.

1.1. Ако нещо има значение за съществуването на СУБЕКТА такъв какъвто ние го познаваме, и то по начин, който да запазва този субект в определена степен, ТО ние се надяваме именно поради тази степен на запазване, на съвместимост ако искате, нещо загатващо да бъде отразено в консистентната тъкан на обясненията за света, който обитаваме.

Ще дам пример: от определно сегашно развитие в обясненията на света ние сме достигнали до идеята за възможност на СИМУЛАЦИИТЕ. тоест собствената ни среда в случая е успяла да ни загатне еъзможноста и даже начинът за случване на по-обобщени съществуания. помислете, това е МНОГО СИЛНО.

Идеята е, че всичко, което може да се научи за по-голямо съществуване, което по някакъв начин е свързано с нас, вече може да бъде открито в собствения ни бекграунд.

По 1. ... Консистентността на системата на знанието ни, т.е. нейната силна вътрешна непротиворечивост може да "засилва увереността ни", но какво основание за "смъртност на субекта" е това последното пред прага на въпроса - кой изобщо умира, след като субектът не принадлежи на вътресистемния ред, а е негова граница? Субектът такъв, какъвто ние го познаваме (1.1.) е всякога явяващото се в изоставащия модус на системно описание, но в такъв случай подобен субект не би могъл да бъде трансцендентално условие за съхраняване на системната цялост, а единствено предметно обособим системен компонент. При това положение схващането на "смъртта на субекта" не би могло да изпревари изначално явяващата се субективна представа за "смъртта на субекта", доколкото субектът на представата е вече винаги нещо първично спрямо "представата за субект", представяща ни вътресистемния ред, към който уж принадлежал и вече "мъртвият субект". Всяка идентификация на субекта в емпиричен план фатално го обективира и попадаме в капана на порочен метафизичен предразсъдък за субекта като същество.
Може да се каже, че субектът не съществува след "смъртта на субекта" само доколкото философски не е положен субект на описанието на света, който по своя воля и съобразно контекстуална целесъобразност да отменя отъждествяването на "субекта" с немърдащото вече тяло на онова, което по предварителна спогодба и още "преди смъртта" сме решили да отъждествим със субекта. Във всеки случай субектът, регистриращ "смъртта на субекта", е действителен, а не липсващ.

По 1.1. ... Рухването или унищожението на "специфичната особеност", (положена постфактум като субект) все още не означава, че установяването или описанието на въпросното "унищожение", вследствие на смърт, увисва в нищото без да бъде установено/забелязано от субект, който го установява/забелязва. Т.е. няма как субектът на сказанието да изостави сказанието, дори когато това сказание опитва да изрази смъртта: сказанието на смъртта всякога ще се нуждае от субект-на-сказанието, а посочването на "умрялата специфична особеност" ще си остане сказание за тази особеност в качеството й на обект.
Досещането ти за симулациите ми хареса! Но и "сегашното обяснение на света" е симулация, доколкото статутът му е чисто условен и епохалните му детерминанти са случайно, обстоятелствено наложени. Съществуващото е симулакрум, доколкото е възможно обяснение на света без оглед на абсолютен референт (философски погледнато няма случай, в който светът да се явява "сам по себе си"). Симулациите на живота и смъртта не притежават абсолютна стойност тъкмо защото са положени в лоното на абсолютното различие/случайност на интерпретациите, вкл. на реперните точки, които обстоятелствено полагаме и от които се тръгва. Играта на интерпретации като бдителност за чистия случай, който не следва от никаква предзададена закономерност, е опит за философия (на смъртта) без оглед на особени специфики и ценностни привилегирования.



Върни се!

Моето има смисъл, защото знам за какво говоря, знаят и някои други, които ме четат

Има една хубава приказка на Андерсен. Нарича се "Новите дрехи на царя".

Забравяш и една друга приказка - на Виктор Юго. ...Как никой (освен едно дете) не смеел да извика: ЦАРЯТ Е ГОЛ!

А той бил наистина без дрехи, ама всички си траели... Нещо повече, от както се помнели си внушавали да го виждат облечен.

Било въпрос не само на престиж, но и на живот и... СМЪРТ!...

Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ

"Прав си, жив си докато не умреш"

Това по кой часовник - по твоя или по моя? По моя аз винаги съм жив! Ако ти е трудно да си го представиш, ми приеми че моето време се забавя до безкрайност в момента на смъртта. Такова схващане не противоречи дори на безумната предства за свят съществуващ независимо от съзнанието.

"...в рамките на твоето си ограничено познание в тези области на човешката дейност"

смъртта не е област на човешката дейност, нито е предмет на познание, нито пък притежава какъвто и да било референт. Предмет на познание са историята , митологията и предпоставките за появата на смъртта като значим символ и като предпоставка за философия въобще. Фолклорно-атеистичните представи почиват на предразсъдъка, че съзнанието битува за кратко в един абсолютен и извечен свят, битуващ сам по себе си и сам за себе си. Но това е по-смехотворно и първобитно, отколкото представите за смъртта на племето тимбу-тимбу или пък на древните египтяни.

"Успешно и щастливо безсмъртие!!! "

ти защо все си тръгваш?