Придворният убиец - завършенаТА поредица. / Фен клубове / Фентъзи

Току-що довърших 3тата, последна книга. За целта се наложи да си пусна на рипийт "О фортуна", да надуя уредбата колкото позволява живеенето в апартамент и да се постарая да не подскачам много.

...... ако беше малко по-слаба щях да се нахвърля да я хваля. Сега обаче просто съм си размазан с блажена усмивка на лицето и зяпам през прозореца. Навън има растения. Едни такива, зелени. Баси.... Не би трябвало. Нормалното състояние на растенията е обгорено, мъртво, извито в ужасяващи и несъмнено болезнени форми. Най-добре - от черен камък.

Небето не би трябвало да е синьо. То е някакво такова алкохолизирано меланхолично окървавено бяло.

бе изобщо...

..... Книгата.....

.......... в една студена зима някъде на гъза на географията едно момче бива подаден от свадлив дяда на стражниците на укреплението. Причина : Копеле на принца, което семейството на майката не може (или не ще) да издържа.
Така започва първта книга от трите. Приятно, отпускащо четиво, мааалко по-депресионистично от нормалното фентъзи, подсказващи тихичко какво можем да очакваме от психологията на следващите книги. Завършва с впечатлението, че в поредицата героите ползват чийтове за безсмъртие. По-натам впечатлението за терминаторност на героите се засилва.... ама не може навсякъде да е като на Песен за Огън и Лед. Може би издръжливостта на и добри и лоши доближава книгите до компютърните игри. Хъм, де да знам. Ако е така, то играта е сюжет-ореантирано хардкор РПГ. Но не д&д или SPECIAL базирано, а някво такова измислено, дето могъщество се придобива не като избиваш гадове, а основно по други начини.

Втората книга вече може да се определи като депресарска. Но не харддепресията на книги, писани специално с цел да депресират, а с оная приятна софт депресия, която се получава, когато героя си те кефи, пък му се случват разни гадни работи, пък той не мрънка. Много. Има някои много добри попадения. Особено края. Който обаче отново показва, че автора не пише за простосмъртни люде....

Та стигаме до третата книга.
Ей тя е книгата. Самосъжалението и болката на героя с плацикат около нас като поточе около стинеща бира. И ний стинем. Героя се мъчи, продължава напред, мъчи се, продължава още напред, мъчи се, мъчи се, мъчи се. През половината време си мислим, че Е са си е ебало майката всичко и точка.
Ами да, ебало си е я е. И то така нали, едипово. През цялото време читателя се чуди коя от всичките настъпени противопехотни мини ще гръмне първа. Последната една осма считам за висше постижение на гадорионаслояващата фентъзи литература. И свършва точно така, както си трябва. Клишетата не са нещо лошо, ако се използват с мярка и когато трябва. А тук са употребени така.

Хъм... това, което най-много ме впечатли в цялата книга беше, че героят е добър. И май е единствения такъв. Той е придворен убиец, който си върши работата. Не се оплаква до втръсване как "о, ужас, налага ми се да убивам хора, но го правя за благородна кауза и значи трябв да преглътна чувствата си.". Като казвам, че е добър имам впредвид разни маловажни вметвания тук таме, които специално мен като податлив на такива въздействия човек ме карат да се чудя дали са останали добри хора. Героя ми напомня на тоя от Многоръкият Бог, само че там той воюваше срещу бог и не беше съвсем човек - а тук не е съвсем човек и воюва срещу хората. Или поне повечето от тях. Но го прави, защото ги обича. Което така и не си признава.

За жалост не мога да кажа какво конкретно ме впечатли, без да разкажа какво точно става вътре. Което пък не искам да направя, щото пиша туй за тия, дето са си казали : "ооо, тва нема да го чета, нещу не ме кефи името на автурката освен това никой не ми е казал, че е мегаяко."

Еми, освен ако не се казвате Келеборн, да, мега е яко. (Снейпе, не е по твоя вкус, мноо коварство и злоба и липса на доброта има в тая книга.)

та тва е. Който не е чел да ходи да чете, който е - да спори с мен :Р

Пица със сос от спагети