С тая картинка ограничаваме представите си.
Нали малко по-нагоре си говорим, че можем да прехвърлим енергията, усещанията си, съзнанието си в цвете или птица.
Ограничим ли представите си до промени във физическо тяло, сме далече от преход.

Това, което си спомняме, е ИСТИНСКАТА, наша идентичност, която сме забравили нарочно или без да искаме, за да слезем в тия измерения и плътности.
Като се гмурнеш надолу в тежките плътности и забравяш кой си и какво си.
Защото ако не забравиш, няма да преживееш нещата, заради които си се гмурнал.
Всъщност част от причината да забравим е за да можем после да преживеем процеса на спомнянето.

Ние имаме една идентичност и тя е светлина, всички останали идентичности са местни маски, които надяваме, за да можем да преживеем това или онова...

Излиза, че преходът е свързан със спомнянето на онова, което сме ние.

Друг вариант, ако ти е по-лесно - да ставаме все повече себе си, колкото повече се осъзнаваме, толкова повече се разширяваме, защото няма нищо друго освен нас.
Та преходът е осъзнаване на по-голяма част от нас. От трета в четвърта плътност, после нагоре не знам, за пета, шеста и т.н.

Башар казва, че минаваме от едно ниво на друго, когато осъзнаем, че нивото, на което сме, не е нещо външно от нас, а е част от нас, така, за да минем в четвърта плътност, трябва да осъзнаем или да си спомним, че цялата трета плътност с целия свят, хора в него, животни, планети и звезди - всичко това е само част от нас, а не ние живеем в него.

Сега съгласи се, че идентичностите са несравними - едно е ти да си АН, от тяло на толкова години с такива приятели и роднини, такава професия и хоби и т.н.
А съвсем друго е ти да си съществото, което е побрало себе си и се явява в тоя смисъл сам господ бог за цялата планета с всички същества на нея, извън нея и където още се сетиш из всичките кътчета на тая плътност.

Той погледна цветето и стана цвете край пътя

„Всъщност част от причината да забравим е за да можем после да преживеем процеса на спомнянето.“

Тук бих казала, че не точно да забравим, а по-скоро, че причината да пребиваваме в различни реалности, е необходимостта да си спомним.
Макар че сигурно има още причини да пребиваваме в различни реалности.
Но да видим все пак спомнянето.
Каква да ни е ползата да си спомним, че сме живели в реалности, които често през повечето време не харесваме, и все искаме промени?

Душата се била разделяла на висш ум и низш ум с цел да придобие опитности, защото няма причина за съществуването на душите, те просто са.
И в един момент решават да си поиграят на това и онова.
Сега един казва, че нарочно сме забравили, защото иначе няма игра. Например Хъбард казва, че без ограничения няма игра, ако всеки футболист на полето имаше по една топка и вратата беше врата у полето, нямаше да има игра.
Така че ограниченията се налагат, за да преживеем това или онова.
Друг казва, че като слезеш надолу в тежките плътности, забравянето е естествен процес.

Когато човек си изживее живота, опитностите се изпичат и така душата се сдобива с още една опитност.

Съществуването няма причина, то просто си съществува. Ти като холографска част от него също нямаш причина да съществуваш. Просто си съществуваш и си играйкаш.

Той погледна цветето и стана цвете край пътя

Каква да ни е ползата да си спомним, че сме живели в реалности, които често през повечето време не харесваме, и все искаме промени?

Когато се събудиш, си спомняш, че нещо е било просто сън. Но изживяването все пак остава.
Животът също е сън, като се събудиш, си спомняш, че си сънувал, и си казваш - А, това съм аз! Преди беше просто сън.
Понеже живеем в трансформиращи времена, сега се опитваме да си спомним, преди да се събудим от живота. Това е като карлитковското да си видиш ръцете насън, да си спомниш, че сънуваш и да направиш волеви действия насън.

Той погледна цветето и стана цвете край пътя

Има нещо за спомнянето и сънищата, което все се крие или ни е недостъпно

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Аз не сънувам или не си спомням сънищата, така че хептен ми е недостъпно насън, затова се опитвам да си спомня наяве.

Той погледна цветето и стана цвете край пътя

Всяка Идея е индивидуална. Всяко творчество е индивидуално. Затова един лист от тетрадката на Леонардо да Винчи струва повече от това което са прозивели за цял живот милиони... Тези милиони могат само да копират и преразказват по своят ограничен и деформиран начин. Този "екскремент" оцелява физически и е преразказван от един слепец на друг. Той е за ширпотреба и се превръща в религия, политика, масови книги, музика и филми. Деривати на деривати на деривати, забравили тотално първоначалната Идея от която са тръгнали. И която никога не е притежание на колектива. Колектива винаги държи само опаковката, но тъй като никога не е има собствени Идеи, няма как да направи разликата...

ей ся научих, че вече скачаме в 5 D

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите