е невярата ми в това, че чужд човек ще обича истински детето ми и ще имам второ семейство (тоя път щастливо)

хората изоставят собствените си, как така биха се отдали на чуждите?

Лично не значи непременно важно.

Просто трябва да намериш човека... не е невъзможно, стига да знаеш какво търсиш. Но и в никакъв случай не търси баща за детето си, търси човекът, с когото всички заедно да сте едно цяло, щастливо семейство.

По повод собствените и чуждите деца... хора всякакви.
Бившият ми мъж не се сеща да дойде да види дъщеря си, а като се разделяхме твърдеше, че само за нея ще му е мъчно, че не иска да ги разделям... И аз не ги разделих - просто той изведнъж се почувства свободен и го удари на ергенски живот - нито издръжка му искам, нито има някакви задължения.
След първите няколко месеца, през които взимаше детето всеки уикенд, като че ли се успокои, че няма да има проблеми и може да я вижда и взима когато пожелае... и престана да има желание за това.
Тя самата вече е голямо момиче (на почти 6 години е), влюбена е във втория ми съпруг, както и той в нея. Омъжена съм повторно от 3 години и с ръка на сърцето мога да кажа, че особено откакто се роди бебока (вече повече от година) мъжът ми се занимава с каката дори повече отколкото аз - води я и я взима от детската градина, ходят заедно на пазар, той и купува дрехи, обувки и всичко необходимо, играят заедно и т.н. Ако ги погледнеш от страни, никога няма да можеш да кажеш, че тя не е негово дете... А баща й.... до един момент се опитвах да съхранявам неговия авторитет - на нея от време на време и става мъчно, че той не се сеща и пита защо не идва да я вижда. До скоро все измислях някакви оправдания, за да съхраня доброто и отношение към него, но май вече започвам да се отказвам - при положение, че той не проявява никаква заинтересованост, защо аз трябва да градя доброто отношение на детето към него. В никакъв случай няма да я настройвам срещу него, но просто ще оставя тя да проумее нещата и сама да си направи изводите.

Така че... според мен няма толкова голямо значение дали детето е негово или не - важно е какъв е човекът. А слава Богу - все още се намират истински човеци!

Не се отчайвай - търси, но не на всяка цена и щастието ще ти се усмихне!
Успех ти желая!

Never cared for what they do
Never cared for what they know
But I know

отгледала две не-мои деца мога смея да твърдя, че трябва да се водиш от максимата "на сила хубост не става". Т.е. от първия момент човека или приема детето или не - това си личи в съвсем дребните детайли - жестове, изтървани мимики, промърморени думи. Човек или го има вътрешно или не - било за собствени или чужди деца. Има семейства, които са се сдобили с дете по силата на обстоятелствата и за двамата то е бреме. Виждала съм майки, които уж са на детската площадка, а всъщност са някъде другаде - чуват се реплики от типа "ходи си играй, к'во ме занимаваш", "оффф, остави ме две минути на спокойствие"....
Но пък си мисля, че има моменти, в които и собствените ни деца ни идват в повече, та какво остава за чуждите! И гледам да не съдя прибързано без да познавам ситуацията.
Обаче поемеш ли ангажимента (било с раждане или осиновяване, та дори и припознаване или-както-там-се казва) трябва да го спазваш. Лошото е, че повечето го осъзнават след това.
Пожелавам ти да намериш твоята половинка. Щом други успяват, защо не и ти?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Честно да ти кажа и аз се притеснявам от това. Мисля, че си спомняш моя семеен проблем (където ме съветваш да отсвиря"Негово Величество Съпруга"). Съзнавам, че това е правилната крачка, но много ми е притеснено какво ще се случи нататък - дали ще имам нормално семейство (аз аз го искам тоооолкова много), как ще се отрази на детето ми друг мъж (не че имам такъв)... Пък и незнам дали си чувала приказката, че чуждото никога не става свое...

imam vtori brak i dete ot parvia. vtoriat mi saprug se grizi sa deteto i pravi mnogo poveche otkolkoto vaobshte bashta mu e pravil.
edin savet: prosto ne dopuskaite do sebe si naj koito njiam da prieme deteto vi. tova se razbira oshte v nachaloto kato izlezete niakolko pati zaedno.
ako parvo izgradite vrazka s niakoi a posle reshite da ustanoviavate dali toi hste prieme deteto vi moje da se okajete razocharovani i mnogo naraneni i pred dilemata: kakvo da pravia: dali d aprekratia vrazkata ili da prodalzavam.
ima maje koito shet priemat dezata vi i shte se grijat za tjah.
uspeh. koito tarsi namira.

Аз съм чувала приказката за чуждото и своето. Но не вярвам в нея. Напълно съм съгласна с mammа - всичко зависи от човека. Аз имам племенница, която не е дете на брат ми и съвсем искрено твърдя, че никога, ама никога не съм правила разлика между нея и детето, родено от брат ми. Взимам я през уикендите, през ваканциите остава у нас, на почивки я взимам с нас, водим я по разходки и музеи с нас... Никога не съм я чувствала като "чуждо" дете. Тя беше на 4.5 години, когато брат ми заживя с майка й. Тя не познава баща си и той никога не я е търсил. За разлика от mamma, снаха ми никога не е искала детето да има нещо общо с биологичния си баща и единствения такъв, който познава е брат ми. И никога с нищо не усетила или разбрала, че той не й е баща.
Така че, имай повече вяра в хората и гледай по-оптимистично.

Ние не знаем какво е самотата
И докъде се простира тя...

разбирам те напълно. но според мен наличието на мъж не трябва да е самоцел. мен по-скоро ме притеснява, че с времето се чувствам все по-добре така с детето и не мога да си представя друг човек в живота ни. дори се опасявам дали на мен ми е останал някакъв емоционален ресурс да дарявам обич, тъй като май всичко съм дала....а децата са умни и адаптивни и не мисля, че това е най-големия проблем. по-скоро е в нас - ние сме тези, които си вменяваме, че друг няма да ги обича. а нашия татко обича ли детето, като не го е виждал от 2 години (за някаква помощ да не говорим)?

и според мен да се оправдаваме, че оставаме с проваления си партньор заради детето е жестоко спрямо нас и него...ако ти си щастлива, и то ще е. децата разбират, когато нещата не вървят. и ще станете трима нещастни (като ти и мъжът ти в един момент може да почнете и тихо да се мразите).

искам да ти кажа, че знам какво ти е и ако искаш, можем да продължим по темата. мога да споделя аз как се справих.

Лично не значи непременно важно.

Лично не значи непременно важно.

Знам, че във всяка връзка или семейство нещата винаги са много индивидуални, но ще се радвам, ако споделиш твоята история и как се спави с проблемната ситуация. Въпреки, че все още съм омъжена на документ, с мъжа ми сме скъсали всякакви връзки още края на лятото на миналата година, а от 4 месеца и не живеем заедно. Честно да ти кажа, не съм си поставила за самоцел да си търся мъжа Х, просто имам нужда от човек до себе си - да го обичам, да ме обича. Вярно е, че детето ми е най-скъпото на света, но усещам празнота от чисто женска гледна точка.

Налице ли е чуждия човек? Познава ли детето, как се отнася към него? Трябва да знаеш нещата предварително, а не пост фактум.