Източни притчи / Религия и мистика / Процесинг

Учителят твърдял, че болшинството хора не живеят в Реалността, а в свят, създаден от собствения им ум.
Когато един ученик дошъл да поспори на тази тема, Учителят сложил на пода две пръчки във формата на буквата “Т” и попитал:
-Какво виждаш?
-Буквата “Т”, - отвърнал ученикът.
-Така си и мислех, -казал Учителят. – В природата не съществува буквата “Т”, това е само символ в твоята глава. Тук лежат само две счупени клонки.

С червено съм подчертал всичките ти предвзетости, така да се каже аксиомите, които ти не считаш за нужно да проверяваш. Що е Реалност? - Всякога нещо, което е в съотношение с нас самите. Е как ще сме "едно", след като се съотнасяме? Едно сме с Реалността едва тогава, когато свързваме значение и знак в единен езиков изказ на Реалността. Реалността не се изказва сама, нея изобщо я няма ако не бъде изказана, означена от субект на изказването. Едва в самото й изказване тя става "едно" или нещо повече (нещо привилегировано) спрямо всичко останало. Реалността е недействителна извън акта на означаването й.
В природата не съществувала Т - природата какъв критерий е? Самата "природа" е знак и смисъл в нечий речник - и с какво "природата" е нещо повече, или по-истинно, или по-освобождаващо от "Т"? Природата е абстракция, следователно нищо повече от знак/смисъл в нечий ред на обговаряне, "природата" и "Т" са еднакво нищожни и еднакво равнозначни съобразно различните (но формално едни и същи по начина си на представяне и следване) езикови системи, от които се тръгва. Всеки изказ/дискурс се привилегирова не заради някаква си истина, а заради случайни властови императиви, от които се тръгва в обговарянето на биващото. Няма абсолютна истина по съдържание - всяко твърдение е обстоятелствено, дори да е от гледната точка на самия Бог.
"Символ само в твоята глава" - смях... Първо, "в твоята глава" е глупост - съзнанието е тотално, не е само в главата (главата също се осъзнава!), това са предвзетостите на физиологията на ВНД. Но както и да е... Второ, че кое не е символ, роден от съзнание, сиреч кое не бива означавано??? Природата ли? Ами и тя е символ! Мъдрецът също не може да мине без символ, всеки знак бива означаван, знак и означение се пресрещат изначално... И в какъв смисъл можеш да отстраниш съзнанието, на базата на какво подценяваш дейността на ума? Къде в природата има чист знак, без значение?

Над какво се издига, при положение, че всичко е едно и няма разделение?

Вадиш изказването ми от контекста му. Говорех за изкуството, противопоставяйки го над естеството. Припознаването на естеството е акт на изкусност - изкушеният се издига над естественото, преправяйки го, обработвайки го. Знанието за началата на знанието е рефлексия, респ. творчески акт на познание на всичкото в единството на теб самия. Това е от порядъка на изкуството, а не на естеството. Естеството е цикъл (цикличност, въртене в кръг), естествеността е предвзета поза на оня, който изкуствено надгражда. Изкуственото е развиващо се, то опитва да преодолее нерационалния ритъм на природните повторения, то надгражда над индиферентността на цикличния ред в природата, привнася творчество (абсолютен приход). Едно е всичко да е едно като природа - това значи вечен кръговрат без абсолютен приход, без развитие. Друго е всичко да е едно тогава, когато всичко е в теб именно като преодоляно (снето) от теб в единството на смисъла, който придаваш ти на света.

Даже и объркването ти е естествено-естествен резултат на естествения ти начин на мислене.

Мисленето е рефлексия, мисълта е изкушение спрямо себе си, т.е. изкуствен, респ. изкусен формат на представяне на света. Специално пък моят начин на мислене е шокиращ - в него няма нищо естествено; такъв начин на мислене разкрива илюзиите, че в действителност няма такова нещо като "свят сам по себе си" извън езиковия израз.

Светът се назовава в езика и извън това никаква картина на света не е възможна. Ако няма да е "Т", ще е просто "две клонки". И двете са означения в езиков дискурс, привилегироващ едни или други изходни параметри.

Така наречените "мъдреци" и "учители" са вид дядомразовци, без които децата, чакайки да пораснат, не могат да минат. Много обичам да демистифицирам мъдреци!...

Въртележката на Надзирателя

Веднъж децата се събраха край пясъчника в двора на нашата община. Там бяха Преуспялата, Дворянчето, Драката, Умникът, Доносничката и Дечкото. Прозвището на всеки отразяваше някоя отличителна черта на неговия характер.
Преуспялата се стремеше всячески да подчертае своите достойнства и за това обичаше да се похвали: красива рокличка, като бонбонче, или с каквото и да било.
Дворянчето – той направо не се и нуждаеше от потвърждение на своята значимост. Той и без друго беше важен, сам по себе си. Само той имаше автомобил с педали и с достойнство обикаляше с него из двора.
Драката вечно не даваше покой нито на себе си, нито на другите. Той не беше зъл, а по-скоро раним. Точно тази своя ранимост се опитваше да скрие зад външната дързост.
Умникът, разбира се, се проявяваше като най-разсъдителен. Той най-добре от всички умееше да прави кули от пясък и много се гордееше с това. Умникът беше много загрижен, че другите вечно всичко правят не както трябва и за това се стараеше да насочи всички по правилния път.
Доносничката се стремеше с всякакви средства да обяви на всички заобикалящи я за своето съществувание. Само дето при нея това не се получаваше много добре, защото тя не преминаваше границата на подлостта.
За Дечкото почти няма какво да се каже. Той с нищо особено не се отличаваше, държеше се тихо и обикновено или замислено човъркаше пясъка с лопатката или мълчейки, с широко отворени очи слушаше какво говорят другите.
Всеки един от цялата пясъчна компания се опитваше по своему да обозначи и закрепи своето положение в този несигурен свят. Всеки актьор в този театър имаше своя роля, която повече или по-малко му позволяваше да се впише в пиесата на живота.
Случваше се Преуспялата без мярка да се прехвали и Драката да я дръпне за плитката, Доносничката да се оплаче на Дворянчето и то да започне да възстановява справедливостта, а Умникът да започне да организира и вразумява всички.
Ролята служеше като един вид ниша, позволяваща удобно да се устроиш и да обявиш на света: «Това съм аз! Аз съм! Аз не съм празно място!».
Всеки беше някой. И само Дечкото, като че ли нямаше никаква роля. Той се държеше като особняк и като правило, оставаше извън играта. А на него така му се искаше да бъде някой! Дечкото не можеше да разбере кой точно е. Живееше с баба си, а родителите си не помнеше.
Но кой точно му се искаше да бъде, също не знаеше ясно. Понякога му се искаше да прилича на някой от компанията. На Дечкото му се струваше, че ако вземе за себе си една от ролите, тогава ще стане личност и ще заеме достойно място в дворското общество.
Но колкото и да се опитваше да мери чуждите маски, нищо добро от това не се получаваше. Всеки път, когато Дечкото опитваше да играе чужда роля, не го напускаше странно усещане. Като че ли той ставаше някой, но в същото време преставаше да бъде себе си! Това чувство не беше от приятните и на Дечкото не му оставаше нищо друго освен да престане да бъде друг и отново да стане себе си, т.е. никой.
И така, цялата компания седеше до пясъчника и скучаеше. И тогава някой каза:
- Ето го, Надзирателят идва.
- Какъв Надзирател, къде?
- Ето го – старецът със сивата брада. Той работи в парка, завежда там всички люлки. Странен старец. Задава глупави въпроси.
- Какви въпроси?
- Когато го помолиш да се повозиш на въртележката, той пита: «За какво?». В отговор му буташ билета и той те пропуска.
- Я го гледай, учудил те. Кой ще те люлее безплатно?
- А веднъж нямах пари за билет и се опитах да се промъкна така, но той ме забеляза и отново се прилепи с неговия глупав въпрос: «За какво?». А аз му казвам, дядо нямам пари в себе си, дай ми да се полюлея. Тогава той пита «Защо?». Аз не разбрах и повторно попитах, а той отново: «Защо аз трябва да те люлея?» Ама аз казах, че нямам пари, а много ми се иска да се полюлея. А Надзирателят казва: Тогава когато ти можеш да отговориш на моя въпрос, тогава повече няма да ти се налага да купуваш билети.»
- Какво иска той? Какво може да се отговори на такъв въпрос?
- Кой ли знае това. Аз няколко пъти се опитвах, но старецът казва, че всичко е неправилно.
Дечкото слушаше целия този разговор и тогава като че ли нещо го осени. В главата му мигновено възникна някаква непостижима яснота. Той изведнъж видя себе си и всички останали като че ли от страни. Дечкото знаеше, че винаги е искал да стане някой – личност, макар и приличащ на някой от членовете на дворната компания. Но сега Дечкото усети нещо необичайно: той беше никой и в същото време той беше всеки от тях! Той осъзна, че ако всички те престанат да играят своите роли, с други думи да захвърлят маските, тогава всеки от тях ще стане същия като него, т.е. никой.
Точно така която и да било капка, отделила се от гребена на вълната, се отличава със своята големина и форма. Но същността на всички капки е една и съща – вода. И всички те – рано или късно, се връщат в океана и се сливат с него в едно цяло.
За Дечкото в един миг всичко стана просто и ясно. Сам от себе си не очаквайки подобно нещо, той изведнъж каза:
- Аз знам отговора на въпроса на Надзирателя.
Всички замряха и с изумление се втренчиха в Дечкото. Никой не мислеше, че той е способен да си представи нещо подобно.
- Е, и какъв е отговорът? – внимателно попита Умникът.
- Да вървим в парка, там ще узнаете – каза Дечкото и стана, явно с намерение да осъществи намисленото.
Заинтригуваните дечурлиги тръгнаха веднага след него.
- Ама, това не е всичко, - прошепна Драката на Умника. – Там има вратар и той също има свой фирмен въпрос: «Кой ви разреши?» Дечкото е някак странен днес. Да видим какво ще каже той за това.
Скоро децата пристигнаха до вратата на парка. Сърдит чичко с заплашителна външност им загради пътя.
- Ей, вие на къде, такива мънички, се отравяте?
Дечкото излезе отпред.
- В парка, да се люлеем на люлките.
Вратарят се обърка от такава простота, не знаейки дали да се разсърди, дали да се разсмее.
- А ти чий си, момченце? Ти слушаш ли своите родители? Но и въобще, кой ви е разрешил? Какво ще отговориш на това?
- Това, че аз не съм длъжен да отговоря на този въпрос, спокойно каза Дечкото.
Вратарят се вцепени. За първи път му дадоха правилния отговор. И от къде той, този човешки Дечко, може да знае? Без да каже нито дума чичкото отвори вратата пред децата и дълго с удивление гледаше след тях.
Когато децата с опасение приближиха към люлките, на среща им излезе Надзирателя.
- Какво ще обичате, момчета?
- Да се люлеем – отговори от името на всички Дечкото.
- За какво? – както обикновено се осведоми старецът.
- За нищо. Просто така, - без да се замисли каза Дечкото.
Надзирателят го погледна с не скрито любопитство.
- Е, и защо?
- Защото аз съм син на Бога.
За миг се възцари мъртва тишина. Опомняйки се децата изведнъж радостно заскачаха и закрещяха:
- Ние сме деца на Бога! Ние сме деца на Бога!
Повече никой на никого не задаваше въпроси. Защото на всички всичко стана ясно, без допълнителни обяснения. Надзирателят се разля в усмивка, раздаде на всички сладолед и предложи всички да сядат по местата си.

Колкото и да е странно, всеки просто намери своето място по душа и никакви спорове, обичайни в такива ситуации не възникнаха. Преуспялата избра конче, Дворянчето – автомобил, Драката – параход, Умникът – звездолет, Клеветникът – корабче.
Въртележката се завъртя. И изведнъж стана чудо: предишните роли се дянаха някъде, като че ли маските паднаха от лицата на децата. Децата спряха да бъдат някой, а станаха просто себе си. Всички станаха щастливи и никой на никого не завиждаше и нямаше претенции.