Great Mysteries Reexamined
C.Cazeau
S.Scott,Ir.

Увод

ОСНОВАТЕЛНОСТ И АБСУРДНОСТ: ДВА СВЯТА
Понеже причината поражда всички останали не­ща и властвува над тях, не би трябвало тя да остава в безредие.
Епиктет

В списанието „Нюзуик" (юни 1968 г.) се съобщават данните от една анкета, според която „от десет американци почти шест вярват в летя­щи чинии". С други думи, това са около 138 милиона души. Същото проучване показва, че в астрологията вярват 60 милиона американци. Над 30 милиона смятат, че в отдалечените райони на Земята живее загадъчният „Голям крак". Такъв е броят и на американците, твърдо убедени в съществуването на чудовището от Лох Нес.
Тези данни се потвърждават от статистиката на библиотеките, които едва смогват да задоволят огромния интерес на общественост­та към четиво по тези и други подобни въпроси.
Има ли доказателства за съществуването на летящи чинии и чу­довища? А за влиянието на астрологията върху характера и облика на човека?
При по-подробното ни запознаване с литературата на такива те­ми впечатление ни прави една съществена нейна особеност — автори­те подбират факти и наблюдения, приспособяват ги и стигат до някак­ви, на пръв поглед, нови истини. В този процес участвуват логиче­ското обосноваване и тълкуването на данните, които обаче могат да се извършат по правилен или неправилен начин. Прието е, особено сред научните среди, да се наричат псевдоучени авторите, които изпо­лзуват данните и аргументирането неправилно и с това култивират странни и често необосновани теории. В тази глава ние даваме описа­ние на научното мислене и научния метод, като ги противопоставяме на видоизменените логика и анализ, срещани в така наречената „псев-донаучна литература". Надяваме се, че изложеното тук ще послужи за основа при четенето на следващите глави.

НАУЧНОТО МИСЛЕНЕ

ЛАГЕР В ПЛАНИНАТА

Това е истинска случка, която показва нагледно кои факти според на­уката потвърждават убедително една или друга идея, възникнала още при събирането на данни или информация.
През зимата на 1959 г. двама американски археолози правели разкопки в Тикал, прочут археологически обект от времето на майте в Гватемала. Те решили да прекъснат работата си и да отидат за няколко дни на екскурзия с нощувки на открито в Британски Хонду­рас, който се намира на изток от Гватемала. Натоварили ландроувера и тръгнали. Целта на пътешествието била почти ненаселената област Маунтин Пайн ридж в централната част на Британски Хондурас, където построили лагера си, а после излезли на лека разходка, за да огледат близката околност.
След малко вниманието им привлякъл открит равен терен. Като се приближили до него, археолозите забелязали, че площта му е около десет квадратни метра, а по тревата е газено. Това им се видяло лю-бопитно и те започнали да се оглеждат наоколо и да си задават въпро­си. Що за място е това? Кой е бил тук и кога? С каква цел? В първия момент им се сторило, че няма почти никакви следи, които да помог­нат да се намери отговор на тези въпроси.
Неочаквано единият археолог намерил късчета хартия, на които било написано нещо, и то на английски, но те не успели да разгадаят точния му смисъл. Тайната бягала от тях. Инстинктът на научни ра­ботници обаче като че ли приковал двамата мъже към площадката и те търпеливо изучавали гъстата трева. Появили се улики — малки дупки в земята, покрити с трева и подредени в правоъгълници. Може би в тях са били поставени колчетата на палатки? Но истинска загадка се оказали плитките ями в земята в групи по три като триъгълници. Всичко това изглеждало необяснимо. Й изведнъж — следи от автомо­билни гуми, неясни, но все пак различими. При това не просто единич­ни, а двойни следи, които подсказвали за някакво тежкотоварно мо­торно возило. След това била намерена пепел от огньове, отчасти прикрита в тревата. Накрая (може би късмет) се появила находката, отбелязваща повратен момент в издирванията — едно копче. Върху копчето се виждало нещо гравирано, по всяка вероятност военен отли­чителен знак. С това откритие тайната започнала да се разбулва.
Двамата мъже стигнали до извода, че правоъгълната площадка е послужила за бивак на военни. От нейния размер и от площите, ограничени от дупките, където са били забити колчетата на палатките, следвало, че броят на войниците не е надвишавал 20 или 30. Те са били докарани от тежък военен камион с двойни колела, разпънали са палатки и са поставили оръжието пред палатките си във вид на триножници от по три карабини. Това обяснява групирането по три на вдлъбнатините в земята, образувани от прикладите. Оттук също може да се предположи, че във всяка палатка е имало по трима души. Задълго ли са останали войниците? Не е ясно, но вероятно за повече от един ден. Може би за няколко дена. Трябвало е да мине време, за да се скъса копче. Време, за да се изяде ядене, сготвено на огън, и да се изравни тревата от ходене по нея. Време, за да се пишат и че­тат писма, да се късат и да се разхвърчат останките им по ливадата.
Въоръжени с работната хипотеза, че правоъгълната площадка е била лагер на военни, двамата археолози стигнали до извода, че някъ­де наблизо трябва да е била изхвърляна смет. За няколко минути бу-нището било намерено до самите граници на лагера. Съставът на от­падъците, предимно празни консервени кутии, свидетелствувал, за то­ва, че войниците са донесли със себе си провизии, а не са се изхранва­ли, макар и отчасти, от околната среда. Отсъствието на останки от убит. дивеч потвърдило това предположение.
След няколко дена археолозите проверили теорията си, като на­правили справка при местните власти. Те. били информирани, че бри­танското правителство поддържало малки военни части в Британски Хондурас, които били снабдени с тежки превозни средства и провеж­дали маневри в планинските райони на страната. И наистина те са били хората, лагерували за няколко дена в местността, където са ми­нали археолозите.

НАУЧНИЯТ МЕТОД

В описаната случка двамата археолози може би подсъзнателно са из­ползували научния метод, когато правили анализ на военния лагер. Те събирали улики, без да правят каквито и да било прибързани и окончателни изводи. След като било изказано първото, още несигурно съображение за случилото се; изследователите потърсили ямата за смет, за да проверят хипотезата си. По-късно те се обърнали към местните власти за окончателно потвърждение. За разлика от тях ти­пичният псевдонаучен автор би могъл да се хване за единствената улика — копчето от военния мундир, и да построи една сложна тео­рия, основана на-копчето като доказателство за присъствието на части от британската армия. За научния изследовател копчето представля­вало само едно отделно късче информация, което предстои да бъде включено във верига от данни, преди да се стигне до определен извод. Нещо повече, копчето и другите наблюдения, които са направени, мо­гат да бъдат изтълкувани като свидетелства, които могат да се изпо­лзуват за доказване на някакво твърдение.
Научният метод се отличава от другите разновидности на мисле­нето и ние можем да си го представим като система от пътеуказатели и средства, които следва да се използуват за решаване на задачи и разгадаване на тайни. Въобще в своите изследвания учените спазват точно тези пътеуказатели или правила. Техният подход стъпка по стъпка следва една такава обща схема:

1. Проучване на проблема или загадката.
2. Формулиране на предварителна хипотеза за него.
3. Натрупване на нови факти от наблюдения и експерименти.
4. Формулиране на нова хипотеза.
5. Проверка на възможностите на новата хипотеза да обяснява и предсказва.

Третата и четвъртата стъпка могат да се повтарят многократно, преди да стигнем до петата стъпка, като допълнителните факти ни принуждават да променяме своята хипотеза, да събираме още нови факти, да формулираме още една хипотеза и т. н. Нашата „последна"' хипотеза през погледа на учения може би все още продължава да е „пробна". Учените изпитват ненавист към догматизма, тъй като в своята работа те непрекъснато си служат с обосноваване чрез индук-ция. По същество с метода на индукцията се достига само до една или друга степен на достоверност. Например, ако на ръката ви три пъти кацне пчела и ви ужили, вие с основание ще формулирате хипотезата, че пчелата винаги жили, когато кацне върху вас. Няма обаче никаква гаранция, че при четвъртото кацане пчелата ще ви нанесе телесна повреда. Началната хипотеза може да бъде подкрепена от нови поредни ужилвания, но това само ще увеличи вероятността тя да е вярна. И все пак научният метод предлага най-добрия подход за обосноваване на дадена идея, затова може да бъде от полза при една критична преоценка на фактите и доказателствата, представяни от сензационната литература. Като допълнение към научния метод можем да използуваме една интересна схема на разсъждения, известна като принцип на Окам („острието на Окам").

ПРИНЦИП НА ОКАМ

Представете си, че се разхождате по улица, покрита със сняг, а пред вас крачи човек с черен цилиндър на главата. За малките момчета от отсрещния тротоар шапката е един твърде съблазнителен обект. Прицелвайки се точно, едно от тях хвърля по шапката снежна топка. Нека сега предложим две обяснения за това, което става по-нататък с шапката. Първо, в момента на удара от небето се спуска цяло множество от ангелчета, които незабелязано свалят шапката от главата на човека. Или, второ, самата снежна топка отнася шапката от главата му. Безспорно ние ще изберем второто обяснение.
Това е един прост пример за общия научен „принцип на икономичното обяснение". Известен понякога и като „острието на Окам"1 по името на Уилям Окам, английски философ и богослов от XIV в., принципът гласи, че най-очевидното обяснение е и най-доброто. Ще уточним — до момента, когато нови данни не поставят под съмнение това най-очевидно обяснение.
Псевдонаучните автори често нарушават принципа на Окам, както ще проличи от следващите глави на книгата.

КАК ДА ОТКРИЕМ ПОГРЕШНИЯ ИЗВОД

Значението на факта. Истинността или неистинността на твърденията се определя от фактите. Смята се, че те са неопровержими частици истина — тухлите, от които е изградена действителността. Те не се съобразяват с ничие мнение, съществуват независимо от нас. Земята е кръгла и това е факт. Тя е била кръгла още от времето преди Колумб, въпреки че повечето хора тогава са я смятали за плоска. При все че на фактите се гледа като на нещо категорично и неизменно, ние всички знаем как те могат да бъдат игнорирани, преиначавани, украсявани; на тях се позовават, където не им е мястото, или с тях злоупотребяват по други начини, за да се спъва придвижването към истината. Ако един автор твърди, че се занимава с обяснение на тайните на света, но в същото време спекулира с фактите, той не постига целите си. От злоупотребата с факти следват неточни доказателства и неверни заключения, които водят единствено към онова, което наричаме свят на абсурдното.
При нашето запознаване с литературата за тайнствените явления на нашата планета открихме много автори, които си служат прекалено свободно с фактите. Набелязахме и списък (таблица 1.1) на някои начини за неправилно боравене с фактите и логиката. (Изключваме лъжата и печатните грешки: няма причини да се смята, че някой автор лъже преднамерено, а също така не съществува книга, в която да няма никакви печатни грешки.) Списъкът ни не се изчерпва само с това, нито споменатите в него видове грешки се изключват взаимно. Така например, стига да искаме, можем да разгледаме едно невярно предположение като фактическа грешка. Нашият списък е предназначен да служи само за удобна справка при анализа на дадени примери от една или друга книга, в която могат да се видят някои от тези злоупотреби с фактите и логиката.

Tаблица 1.1.
Някои начини за неправилно използуване на фактите и логиката
Фактическа грешка
Умозрителна спекулация
Противоречие
Повик към съжаление
Изопачаване или
Argumentum ad hominem
преувеличение
Позоваване на авторитет
Инсинуация
Сложни въпроси
Невярно предположение
Прибързано обобщение
Неподходящи данни
Фалшиво основание
Неуточненост

Фактическа грешка. След като читателят открие грешка във факт, той вече е склонен да подозира всичко останало, което казва авторът. Например в книгата си „Посещаваната планета" Джон А. Кил разказва за Великденския остров (стр. 57):
„Във великденската неделя на 1722 г. холандският адмирал Якоб Рогевен слиза на остров в Тихия океан, разполржен на около две хиляди и двеста мили от южноамериканския бряг. Първото, което той вижда, са стотиците гигантски статуи, приклекнали край самия бряг и впили поглед към морето."
Статуите не са „впили поглед към морето". С малки изключения те се взират към брега. Повечето статуи не са в клекнало, а в стоящо положение. Не ставаме ли дребнави? Едва ли. Безспорно ориентирането на статуите е свързано до голяма степен с мирогледа на островитяните, тяхната религия и други страни на културата им (вж. VIII глава). Подобни грешки във фактите правят лоша услуга на читателя, ойто се опитва да разбере написаното, а също лоша услуга и на ав­тора, който иска да му повярваме.

Противоречие. Намира се в тясна връзка с фактическата грешка, поне­же в него по същество се съдържа фактическа грешка. Разликата е в това, че на читателя се дава възможност да открие противоречието и да осъзнае грешката дори и да не е специалист в разглежданата об­ласт. Подходящ пример може да се намери в книгата „Съвсем без обяснение" на Джон Уолас Спенсър, който при описанието на радио-въглеродното датиране (стр. 46) твърди:
„Радиовъглеродният часовник е ограничен до не повече от чети­ридесет хиляди години, защото след изтичането на такъв срок във фосилите2остава много малко въглерод-14"3.
Дотук всичко е наред, но когато стигнем до следващата страница (стр. 47), виждаме, че Спенсър пише: „...фосилната находка бе датира­на с въглерод-14 и възрастта й се оказа 135000 години." Може би при посочването на тази възраст е допусната печатна грешка? Това не знаем, но поне знаем със сигурност, че някъде има грешка.

Изопачаване или преувеличение. Преиначаването се вижда най-добре върху кориците на масово издадените книги. Корицата на една книга от Елизабет Никълс, „Дяволското море", гласи:
„Тук са ужасяващите разкрития за тайнствените води, сеещи смърт, където кораби, самолети, пътници и екипажи изчезват без сле­да до ден днешен!"
Изопачаванията тук са две. Първо, внимателното четене на книгата показва, че значителна част от нея е посветена на НЛО и на други теми, връзката на които с Дяволското море (или, както популярно се нарича, Бермудския триъгълник) е съмнителна. Второ, в действител­ност следи, йапример останки от корабокрушение, са намерени в поне половината от случаите на изчезнали самолети и кораби (вж. гл. 9).

Инсинуация. При тази разновидност се загатва за нещо, което не след­ва като необходимост от фактите. В сензационната литература тази злоупотреба с факт се среща много често, затова дори един отделен пример е достатъчен. Читателят би могъл да намери още много по­добни примери без задълбочено търсене. В „Ада на изгубените" на Спенсър е разказано за гибелта на РВ—4YW през 1945 г., след което авторът отбелязва (стр. 19):
„Това бе сякаш една малка последна репетиция — дело на онова, неизвестното, спотайващо се в ада на изгубените." На подобни твърдения се дава оттенък, който би подразнил любо­питството на зрителя на един среднощен филм на ужаса, но не е под­ходящ за една книга, посветена на сериозни изследвания.

Невярно предположение. Често някой автор изказва твърдение, кое­то той счита за вярно, а налице са факти, които са достатъчни, за да се усъмним сериозно в истинността на твърдението. В този случай казваме, че предположението е невярно.
Когато разглеждат цивилизацията на майте, Ерик и Крейг Ум-ланд („Тайната на древните") правят невярното предположение, че според повечето учени животът на майте е бил съвсем примитивен. Те пишат:
„Докога ще продължаваме да вярваме на това, което ни казват — че майте са били „прости земеделци" без познание в областта на тех­никата?"
Трудно е да се говори от името на всички учени, но в случаи като този е поучително да се направи справка в някоя енциклопедия, тъй като обикновено там е отразено общоприетото мнение или мнения. Ето какво казва за майте „Енциклопедия Британика": „Най-големите интелектуални постижения на майте са били в област­та на йероглифното писмо, астрономията и календара... Архитектура­та на майте е била значително по-напред в сравнение с всички остана­ли народи на Новия свят... Днес се смята, че в скулптурата на майте... е представен един от великите художествени стилове в световното из­куство... От дърворезбата се е запазила само незначителна част, но тя има висока художествена стойност... Обработката на скъпоценни камъни, особено на нефрит, е била на изключително високо ниво." Става ясно, че научната общественост се отнася към майте с голя­мо възхищение и съвсем не ги смята за прост и примитивен народ.

Неподходящи данни. Популярните автори често използуват сведения, които имат малка или никаква връзка с разглеждания въпрос. В увода си Еди-Кент Томас Джефри („Бермудският триъгълник") увещава читателя да не се плаши от триъгълника, понеже от гледна точка на статистиката трагедиите са много малко. След това тя пише:
„Тази книга е замислена като стимул за разследване и изясняване, а не да създава паника и безредие." Нейната цел — да стимулира разследването — остава в недоразвито състояние в продължение на първите 41 страници (или 22%) от книгата. Тези страници най-вече ни осведомяват за корабокрушението на „Сий Венчър" в Бермуда през 1609 г. в резултат на буря, за загубата на четири от петте кораба със съкровища от испанската ескадра през 1750 г. — също следствие на буря, заедно с Други събития от историята, за които са останали документи. Същите 41 страници, макар и написани добре и много забавни, имат само далечно отношение към предмета на книгата, Както той е формулиран от автора.

Неуточненост. Ето един цитат от „Земя без време" на Петер Колоси-мо (стр. 26):
„Край Гаргаян на Филипините е открит човешки скелет, висок 5 метра, а в Югоизточен Китай са намерени кости на други човешки същества, високи над 3 метра... В Цейлон изследователите са намерили останките на същества, които би трябвало да са високи над 4 метра, и в околностите на Тура в Асам, близо до границата на Източен Пакистан (Бангладеш), са се натъкнали на човешки скелет с ръст три и половина метра."
За съжаление тези съобщения не са конкретни. Кой е открил тези останки? Кога? Дълбоко ли са били заровени или близо до повърхността? Намерени ли са артефакти4, които да имат нещо общо с тях? И най-важното, къде са днес тези кости?
Смятаме, че такова уточняване е необходимо. Авторите, които съобщават за подобни открития.-не си задават тези въпроси, нито се задълбочават в изследвания, а като че ли бързат да преминат на друга тема. Това учудва. Проучването, описанието и демонстрацията на такива гигантски човешки скелети, ако са автентични, би било мечтата на всеки археолог, а на лаика такова откритие би донесло слава (а може би състояние). Отсъствието на уточняващи данни веднага води до съмнение в истинността на твърдението.

Умозрителна спекулация. В сензационната литература компромиси с фактите се правят по най-различни начини, но сред тях най-дълбоко се е вкоренила умозрителната спекулация. Наистина едно мисловно пътешествие може да се окаже във висша степен плодотворно, градивно и задоволително, стига пътникът да тръгне въоръжен с факти. Например Чарлс Дарвин е стигнал до понятието естествен подбор по умозрителен път: след размишления върху хилядите наблюдения, които той вече е бил направил по целия свят като геолог и биолог в продължение на тригодишното плаване с изследователския кораб „Бигъл".
От друга страна, онзи, който е готов да отплава в морето на спекулациите, вземайки за оръжие само малък брой разпокъсани факти и тежкия товар на слухове от втора ръка и догадки, е като човек, оставен на течението в малка лодка, без секстант5. В много от съчиненията, които проучихме, за да стигне до своята крайна точка или заключение, спекулацията трябва да включва в себе си някои или всички злоупотреби с факти, вече разгледани от нас поотделно.
Като пример за умозрителна спекулация да анализираме един доста дълъг цитат от Ерик и Крейг Умланд („Тайните на древните", стр. 103):
„Път към миналото. През 1950 г. публично достояние стана една карта на обратната страна на Луната (винаги скрита за земния наблюдател), гравирана върху тайна врата с кръгла форма в един неотдавна открит храм на маите
6. Оттогава насам за тази карта не бе съобщено нищо повече; както учените, такаи чиновниците от правителството „забравиха" за случая.
Възможно ли е маите да са били в състояние да изготвят такава карта, без да са били на Луната или поне да са я заобиколили с помощта на някакъв космически кораб7?
Златната книга на маите, съдържаща цялостната история на този народ, е била скрита, когато се появили конкистадорите — скрита в таен тунел, който до днес не е открит. Един храм в Перу пази древен надпис, за който се твърди, че дава указание за мястото на „тунела", водещ към древния изгубен свят — свят, който е напълно възможно да представлява родната планета на маите. Защото, ако маите са имали бази на Луната, възможно е те да са ги смятали за врати или тунели към древния изгубен свят на тяхната истинска слънчева система."
В първия абзац се разказва само един слух. Е. и К. Умланд не
точняват откъде са получили тази информация, нито къде се намира
този храм. Кой е идентифицирал въпросната карта? През петдесетте
години още никой не беше видял обратната страна на Луната, затова
как би могъл някой да има основа за сравнение и да претендира, че
това е еди-какво си? Забележете също инсинуацията за евентуалното
прикриване от учени и служебни лица. Кой и защо?
Вторият абзац, написан във формата на въпрос, показва, че авторите изобщо не се съмняват в съществуването на такава карта и правят следващата крачка в спекулативното си пътуване, като излизат с твърдението, че маите са ходили на Луната.
В третия абзац се твърди, че „Златната книга" е скрита в тунел, за който никой не знае (забележете: на стр. 37 авторите споменават, че съществуването на книгата било легенда и че тя е била пазена в храм). Тук имаме данни, основани на слух, приема се една легенда за факт и освен това възниква противоречие. В този момент авторите внезапно отклоняват вниманието към Перу, за да стане дума за тунели, водещи — както се твърди — към изгубен свят (слух), и от всичко това се прави необоснованият извод, че тунелът води към планетата — родина на маите, предполагайки, че те са имали такава. Последното твърдение — отново без доказателство — гласи, че базите на Луната (?) са тунели към Слънчевата система, откъдето са произлезли маите.
Това изявление на Е. и К. Умланд е прекрасен пример за истинска спекулация. Извършени са следните злоупотреби:
1.Използуване на слух като свидетелство.
2.Неуточненост.
3.Противоречие.
4.Възприемане на легенда като факт.
5.Необосновано заключение.
6.Инсинуация.
7.Неуместно заключение.
В целия откъс не се предлага нито един обоснован факт. И ако някой иска да се забавлява, нека обърне внимание на отсъствието на грешки във фактите в целия откъс, доколкото в него не се съдържа нито един факт.

Редактирано от Kpъr на 04.03.03 13:57.

Повик към съжаление. При този подход обикновено виждаме автора в процес на самосъжаление и оплакване от „учрежденията" на орто­доксалната наука. В увода на Умланд към „Тайните на древните" че­тем (стр.9):
„...принудени сме да нападнем някои от неприкосновените „све­щени крави" на днешните археолози, антрополози* и историци. Ние съзнаваме, че ще бъдем критикувани, щом като правим това.- Но в името на истината, която търсим, често се налага свещените крави да бъдат принесени в жертва."
Авторите ще бъдат критикувани от учените за това, че търсят истина­та. Argumentum ad hominem. Този вид доказателство се състои в напад­ки, насочени срещу едно лице, а не срещу това, което то казва, и често приема формата на осмиване и сарказъм. В книгата си „Златото на боговете" фон Деникен повдига въпроса (стр. 10 и 12):
„Готов ли е наистина човек да приеме, че историята на неговия произход е съвсем различна от онова, което е насаждано в съзнанието му под формата на благочестива приказка? Наистина ли специалисти­те по праисторическа археология се стремят към голата истина без предубеденост и пристрастие?"
Тези въпроси са нападки срещу честността на хората и не засягат то­ва, което те казват — и доказват с документи — за произхода на човека. Малко по-нататък фон Деникен продължава същата тема (стр. 34):
„Бих искал да знам с какви хитрости ще си послужат учените, за да премахнат това приказно съкровище от метал, което има неоцени­ма археологическа и историческа стойност."
Това е още едно обвинение срещу честността на учените, обобщено (както изглежда) за всички учени и предвещаващо бъдещото им безчестие.

Позоваване на авторитет. Някои свои доводи можем да подкрепим, като се обърнем към авторитетно лице или експерт. Това се прави от много автори и е допустимо, но трябва да се внимава в преценката, дали показанията на нашето „вещо лице" са точно от неговата област на експертиза.
В едно интервю с капитана от пехотата Джон Александър, напра­вено от автора Бред Щайгер („Загадките на времето и пространство­то"), Щайгер разпитва капитана за подводен археологически (?) обект край Бимините8, смятан от някои за част от потъналия континент Ат­лантида. В това интервю капитанът е избран за „експерт" въз основа на следното (стр. 55):
1.Александър има квалификация на военен.
2.Той е представител на Института за психологическа обработка
„Силва" в Хавайските острови.
3.Той е обиколил света два пъти.
4.Той е изучавал будизма.
5.Той е опитен водолаз.
6.Той е експерт по взривяване на подводни обекти.
Това е един съвършен комплекс от качества, при положение че целта ни е да интервюираме капитана относно тактиката на пехотата или подводното взривяване. Може да сме почти сигурни, че по тези теми отговорите му биха били достоверни. Капитанът обаче не е бил разпитван по тези предмети, а по-скоро му е било поискано мнението за предполагаемия археологически обект, наблюдаван от.него по вре­ме- на едно или няколко слизания- под водата. Зададени са му били (частично) въпроси във връзка със следното:
7.Видяното от него в околностите на Бимините не е ли малка
част от нещо, което някога е било много по-голям град?
8.Какъв е съставът на камъните?
9.Дали постройките край Бимините са останки от предкатаклиз-
мена цивилизация? (Капитанът отвърнал с да.)
10.Освен постройките намерил ли е някакви артефакти?
11.До каква степен на развитие са стигнали? До нашата? (Отгово­
рът на капитана бил утвърдителен.)
Впечатленията на капитана, някои от които той изложил подроб­но, показват, че той не е нито археолог, нито геолог и неговите пока­зания по тези-въпроси за съжаление са съвсем безполезни.

Сложни въпроси. В много книги се задават голям брой сложни въпро­си. Наистина, ако се махнат въпросите от някои книги, в тях няма да остане почти нищо. Тези въпроси се формулират по начин, който предполага, че предишните въпроси вече са зададени и са получили задоволителен отговор. За източник с много примери може да служи „Колония: Земя" от Ричард Е. Муни. Ето един от тях (стр. 17):
„...ако човечеството 30 000 — 35 000 години се е състояло от диви номадски племена, които са ловували, защо внезапно се е появила цивилизация?"
Тук въпросът се състои от две части (първата започва с „ако", втората със „защо") и е поставен така, като че ли отговорът и на двете му части, дадени като твърдения, е „да". Въпроси от този тип не се упот­ребяват за друга цел, освен да забъркат читателя. На същата страница Муни пита още: „Как и защо е била построена Голямата пирамида?" В този въпрос има повече смисъл, затова археологията вече е дала някои отговори и продължава проучванията. Но ако такъв въпрос, без да му е отговорено, е вмъкнат в състава на въпроси, които нямат отношение към темата, той поема върху себе си „позорното петно" или инсинуацията, идваща от неуместните въпроси.

Прибързано обобщение. Всички ние понякога обобщаваме, особено в обикновен разговор. При все това има обобщения, които не би тряб­вало да остават с присъщата си вулгарност в книга, за която се знае, че е прегледана от няколко добре осведомени рецензенти. Джон А. Кил например при обсъждането на идеите на Великовски отбелязва („Посещаваната планета", стр. 79), че тези идеи не са били приети от научната колегия. След това той казва за учените:
„Те бяха възмутени от факта, че един психиатър си е позволил да обсъжда астрономически и археологически въпроси. Той бе навлязъл в техните владения. Но най-възмутени бяха те от факта, че неговата книга е написана много добре (повечето учени пишат отвратително)."
Авторът Кил прави обобщение върху причините за негодувание сред научната колегия, което според него се дължи на: 1) факта, че Великовски е психиатър, и 2) вярването, че книгата на Великовски е „написана много добре". Ние не знаем на колко учени изобщо им е било известно, че Великовски е психиатър. Знае ли авторът Кил? Оста­вяме на самия читател да отсъди дали книгата е написана много до­бре. Но и една добре написана книга може да е пълна с грешки. Много учени са на мнение, че Великовски е прекрасен писател, но не са във възторг от начина, по който той отстранява именно онези факти, кои­то говорят в ущърб на неговите предубеждения (вж. гл. XIII). Послед­ното обобщение на Кил, че „повечето учени пишат отвратително", е неоснователно.

Фалшиво основание. На всички ни е известно колко разпространена грешка е объркването на причина и следствие. Имате главоболие и гълтате аспирин — болката изчезва. В аспирина ли е причината? Не е задължително. Може би главоболието все едно е щяло да изчезне. Без достатъчно експериментиране това е много трудно да се каже със сигурност. Малко по-лесно е да налучкате местата в литературата за великите загадки, където се дава фалшиво основание. Ето един при­мер от „Тайната на Атлантида" на Чарлс Бърлиц; по повод на скъсва­нето на трансатлантическия кабел през 1898 г. на около 500 мили се­верно от Азорските острови („територията" на Атлантида) Бърлиц пише:
„По време на търсенето на кабела бе направено откритието, че дъното ла океана в този район представлява неравен терен с остри върхове и дълбоки долини, който напомня повече на суша, отколкото за морско дъно."
Очевидно Бърлиц иска да каже, че наблюдаваната разнообразна подводна топография по всяка вероятност се е оформила върху земната повърхност, която е оила над морското равнище, а сега е потънала под водата. В отговор ще отбележим, че в последно време, особено след Втората световна война, са направени подробни топографски карти на морското дъно. Според старите представи то е равнина без особености на релефа, но днес се знае, че дъното на моретата и океа­ните по целия свят има разнообразна топография, дължаща се на действието на добре изучени фактори като ерозивните турбидитови течeния, подводния вулканизъм и напъването. Споменатите от Бърлиц особености на релефа са съвсем различни от повърхностните форми на сушата, които се развиват под действието на други процеси, по-специално речната ерозия и химическото изветряване.
На същото място в книгата на Бърлиц (стр. 89) откриваме още един случай на фалшиво основание, когато авторът твърди: „От дълбочина 1700 федъма с железни куки бяха извадени скални об- , разци, за които изследването доказа, че са тахилит — стъкловидна базалтова лава, която е изстинала над водата при атмосферно наляга­не "
През погледа на лаика (с усет за логика) това би се възприело
като убедително доказателство, че морското дъно на дълбочина 1700 федъма (3100 м) някога е било над водата, един явен „плюс" в полза на Атлантида. Това обаче отново е фалшиво основание. Причината, която предопределя образуването на въпросния скален вид, е скорост­та на охлаждане, а не дали охлаждането е станало над водата. Тези скали могат да се образуват над или под водата при налягане, различно от атмосферното (вж. гл. Х).
Накрая стигаме до неизказания, но съдържащ се в тази глава въ­прос. Вредна ли е псевдонауката? Съществуват две противоположни мнения относно дълговременните ефекти на псевдонауката върху об­ществото. От една страна, някои автори ни убеждават, че псевдонау­ката е форма на безразсъдство, която може да се окаже опасна и да струва много на обществото. Това е становището, възприето от Асо­циацията на американските хуманисти и нейната дъщерна организа­ция — Комисията за научно изследване на сведенията за свръхестест­вени явления. И двете организации заеха твърда гражданска позиция против астрологията и издават списание, с което дават гласност на своя кръстоносен поход срещу псевдонауката.
Физикът Джеймс Трефил смята това за прекалено силно противо­действие. Той пише („Справочник по псевдонаука за потребителя"): „Псевдонаука е имало поне толкова дълго (а може би и по-дъл­го), колкото и конвенционална наука. Навярно тя задоволява някаква дълбока, вътрешна потребност на човека - вяра, че в живота е оста­нало все още нещо тайнствено, нещо неразкрито. Тайнственото може би преуспява, защото на хората им е приятно да видят поражението на мастит представител на науката („щом си такъв Всезнайко, можеш ли да обясниш и това?"). Или може би Ф. Т. Барнъм е бил прав,
когато е казал, че всяка минута се ражда по един лапнимуха. Нито една от тези интерпретации не създава заплаха за традиционната на­ука... В най-лошия случай псевдонауката може малко да смути прото­кола на официалната вечеря, а в най-добрия — да осигури весело пре­карване."
Нашата собствена оценка за сензационната псевдонаука е по-ши­рока. Ние сме твърдо убедени, че псевдонауката наистина е нещо като стара сцена, на която се появяват нови и нови актьори. Но макар тя да е може би неразделна част от самия живот, ние не смятаме, че можем с лека ръка да отминем цялото множество псевдонаучни идеи, смятайки ги само за „малко смущаващи". Да вземем частния случай на археологията. Преди всичко тя е наука, която ни казва нещо за самите нас независимо от времето и мястото. Археологията обогатя­ва живота ни. Тя служи преди всичко като основен източник на инфор­мация за нашето минало, изпълнено със страдания, за някогашния климат, природни бедствия и др.
За да изпълни своето предназначение, археологията разчита по­чти изцяло на поддръжката на обществеността. Когато обаче одисеи­те на Ерих фон Деникен се отъждествяват с археологията, това дезо-риентира и подвежда общественото мнение. А когато филми и статии в печата използуват подбрани факти, за да ни убедят, че археолозите са пресъздавали нашето минало не съвсем вярно, обществеността от­ново е заблудена. Останките от праисторията на човека бързо изчез­ват под натиска на техническия прогрес на XX в.10.

Псевдонауката може да се окаже нещо повече от „малко смущение", когато фантазия­та стане конкурент на емпиричните научни изследвания",

С това завършват уводните ни бележки. Не сме си поставили за цел да бъдем прекалено критични към когото и да е от цитираните автори, а по-скоро нашето намерение е да посочим на читателя приме­ри за видяните от нас грешки и се надяваме, че читателят ще добие ясна представа за тях. Обстойният анализ на редица специфични въ­проси, предмет вече на следващите глави на тази книга, ще ни покаже доколко те издържат на една проверка с помощта на законите и общи­те представи на здравия разум и логиката.

Много ме изкефи!

Както е казано, който има очи, да чете, който има глава, да мисли.
Иначе затъва в собствените си страхове и видения.



P.S. Това се отнася особено за предсказвания край на света през 2012, 2026 г, изследванията на маите върху ДНК (!), появяването на Нибиру и какви ли не измишльотини - няма да цитирам привърженици...

А какво става, когато основните части на пъзела още не са открити, пък науката си съставя вече научна теория.
В смисъл-науката се гради въз основа на факти и това е чудесно. Ако се изгради на 10% от съществуващите факти-теорията ще е една, на 50-друга и т.н.
Науката е силно и едностранно зависима от количеството и относителното тегло на откритите факти. И понеже никога не могат да се открият 100% от фактите, то науката е винаги уклончива и нестабилна.
Така излиза. Ако разсъждаваме логично.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да, така е. Теорията се доуточнява непрекъснато. Самият този процес сочи, че без факти се получават най-лъжливите и нескопосани обяснения и теории. От където следва, че всеки друг подход БЕЗ факти или с ПО-МАЛКО факти е по-слаб от науката. Правилно си заключила логически :))

А как ще предложиш да я градим без факти? Както Аристотел, с чисто умуване? Защо ли живеем толкова хиляди години след Аристотел и какво се научили за тях...

Как науката обяснява факта, че на субатомно ниво резултатът зависи от наблюдателя?

Приведем несложный пример с субатомной частицей.
Наблюдая такую частицу, можно захотеть измерить, среди других
свойств, положение частицы и ее импульс (величину,
определяющуюся произведением массы частицы на ее скорость). В
следующей главе мы увидим, что один из важных законов квантовой
теории, принцип неопределенности Гейзенберга, свидетельствует,
что эти две величины не могут быть одновременно измерены с
одинаковой точностью. Мы можем или получить точные сведения о
местонахождении частицы и при этом не знать ничего о ее
импульсе (а следовательно, и скорости), или наоборот: либо же
обе величины будут охарактеризованы грубо и неопределенно.
Важным моментом является то, что это ограничение не имеет
никакого отношения к несовершенству наших измерительных
приборов. Это принципиальное ограничение, обусловленное самой
природой атомной действительности. Если мы собираемся точно
определить местонахождение частицы, она просто НЕ ИМЕЕТ
определенного импульса, а если мы хотим измерить импульс, она
не имеет точного местонахождения.

Следовательно, в атомной физике ученый не может играть
роль стороннего наблюдателя, он обречен быть частью
наблюдаемого им мира до такой степени, что он сам воздействует
на свойства наблюдаемых объектов. Джон Уилер считает, что
активное участие наблюдателя -- самая важная особенность
квантовой теории, и предлагает поэтому заменить слово
"наблюдатель" словом "участник". По словам самого Уилера,

"Самое важное в квантовом принципе -- это
то, что он разрушает представление о мире.
"бытующем вовне", когда наблюдатель отделен
от своего объекта плоским стеклянным экраном
толщиной в двадцать сантиметров. Даже для
того, чтобы наблюдать такой крошечный объ-
ект, как электрон, приходится разбить стекло.
Наблюдатель должен забраться под стекло
сам, разместить там свои измерительные при-
боры. Он должен сам решить, что измерять --
импульс или местонахождение. Если ввести ту-
да оборудование, способное измерить одну из
этих величин, это исключит возможность раз-
мещения аппаратуры, способной измерить дру-
гую. Более того, в процессе измерения изменя-
ется состояние самого электрона. После этого
Вселенная никогда не станет такой, какой она
была раньше. Для того, чтобы описать то, что
происходит, нужно зачеркнуть слово "наблюда-
тель" и написать "участник". В каком-то не-
предвиденном смысле, наша Вселенная -- это
участвующая Вселенная"

"Любая элементарная частица -- это не не-
зависимая неразложимая на части единица. В
сущности, это набор отношений, связывающих
частицу с внешним миром"

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите