Кратка история на всичко / Религия и мистика / Процесинг

Четейки книгата на Кен Уилбър "Кратка история на всичко" [1], попаднах на интересна дискусия за еволюцията. Изглежда твърде вероятно всяка разумна научна теория за еволюцията да включва идеята за някаква сила или източник на живота. Да видим защо е така.
Според еволюционните теории от началото на миналия век животът възникнал случайно като резултат от поредица напълно произволни събития. Първо се събрали атоми, за да формират молекули, после молекулите формирали аминокиселини, които след време изградили белтъците, после клетките и така нататък. За да не изглежда теорията толкова „джаста-праста”, учените вмъкнали идеи като естествен подбор и мутации, които не били толкова случайни. Всичко, от което се нуждаели, било безкрайно време. Времето било в основата на теорията – ако го има достатъчно, значи може да е вярна.

Теорията убили физиците и компютрите. Първите изнамерили големия взрив. Според теорията за него животът е възникнал преди 10-20 милиарда години. После компютрите пресметнали, че за да се образува случайно един-единствен ензим, това време не стига.

Дупките

Нека разгледаме част от йерархичните нива (компоненти), изграждащи живите организми. Опростявайки в известна степен можем да кажем, че имаме атомите, които се организират в молекули, които създават аминокиселините, които изграждат белтъците, които изграждат клетките, после идват тъканите, органите и най-сетне организмите. Характерно за всяко следващо ниво е, че съдържа (включва) в себе си предходното, ала освен него има и нови свойства, качества. Това е много важно и често е изказвано с фразата, че „цялото е повече от сбора на частите”.

И така една клетка е много повече от механичен сбор от протеини, ензими, захари и т.н. чарколяци. По-важно е обаче, че с прехода от чарколяци към клетка свойствата се променят скокообразно, изведнъж. В клетката има повече разум, тя е по-организирана. Именно тук, в този качествен скок, Кен Уилбър и мнозина други виждат проявлението на някаква сила, на някаква разумна воля, която евентуално има множество имена – Бог, Тао, Природа, Вселенски разум, Празнота…Зависи коя традиция си изберете.

Според Уилбър животът има посока и тази посока е към увеличаване на разумността в системата. Във всяко следващо ниво - от кварките, изграждащи атома, през клетките до животното - интелекта нараства. И тази промяна не е постепенна, не е се е случила малко по-малко, а изведнъж. Уилбър шеговито доказва това с превръщането на крак в крило. Ако промяната бе станала плавно чрез мутации, видовете мутиращи така щяха да са изядени отдавна. Правилото за естествения подбор постулира, че в даден момент от развитието си една „храна” без крака и без крила е лесен обяд.

Доказването на съществуването на Вселенския разум

В книгата си „Философия на свободата” [2] забележителният руски философ Николай Бердяев критикува западния научен светоглед, който смята, че всеки факт може да бъде доказан. Според Бердяев това не е вярно и има факти, които са недоказуеми с инструментите на науката за знанието (гносеологията), с които оперира и съвременната изследователска парадигма.

Очевидно е, че забележката на Бердяев е вярна за нематериалните неща – любовта и приятелството например са недоказуеми експериментално. Никой не може да измери приятелството между двама човека.

През последните десетилетия се оказа, че естествените науки се сблъскват със същия проблем. Вероятно верни теории се оказват недоказуеми било заради несъвършенствата на апаратурата, било защото невъзможността за измерване е част от същността на явлението.

Остава въпросът кога научният светоглед ще приеме съществуването на интелект извън човешкия. Интелект, който според по-съвременните и холистични научни еволюционни модели е в основата на живота и на неговите проявления? И ако не може да се докаже, че такава сила съществува, но влиянието й е очевидно, ще стане ли вярата част от науката? А нима днес не е? Ако Едисон не бе вярвал, щеше ли да извърши около 100 000 неуспешни експерименти преди крушката да светне? Такова свръхупорство не е ли по силите само на вярата?

Ясен Пекунов

Мозъкът имал отделен модул за морала

Сп. “Икономист”

Откъде идва моралността? Този въпрос тормози философите от веки веков. Две хиляди и петстотин години спорове обаче не донесоха задоволителен отговор. Ето защо вече е време и други хора да се пробват. И група биолози направи точно това на неотдавнашна дискусия на Американската асоциация за напредък на науката (ААНН).

Марк Хаузер от Харвардския университет откри битката, като постави въпроса дали моралът е нещо повече от изтънчено изразяване на емоциите. Според него е така. Той вярва, че човешкият мозък има отделен модул за моралността. Експерименти с мозъчни скенери показаха, че в ситуация, в която доброволецът е изправен пред морална дилема, например накъде да отклони неконтролируем влак, който може да убие различен брой хора, емоционалните му центрове не вземат участие във вземането на решение. Тези опити показват още, че самото решение не е част от процеса. Различните начини на убиване на един и същ брой хора със симулацията на влак предизвиква различни процеси на търсене на отговора в мозъка.

Функционално адаптиране

Това не означава, че всички морални решения непременно са едни и същи у всеки. Доктор Хаузер използва за аналогия езика. Всички здрави човешки същества притежават според израза на колегата му от Харвард Стивън Пинкър “инстинкт за език”, който включва представите за съществителни, глаголи, прилагателни и за начина, по който всички те работят заедно. Кой точно език научавате обаче, зависи, естествено, от възпитанието ви.

Дейвид Слоун Уилсън от Бингхамтънския университет в щата Ню Йорк приема това становище, но смята, че самото чувство за морал, което човек развива, не е условно като езика, а е функционално адаптирано към конкретни обстоятелства. Той и колегата му Ингрид Сторм изучили либералите и консерваторите в Америка. Всяка от тези две групи поддържала определен набор от ценности, които смятала за морални, и в същото време гледала на много от вярванията на другата група като на неморални. Д-р Уилсън и д-р Сторм ограничили проучването си до бели тийнейджъри от протестантско вероизповедание, за да елиминират променливите фактори. Техните доброволци обаче идвали от семейства с различни традиции – на консервативните петдесятници и на последователите на епископалната църква, които са по-либерални.

Учените провели изследването, като дали на всеки доброволец устройство, издаващо звуков сигнал на всеки два часа. Когато чуел сигнала, доброволецът трябвало да отговори на серия въпроси относно това, какво е правил в момента и как се е чувствал.

Либерали и консерватори

Д-р Уилсън и д-р Сторм открили няколко неочаквани различия между групите. Тинейджърите либерали винаги преживявали по-голям стрес от консерваторите, и то особено когато не можели да решат сами с кого да прекарат времето си. Този конкретен избор или липсата му не изменил нивото на стреса при консерваторите. Освен това либералите били самотници и прекарвали една четвърт от времето си сами. Консерваторите оставали насаме със себе си през една шеста от времето. Това вероятно е свързано с факта, че либералите били еднакво отегчени както от собствената си компания, така и от тази на другите. Консерваторите скучаели много по-малко, когато били с други хора. Освен това те предпочитали компанията на роднините си пред тази на хора, с които нямали кръвна връзка. Либералите били безразлични към това разделение. Вероятно най-интересният факт е, че колкото по-религиозен бил даден тийнейджър според собствените му думи, толкова по-голяма била готовността му да спори с вярванията на родителите си. За консерваторите било вярно обратното.

Д-р Уилсън предполага, че либералните ценности, като индивидуализма и силата да влезеш в конфронтация, представляват адекватната реакция за оцеляване в една стабилна среда, в която има възможности за учене и размисъл и в която последствията от изразите на несъгласие за стабилността на групата са незначителни. Напротив, консерваторските ценности, като колективизма и конформизма, са необходими в несигурна среда, където съвместното действие и подчинението на групата са на първо място. Въпросът е интересен и важен за разрешаването на загадката как е еволюирало моралното съзнание.

Груповият подбор

Този проблем бе разработен от Самюел Боулс от института в Санта Фе, Ню Мексико. Важен елемент от моралното поведение е алтруизмът. По принцип биолозите го обясняват или като непотизъм, или като начин на мислене тип “почеши ме и аз ще те почеша”. Д-р Боулс обаче смята, че хората реално правят неща, които им струват повече, отколкото им носят. За да обясни това, той припомня идеята, която излезе от мода през шейсетт - груповия подбор. Това означава, че пресяването на генетичния басейн, което задвижва еволюцията, може да подпомогне или унищожи цели социални групи като такива, както и да работи на ниво индивидуални организми.

Никой не твърди, че груповият подбор е невъзможен, само че идеята изглежда невероятна от математическа гледна точка. Д-р Боулс обаче смята, че плюсовете на взаимното подпомагане са толкова големи, че групи, които се състоят от истински, жертвоготовни алтруисти, побеждават останалите в еволюционната надпревара.

Най-добрият пример, който той даде за този тип жертвоготовност, е войната – дейност, в която моралът и неморалността се пресичат по начини, които винаги са смайвали мислителите – и където либералите и консерваторите често си вадят противоположни изводи за правилното и грешното. Парадоксално е, но този сблъсък на възгледи предполага, че д-р Боулс и д-р Уилсън наистина са докоснали верния смисъл на функционалния морал. Вероятно те и колегите му един ден ще постигнат това, което философите не можаха, и ще отговорят на древния въпрос за морала.

What you have today is what you need. The same will be true tomorrow.