То така, дали бутони ще им викаме, дали чворове, дали слабости в характера, все е тая, дали стар багаж за изхвърляне. Важното е наистина да се освобождаваме от тях, а не да си ги крием, най-вече от себе си...а това става като си признаваме в нас самите когато някой майсторски ни нацели бутона. Понякога светва сигнална лампичка, а ние се правим на разсеяни...там е фатката - светне ли бутонче, което ти е вече ненужно, хващаш го и го разглобяваш, да видиш кво го кара да свети, за какво реално ти служи, та си го пазил досега...А ние често насочваме негативизъм не към бутончето, а към тоя дето го нацелил, вместо да сме му благодарни...Шашава работа...

Дъгата

И аз нямам оплакване, доволна съм засега...

Дъгата

Ритах срещу любовта, защото някои ми бяха разклатили ценностната система до степен да смятам, че моето не е любов-грижовността. Да смятам, че любовта е думи, думи, поток от думи, изречени, изказани, изкрещяни и още други подобни дела.
Пък не го умеех. И даже и не виждах да е любов и оттук се противих и на любовта. И не исках да се уча на този подход.
Когато си изясних собствената ценностна система, когато ясновидецът ми каза тия няколко думи и ги обмислих, и взех, че не намерих нищо лошо в любовта като такава...всъщност аз наистина се грижа за съществата, които обичам, по един или друг начин. Не показвам показно, а просто се ангажирам. Е срещу тази любов не ритам и това е моята любов. Акогато аз се ангажирам, естествено е да искам и малко ангажираност отсреща, ако не друго, поне под формата на уважение. И тук се намесва другата идея-за любов и свобода, която хипарска идея отдавна се отрече на запад и хипитата изчезнаха почти като вид. Явно има нещо сбъркано в любовта и свободата накуп, когато свободата не се свързва с пречки никакви?
Знаеш ли, дори и бог ни обича безкористно, ама като се ангажира с нас, изисква също-да растем и да се развиваме. Затова е създал механизма на кармата-ако ни обичаше и ни даваше пълна свобода, карма нанайси.

А я кажи ти що така риташ срещу персоналните оценки? Не е ли време и за това да се замислиш малко? Не е възможно да не оценяваш, и това е поредната дивотия окултна. Ако похвалиш някой-евала; ако го изкритикуваш-алеле, даваш персонални оценки...давам ги, нищо лошо не виждам в това, човек се налага да вцима решения, а решенията се взимат на база предварителни оценки. Дори решението да не взимаш решение, дори и то е взето на база преценката, че висшите сили си знаят по-добре работата от теб.
Не си ли съгласна?
Къде е разликата между квалификация и оценка? И защо е лошо да се правят оценки, когато те са негативни? Това е също част от пейзажа, ако се опитваме да си затваряме очите за него, просто пропускаме половината истина...аз вече не съм навита...

...заради цвета на житото...

Ъхъ-верно си е.
Затова и притчата за Гюрджиев пуснах начело. Затова и толкова говорех, че най-важното е човек да бъде честен към себе си, затова и говорех, че приемането става винаги с болка-ако не боли, значи не си приел всичко, изплъзнал си се в удобен момент.
Щото истината за самите нас си е болезненичка бая...как? Калито, това светло и добро същество и такова бутонище! НЕВЪЗМОЖНО!...Или който и да е друг.
Започнем ли да бъдем честни със себе си...или поне да опитваме...много е болезнено...и честно казано с всеки бутон, който си призная, остарявам с хилядолетия и в същото време ми олеква с тонове...

...заради цвета на житото...

И при мене е така. Дори предизвиквам неща, с които знам какво ще донеса за себе си, а преди съм ги заобикаляла. Ценно е, че започвам да не предизвиквам вътре вълнение, а само на по-повърхностните слоеве, като слаби реакции...но това е все по-рядко. Ти конфронтиране на това ли му викаш, когато заставаш очи в очи със себе си, с проблема си, въпреки да знаеш какво ще си причиниш? Почти риторичен въпрос се получи...

Дъгата

Преди време бях прочела нещо за любовта, което ме беше озадачило, но после го разбрах. Говорим за взаимност, но винаги единият е активен, другият - пасивен. Та написаното беше, по памет:"В любовта единият обича, а другият оценява обичта." Като се опитах да го осъзная се получи тази картинка - единият излъчва, другият приема, поглъща излъченото. После се сменят.
Вероятно това имаш предвид като говориш за оценката...М?

Не стои така според мене въпросът с любовта като състояние, като принцип. Там просто няма обект и субект. Там си в самото състояние Любов, ти си любов. Всеки от нас в някакъв момент го е изпитвал, достигал го е...кой повече, кой по-малко. Затова може би понякога не се разбираме, защото говорим за различни проявления на любовта. Тя е една, но с различни проявления.

Дъгата

Боже! пак съм съгласна!

Четох, четох...и си викам..бре..няма да ме заяде тоз път..и като стигнах до втория абзац...честно, засмях се, стана ми драго даже.
И там си права.

п.п. Общо взето няма разлика между квалификаци и оценка. И двете са си наред, ако са безпристрастни. В смисъл, не че ще са обективно и фактически верни, а че ще им липсва личното отношение. Отношение например на неодобрение, осъждане, и пр. Виж отношението на харесване се поощрява. Защо ли? Точно защото дава повече простор на оная т.н. любов, да тече. Докато негативните я спират. Нали?

Не че рипам против оценките. Но мисля че е добре човек да се въздържа от тях, докато сам на себе си не си изясни въпроса- какво точно значи "оценка" и влага или не той лично отношение в дадената оценка.
Ама това само човека си го знае, отсрещния няма как да го разбере.
Поради което се препоръчва предпазване от оценки като всеобщо правило ("не съди за да не бъдеш съден", "когато казваш нещо за някой, ти всъшност казваш нещо за себе си" ....и т.н.)

но..все някога за човек идва момент, когато разбира, че може да дава оценка на някой, на нещо (далеч не на всичко), без никакво лично отношение, просто като констатиране на факт.
И тук обаче идва следващия момент - човека да осъзнае, че този "факт" е факт само от неговата камбанария, че не е постоянна величина, че не е абсолютната истина. И е време човека да разбере, че понеже обективно никога няма да познае абсолютната Истина, то също така няма и смисъл да дава оценка, която няма да е вярна "абсолютно".
И тогава разбира безмислието на оценката... и просто спира да си губи времето в безмислени неща...

Е, това е само теоретично....аз продължавам да давам оценки- къде гласно, къде мислено...., къде с отношение, къде без...

И има едни промеждутък от време - от изричането/помислянето на оценката, до мига, в който се сетя за горното "теоретично" прозрение, за безмислието на това дето съм го направила.
Единственото към което се стремя, е да съкращавам тоз промеждутък от време, с надеждата, че ще дойде миг, когато двата момента ще се слеят

Тогава ме брой за просветлена

Значи аз виждам няколко начина за отношение към бутоните.
Първият и най-ниското вибрационно ниво-да се правиш, че ги няма. Ние сме съзнателни същества, високоразумни и нищо такова като някакви си бутони не съществува. Хората се изхитрят животи наред да ги заобикалят и да ги игнорират....
Тук пак ще спомена приказката на Хъбард за черната пантера.
Джон иска да си ляга, спалнята е на втория етаж, а на стълбите дреме пантера. Джон има няколко избора-да я игнорира, да я заобиколи, да избяга, да се предаде и да я атакува.
Това е механизмът на черната пантера и единственият правилен изход е атаката.
В първия вид хора те игнорират, правят се на разсеяни. Или по-скоро избягват от къщата и отиват да спят под дъжда-на несъзнателно ниво, а на съзнателно си викат-всичко ми е наред, кво ми е...аз така си обичам.

Другата група поне позволява нещата да се случват с нея, открила е малко достъп към себе си и бог използва кармата, с която бие по бутоните....казвам, че има първа група хора, защото определено количество години аз висях в първата група и знам как може умело да се избягва всякакво дразнене на бутони. Примерно-имаш бутон към другия пол и си оставаш стар ерген или мома с твърдото убеждение, че си примерно духовен човек и това не ти трябва... Ако си малко по-смел, се нахакваш във връзка и бутоните веднага почват да тракат.

Друга група хора-и от тях също бях допреди определено време...значи те на несъзнателно ниво предизвикват събития повече, не чакат пасивно, а активно ги предизвикват. Събития, биещи по бутоните. На съзнателно ниво пищят до небето.
Хуанджи ме попита миналата година каква техника практикувам и му отговорих-техниката да се набутвам винаги в ситуации, от които няма как да се измъкна, без да увелича броя на измеренията си с едно. Другояче казано-качествата си или да намаля бутоните. Като маймунките и кокосовия орех-пъхне си ръката, ама не може да я извади, ако не направи еди си какво.
И последната група хора-тия, които си изследват внимателно себе си, намират си бутоните и смело си ги подлагат на бомбардировки. Ама за последното, трябва доста да си се напатил от предишните опити, че да ти дойде акъла в главата пръв да атакуваш, вместо да седиш и да чакаш откъде ще ти дойде до главата.

...заради цвета на житото...

Лошото е, че много проявления на нелюбов се считат за любов.
Знаеш ли, преди много време прочетох някъде и после тия дни отново...между двама души любовта се завихря в кръг. Кръгът е най-съвършеното нещо и това помага на енергията или любовта да се увеличава. Затова не се котират изневерите на духовно ниво-защото кръгът се отваря и енергията започва да изтича навън.
Та си мислех скоро, че дори и да си вселюбящ, ти обичаш цялото-т.е. пак правиш двойка и завихряш енергията в кръг. Зависи кой е другата страна в двойката-мъж, жена или цялото. Помисли малко. Опитай се да обичаш цялото само като излъчване и се опитай да обичаш цялото, затваряйки енергията ви в кръг-твоята и на цялото. И виж кога се получава по-наситено и силно и искрящо. Защото когато обичаш цялото и то ти отвръща със същото-разпиляваш ли я енергията тогава или я въртиш с цялото в един кръг.
А що касае за любовта и активността-това ми прилича пак на Хъбард по отношение на идеите му за общуването-за да има общуване, единият трябва да има внимание, намерение и да излъчи съобщение. А другият пак трябва да има намерение и внимание да го приеме и да потвърди приемането му, а след това да стане точка-източник на ново съобщение. Иначе няма общуване. Пасивната и активната роля се сменят.
Та така ми се струва и относно любовта.

...заради цвета на житото...

Аз пък си оценявам и си имам различна степен на значимост за всичко и т.н.
Знаеш ли, като прочетох една реплика от Хъбард преди време, много се удивих.
Точно говореше за различната степен на важност и аз естествено вътрешно незабавно се възпротивих, щото нали няма по-важни и по-маловажни неща. Само че той даде един сладък пример и тутакси се съгласих с него.
Момчетата от военоморско училище много чели, много знаят и главата им пълна с всичко. Обаче хората, дето са ги учили, не са степенували нещата по важност и те, като отидат на кораба за сефте, не знаят дали е по-важно да следят промяната на посоката на вятъра с някакъв си уред или да пишат в бордовия дневник само със синьо мастило...
Ние непрекъснато степенуваме по важност, дори да изберем КК, преди това пак сме преценили, че неговото мнение е по-важно за нас от мнението на Хъбард примерно...време е да го осъзнаем просто-всичко е оценка на важността, без нея сме като пиле в кълчища.
А за квалификациите и оценките-ми, не знам. Аз си мисля, че имам общо взето правилна преценка и си мисля, че никой никога не стига до напълно обективно мнение за нищо-така сме устроени, отношението ни към нещата ни движи, а отношението винаги е субективно.
Ще ти дам само един пример-скоро писах за гласуването за оная манекенка в окулта. После някой хакерства и момичето за едно денонощие стигна от 2-3 000 до 2 млн гласа. После изобщо изчезна от листата-явно са я дисквалифицирали...
Лексо се оказа, че познава хакера и даже беше доста горд с това. Попитах го как оценява постъпката му. Ето какво отговори той:

лексо
ми мой е :)))
той е страшна работа
даже ми показа как го е направил :))

аз
Какво е твоето отношение към действието му, Лексо? Смяташ ли, че е здравомислещ? В смисъл, че е наясно, че вади очи, а не изписва вежди?

Лексо
защо да го оценявам? приемам го такъв какъвто е


Ясно ли ти е защо роптая срещу приемането на всеки такъв, какъвто е? Заради безхаберието на приятеля му, момичето отпадна от класацията-то как ли го приема такъв, какъвто е?

Според мен е много погрешно да приемаме всички такива, каквито са. Имаше навремето даже една тема, дето тафих от ПНР, ако помниш-за това течение да приемаме всеки и нас си такива, каквито сме. Тя пишеше, че това е било много силно течение на запад навремето, но е отпаднало-защото да се приемеш е първата стъпка, после идва следващата-да започнеш да се променяш.
А ние криво разбираме нещата-приемаме и сме дотук. Кой се опитва да критикува, веднага срещу него всички останали да го кълват.
Аз на това момченце бих му откъснала ушите...

...заради цвета на житото...