Нещо за красивата смърт

Първата ми мисъл за смъртта ме споходи като бях някъде 5-6 годишен. Беше ужасно, събудих се и започнах да крещя, не можех да приема как един ден няма да ме има, а другите ще продължат да живеят. Когато майка ми влезна в стаята и уплашено ме попита какво има, я излъгах че съм сънувал кошмар. През годините сам се борех с този страх и като че ли го преодолях, макар по-нататък да имах подобни случки отново.
С течение на времето тъй като в главата ми се въртяха много възможни варианти за смъртта (как може да умра при катастрофа, как някой може да ме убие от ревност или за пари примерно, как може да умра от някоя нелечима болест и т.н.) се появи и най-хубавият сценарий - този за красивата смърт. Започнах да гледам на смъртта като на нещо естествено и нормално, като една вратичка, която аз отварям и излизам от стаята наречена живот. Представях си как съм много стар, побелял и лежа на смъртно легло. Около мен са двете ми дъщери и първородния ми син, многото ми внуци и правнуци. Никой от тях не плаче, а напротив - щастливи са, че са ме познавали и че навярно ще ме запомнят с добро. Оттогава знам, че има и красива смърт, такава, която не носи болка, а единствено мир и спокойствие на душата.
Та идеята ми е как преодолях този свой детски страх. И тази вечер, понеже се чувствам някак особено и философски настроено реших да постна тези размисли в клуб "Философия". Защото темата за Красивата смърт може да бъде разбрана и философски преекспонирана именно тук.

"красива смърт" е оксиморон.
Литературен похват, целящ стилистичен ефект чрез съпоставяне на несъпоставими понятия.
В българската литература присъства особено често в творбите на Ботев.
А сега, кой е играча? :)

______________
Алкохолът не решава проблемите ...всъщност и млякото не ги решава.

Всичко което каза е вярно, дори нещо още по-странно и аз това същото сам го изживял.

всяка сентенция, свързана със смъртта е от областта на митологията. Не може да приемаш нещо за вярно, след като е непроверимо. Смъртта не е нито "грозна", нито "красива", нито "страшна". Най-честното отношение към смъртта е игнориращото равнодушие.

според мен смъртта като старец е всичко друго но не и красива. за мен красива смърт е, както колегата спайдърчо даде жокер, смъртта за родината, на фронта.

За мен пък смъртта е невъзможно действителна, докато животът - понеже непрестанно го изговаряме - един чисто и просто възможен мит откъм смъртта. Смъртта всякога се самоутешава с думи(те): твърдя, че е твърде възможно да ме няма изобщо... Впрочем тъкмо това утешение е красиво.

ако нямаше смърт (било и като символ) щеше ли да стои въпроса за смисъла на живота?

Не, нямаше. Отсъстващото (смъртта) е повече от присъстващото (живота) именно с това, че го/я няма на света, а толкова настоятелно респектира и притиска живота ни. Смъртта не присъства, няма я, а ни прониква; от никъдето си - тя е навсякъде и най-вече в сигурното, което се о-питва, а с това и прекъсва. В абсолютния случай, който философията изследва, няма тотално тъждество. Респектът на безсмислието е в прекъсването на смисъла като обреченост за среща с другото.

Само откъм смъртта животът има свое качество, релация и модулация. Яснотата за живота идва от по-честата среща с безсмислието/смъртта.

Философите живеят смъртта, мислейки я.

Не само философите живеят смъртта мислейки я, но и раково болните, хив серопозитивните, хората чиято съдба се е променила коренно. Веднъж осъзнали своята уязвимост и това колко крехък е животът те ценят всяка една секунда щастие тук на този свят. И искат да умрат красиво. А дали красиво е точната дума това не знам. Наричайте го както си искате.

Не си прав. Ти можеш да умреш за Родината по нареждане на Генералният Щаб на армията, а не по свое желание, без дори да си осъзнал, че това е твой дълг. Тогава смъртта ти няма да е красива, а ще е мъченическа.

От всички митове смъртта е най-живия. Животът може да има свое качество единствено в релация с друг живот, а не със смъртта. Именно гледано откъм смъртта, животът е безсмислица, а гледано откъм живота, смъртта е родител на всички възможни смисли или поне на въпросите за тяхната състоятелност. Тя май е необходимо условие за философия. Мислейки смъртта ние не мислим нея, а мислим преходността на битието - светът е тук само за малко. Или поне онзи свят, който наричаме "мой". Именно в "мой" и "аз" е апорията, а не в смъртта. Животът не умира- умира индивидът. Може ли да се каже че една амеба умира, когато се раздели на две.

6te6e da e o6te po tup zivoto

Екзистенциално погледнато, такова нещо като смърт на емпиричен индивид си е оксиморон. Смъртта е неустановима действително, освен като в-живяване в сказанието на нечие друго умиране. Смъртта следва да бъде автентично мислена само по един (чисто) възможен начин: като противопоказна на кое да е сказание, включително и на собственото й.

Животът може да има свое качество единствено в релация с друг живот, а не със смъртта.


За мен субстанциалното е необходима степен на екзистенциална конкретизация. Именно пред прага на смъртта животът диктува парадигмата на своята екзистенциална конкретност. Животът изобщо не е мой, но животът не може да мине без принципната пресрещнатост в обяснението на все пак един мой живот.

"Животът на другия" е възможност за обговаряне на моя смъртен опит. С това животът на другия е по-скоро резолюция, а не абсолютна релация.

ако оставим настрана "абсолютните релации" , нямах предвид гледането в чуждата паница като способ да вменя качество на живота "си".
Представите ми за живото-смъртта са по-скоро будистки. Животът е филм. След края на филма, излизам от киносалона и си казавам - баси колко тъп беше тоя филм по сравнение с предишния. Разбира се онзи, който гледа филма не съм "аз", защото "аз" е част от филма. Също и смъртта е задължителен режисйорски похват в оцелостяването на сюжетната линия.

Е, да де, аз също - и "ми", и "си" (и) за "мен", както и за "теб" си остават условности, обстоятелствени местоимения. Подсказката ми беше повече спрямо едно твое - надявам се - недоглеждане. Счетох, че разликата между "друг живот" и "живот на другия" във феноменологичен контекст е съществена. Мисълта ми е, че животът няма как да надхвърли чистата форма (единството, виртуализацията) на своето субектно постигане. Тъкмо въпросното "няма как" е изначално пред лицето на смъртта.

Тук, разбира се, трябва да се прави ясна разлика между "субектно" и "субективно". Всичко, свързано със субективното, е вече вторична релация на идентификация (същото, idem) или принадлежност (самото, ipse), ангажиращи ни в една или друга интерсубективна роля. Т.е. при втория случай (субективното) наистина става дума за характеристики, изразяващи функционализма на Аз-а, който е първото случайно положено, респ. антропологично условно.

Апорията на смъртния опит е в същността на заплахата от формалното втеляване. Означаването на живота не предполага живота като "живот" преди акта на означаване - то презентира живота като ефект от действието изказване-на-живота; в такъв случай онова, което одействи-телява живота е неговото абсолютно друго. Животът е сказание за една действителност, която следва да бъде разбрана (understand) така, сякаш нейното току-що актуализирано изказване никога не се е състояло (stand), респ. прекъснало.

Субектът е краен хоризонт (о-пит) за удържане на непротиворечивото (смисъла) в риска на съотнесеност с това, което бива мислено. Така всяко сказание, рефлектирано през субект, се оказва противопоказно.

Философията е оглеждане през "очите" на смъртта =>. Животът е цял-ото онова, което преди всичко бива забелязано, вкл. и преди факта на кое да е умиране.

Мона Лиза шифър?

Смъртта е неустановима действително...

Философията ти е дошла малко в повече.

ами прав си - "другият живот" може и да участва в релацията, но смисъл и качество на живота може да бъде вменено само отвъд живота. Ние можем да смисляме и окачествяваме само нещата от живота (гледайки ги из-отвън), но не и живота като нещо. Това значи, че ако животът има смисъл и е нещо, този смисъл и това нещо са притежание на субект отвъд живота. Все пак това не е задължително, нито е необходимост. Защото осмислянето на нещата от живота не предполага съществуване на смисъл, качество и външно "одействи-теляване" на живота. Ежедневните логики и аналогиите в случая са непричом именно поради невъзможността на смъртния опит. То е същото като да говорим за Всичкото о гледната точка на празното множество. Как да вменя качество на Вселената след като не мога да излезна отвъд нея. Абсурдно е. Само можем да си предполагаме.

"Философията е оглеждане през "очите" на смъртта "

Та къде казваш ги продават тези очила на смъртта?

"Философията ти е дошла малко в повече"

а според мен, на теб ти е дошла в повече. Дай да наричаме нещата с истинските им имена

"Смъртта е неустановима действително..." означава че бидейки жив, ти не можеш да регистрираш събитието на собствената си смърт. Това събитие не е част от твоя живот. И затова си обречен никога да не разбереш че си мъртъв. В този смисъл смъртта за теб си остава мит, символ и плашило за децата.

в този смисъл смъртта за теб си остава мит, символ и плашило за децата.

Искаш ли да ти кажа как да превърнеш тизи мит в реалност? Пробвай да скочиш от покрива на 15 етажна сграда. Не само децата, а и бабичките на пейките около блока ще се уплашат като ти видят "символа" размазан на плочките.