Гащи / Контакти / Поколения / 50-60

     Ски и някои други подробности

     Случи се така, че като бях на 5 годинки се падна удобен случай да се науча да карам ски. Над вадата до хижата, където нашите караха почивката си, имаше една картофена нива с лек наклон, тъкмо за начинаещи. Ски като за мене нямаше, но баща ми реши, че като за начало какви да е ще свършат работа. Та тези бяха едни огромни дървени бичмета, два пъти по-дълги и по-тежки от мене. След като ме привърза към тях и ми дръпна един встъпителен инструктаж, той ме гледа половин час как се изкачвам и спускам и ме остави да се оправям сам.
     Качването вървеше как да е, с много пъхтене за половин час успявах да докретам до горния край на нивата, за да се пусна след това за 2 минути. Ските бяха неуправляеми, нямах понятие ни как да завия, ни как да спра, та за да не се отзова във вадата, набързо изобретих начин за убиване на скоростта ръчкайки с щеките напред. Да, ама те и щеките бяха като за ските, един чоперек над мене стигаха и стана каквото трябваше да стане – едната щека ми се надяна в окото, добре че тогава бяха бамбукови с добре закръглени кожени дръжки, та се разминах само с една синина. За нея, разбира се си отнесох един плесник, заедно с поредното “Бе, аз казах ли ти!”. Оттам нататък трябваше да карам без щеки, ските вече правеха съвсем каквото си искат, та като единствен начин да им се наложа, оставаше решителното сядане на терена. Оказа се доста ефикасен метод. Не само за спиране, но и за предизвикване на разни физиологични нужди.
     Зорът ми дойде изневиделица, но затова пък с пълна сила. Майка ми ме беше навлякла като за бивак под Айгер, та клин, та наполеонки, та вълнени гащи, та къси гащи, сакън детето да не настине. Започнах трескаво да се разпасвам, опитвайки се отчаяно да си спомня, кои от аксесоарите бяха с копчалък, и кои без.
     Опитвали ли сте се да обелите глава лук за броени секунди? Е – и аз толкова успях, още повече че въпросният ми орган се беше минимизирал съвсем от студа. Стана, каквото трябваше да стане – подмокрих се, и то основно.
     Ами сега? Такова не ми се беше случвало от... и аз не си спомнях откога. Хукнах стреснат в леко разкрачен свински тръс към хижата влачейки бичметата след себе си, огласявайки близката горичка с отчаяните викове:
     – Маме-е! Начурках се!
     Отвътре явно някой беше дочул нещо и на прага ме посрещна домакинята с угрижен вид и ме попита какво е станало. Недалновидно си признах компрометиращия инцидент и тя прихна да се смее, двама от гостите, който бяха останали вътре се присъединиха. Отнякъде се появи майка ми и с пламнало лице ме хвана и повлече към стаята, като след първата чупка на коридора ме ощастливи с един шамар, после тръгна да ме разсъблича, но изведнъж спря и почна да ме опипва:
     – Къде...?
     Посегнах и аз надолу и се слисах. От препускането по картофената нива голяма част от позора се беше изпарил. Започнах да се съмнявам в достоверността на случилото се, а майка ми се ядоса още повече при мисълта, че напразно ми е брала срама, когато баща ми се сети:
     – Къде са ти ските?
     – Ъ-ъ...
     Че не съм ги оставил на нивата бях почти сигурен, все пак не бяха наши, дотолкова и детската ми глава побираше, а бях и наблюдавал с какво усърдие той ги натриваше с вакса. Но къде бяха сега? След поредния плесник и комплект нови гащи, изхвърчах паникьосан навън да ги търся. После се оказа, че съм ги подпрял съвсем уставно до входа, а хазяина ги е прибрал, но докато се разбере голямо шубе брах.
     Така, въпреки че седмица по-късно ми купиха ски съобразени с ръста и теглото ми, интересът ми към зимния спорт още в крехка възраст претърпя сериозна криза. Чак след години, когато по пистите се пoявиха едни аеродинамични какички, изтупани с подчертаващи формите цветни екипи и порещи със съскащи звуци бялата стихия, открих отново любовта си към летящите дъски.

     admiral@mail.bg