Ние можем и да си въобразяваме, че не зависим от миналото, но то се съдържа в нас, в тайните кътчета на ума ни, в клетките ни. То не изчезва само с идеята, че го няма.
Действа тайно и подмолно-нашето минало-и ни кара да мислим, че сме самите ние.
Миналото изчезва само с конфронтирането му-а това значи да се изправиш лице в лице с него и да го подгледнеш. Като начало.

Пречките според мен пред човека са две и двете са свързани с егото. И вместо да бием по канчето милото нещастно его, което пък си въобразява, че ни защитава, по-добре да отстраняваме методично пречките.

1. Идеята, че на нас никой нищо не ни е сторил. Ужасно е да разбереш, че е имало случаи, когато някой ни е бил с ръце или думи, а ние сме били безпомощни. Някой ни е извъртял номер, а ние сме били безпомощни да се предпазим. Някой е бил по-силен от нас и е направил каквото той иска и то е било точно обратното на това, което ние сме искали. И ние сме били безпомощни.

2. Идеята, че ние никому нищо лошо не сме сторили-никога. Как да сме! Няма такава игра! Ние сме свети води ненапити, ние сме защитавали себе си и чувството си за собствена правота. Ние сме действали безупречно по всички висши космични и човешки закони. Ние никого никога не сме ранявали, освен когато той си го е просил...

Та тия две пречки държат миналото ни винаги с нас-двете идеи, които усърдно идентифицираме със себе си-на нас никой нищо не ни е сторвал, защото сме свободни и силни; ние никому нищо не сме сторвали, защото сме светли и чисти...

В Дианетиката второто се нарича оверт. Вреда, която си сторил другиму, независимо от чистите си помисли. Вреда, която ти се опитваш да обърнеш на 180 градуса, да не осъзнаеш, да загърбиш, да я няма. На запад католическата църква за това е измислила изповедта. Не за наказание, за разтоварване на подсъзнанието от тия случаи.И за да помним винаги, че макар и богове в развитие, сме си просто човеци.

А за първото в Дианетиката е измислен одитинга. Но за да стигнеш изобщо до одитинг, първо трябва да си признаеш, че имаш нужда от него.
Всички имат тези два типа случая в миналото си-ВСИЧКИ.
А колко си го признават?

диви ягоди слънце цветя
и дъх на трева

да си призная, дали не ?
Признавам си.

Вярно е това, в което вярваш !

Ха така. Ще стане човек от теб значи.
Обаче как ще го съвместим това прилепнало убеждение, че е вярно това, в което вярваш, с онова, че ако ти не виждаш, не значи, че го няма?
И щраусът си вярва, че светът е пясък, като си е боднал тиквата там, и че никой не го вижда...

диви ягоди слънце цветя
и дъх на трева

Признаването не е трудно! По-важно е да не се спира до там! Какво съветва дядо Хъбърт?

си махнах сигнатурата.
Я да видим какво ще се промени.

Ха така!
Умрем някой да прави нещо в моя чест....шшшт, тихо да не чуят хуанистите, че ще ме разсипят заради ЧСЗ-то ми.

Ами ще видиш какво ще стане...като се махне идеята, че е вярно в каквото вярваш, ще дойде идеята, че май може и случайно по погрешка да има неща, дето пак са вярни, а ти хабер да си нямаш за тях...а после се идва до незнанието, а после до ученето....пълната чашка се изпразва значи.

диви ягоди слънце цветя
и дъх на трева

Нали знаеш какво-процесинг.
Хъбард вика така-аналитичният ум е съвършенна машинка, обаче много чувствителна. А стане напечено-а е изключил. И на негово място веднага се намърдва реактивният. Всеки момент на несъзнателност и болка изключва аналитичния и реактивния почва да записва на тъгъдък. И гадното е, че тоя запис после не може да се стигне от аналитичния ум-той не знае за него.
Та не може аналитичният ум да изчисти реактивния-напук и на Ошо, и на дона, и на всички знайни и незнайни просветлени.
Просто в момента, в който подуши тая зона, аналитичният ум запецва и се изключва.
Това е може би причината уж всичко да е толкова просто, а повече от 2000 год. все да не става...

А дето казваш за признаването-не е така. Ти може и да си признаваш, ама вервай ми, аз познавам много хора, което това ама никога няма да си го признаят-вкл. и мен самата доскоро...
Щото да признаеш, че те влачат разни сили и при това от най-ниско и елементарно естество, жестоко се рита с идеята, че човекът е венец на творението, пък аз съм венецът на човечеството...

диви ягоди слънце цветя
и дъх на трева

Сега ми хрумна - това, че можеш да си признаеш /след като дълго време не си го умеел/, не е ли признак на смирение?!

А кантар не трябва – най добре се мери
на око и на сърце. По обич и доверие.

Не знам дали е признак на смирение, но определено облекчава, изчиства и ти променя живота като с магическа пръчица.
Е, малко болезнено тук таме, ама...трай бабо за хубост.

диви ягоди слънце цветя
и дъх на трева