Човеци сме и е човешко да ни боли. Болката е неизбежна в жизнения ни път. Човек се ръководи от два принципа-на моркова и тоягата.
Морковът е щастието и удоволствието, тоягата е болката.
Естествено е да се опитваме да се стремим към моркова и да избягваме тоягата.
Само че...опитите ни да избягваме болката не я отстраняват, а точно обратното-карат я да прилепне в душата ни и да остане там-скрита. Времето не лекува болката. С времето ние само се научаваме да я затваряме в капсули и да я прибираме някъде на скришно място в нас и никога да не припарваме близо до мястото на капсулата.
Това обаче ни прави все по-малко подвижни.
На несъзнателно ниво ние започваме да се пазим от все повече участъци-любов, доверие, предадено доверие, неуспех в службата, приятелство...
Навсякъде, където сме получили болка от сблъсъка с реалността, сме капсулирали по малко или повече болка и сме си сложили обица на ухото да не припарваме в околовръст.
С възрастта физическото ни тяло става по-малко гъвкаво. Но загубата на физическа гъвкавост е несравнима със загубата на емоционална гъвкавост.
Няма справяне с болката, освен директната конфронтация с нея. Да се изправим и да я погледнем в очите. Да я изживеем, но този път докрай, тотално, изцяло. Това я освобождава, това нас ни освобождава от нея. Завинаги. И ние отново можем да течем и ние отново сме подвижни.
Всяко неконфронтиране на болката създава замръзнали късчета енергия в нас.

Keep walking!

Как?

Какво как?

Keep walking!

Няма справяне с болката, освен директната конфронтация с нея. Да се изправим и да я погледнем в очите. Да я изживеем, но този път докрай, тотално, изцяло. Това я освобождава, това нас ни освобождава от нея.


Как?

Като я прочувстваш, бе. Като не я стопираш нейде в периферията си и после и обърнеш гръб с идеята, че времето я е излекувало.
Времето е непричем в случая.
Единственият начин да я накараш да си отиде е да я приемеш.

Keep walking!

нали се сещаш колко е трудно? колко лесно звучи, а колко трудно е всъщност?

Прочети Клиринга на Менсинг. Извадих малко превод за прага на неможенето.
Менсинг твърди, че това убеждение, че е трудно и не можем, е най-страшният праг по пътя към саморазвитието.
Всъщност чисто прилепнало убеждение без реално покритие.
От личен опит мога да кажа, че е вярно. Даже писах в окултизъм, че приличаме на стадо говеда зад ограда, през която тече много слаб ток. И всеки път, като докоснем оградата, се връщаме назад. А иронията е, че първата болка е най-силната и, ако продължим нататък, тя намалява и съвсем изчезва.
Плашим се от тока, който ни удря, и се отказваме. А това е най-силният ток на оградата.
Осмели се да я преминеш веднъж и ще се убедиш сама.

Keep walking!

Човекът е прав за дъното. Източните на това му казват Принципа на махалото. Когато махалото се е залюляло и вече клони в едната посока, безмислено е да се опитваме да го обръщаме в другата, а по-скоро дори трябва да го донатегнем в посоката, в която върви. Когато стигне края, само ще започне да се връща и тогава трябва да го установим по средата.
Ошо казва, че когато крушата узрее, сама пада от дървото. Ако я откъснем зелена-файда няма.
Лично аз така отказах алкохола преди 4 години, а пиех доста по-дълго време от твоя приятел. Ако го бях отказала по силата на ума и положителното мислене, сигурно трябваше да се запиша в някое дружество на анонимните алкохолици.
Глупост е да се твърди, че който е пиел, цял живот ще е латентен алкохолик. Това става само, ако прекъснеш процеса, преди да е дошъл до собственото си узряване и край.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Страданието се лекува само по един начин качествено.Като се осъзнае, че страда егото и че ти не си егото.Другото е лечение на симптомите но причината си остава.

Точно страданието в кошарата дава сила да се избуши кочината.