Духовната мизерия в България / Общества / Българи извън България / Българи в чужбина

Нашествие
25.03.2009 г. Христо Топузанов

То не дойде отвън. То е нещо, което сами отгледахме и за което всички носим вина. Опиянени от прехода забравихме, че онова, което ограничава личната свобода е свободата на другите. Заложихме на гражданския морал, а него хич го нямаше след онези четирийсет и пет години. Трудно се говори за душевност, когато съперничеството между два провинциални отбора се превръща в смисъл на човешкия живот, когато конкуренцията се отстранява с тротилови шашки, а семействата отглеждат деца, готови с кръв да наложат собственото си его.

Никога нравите в нашата забравена от Бога страна не са падали по- ниско. Длъжни бяхме да проумеем, че процесът е зреел още по времето на така наречения социализъм и единствено страхът го е сковавал в границите на допустимото.

На кого му е пукало, че някой граби държавата? Нали не е наша! Не е наша, а "тяхна" - струва ми се, това дистанциране ни е носило само беда.

Спомням си близкото време, когато се подхилвахме на родния "мутробарок". Що за архитектурна нелепост - съвременна постройка с жалки подобия на средновековни кулички и мраморни стъпала! Много скоро присмехът секна. Осъзнахме, че парвенющината налага не само финансовата си мощ, но и своите критерии. И в добавка - обвинява образованието за невежеството на собствените си деца, отглеждайки ги по свой образ и подобие.

Ще споделя скромния си личен опит.

Насочвам се, куцукайки, към асансьора. Няма асансьор. Някой ремонтира апартамент на връхния етаж и е блокирал возилото за свое удобство. Трябва с патериците да преодолея тринадесет етажа и да се върна обратно.

На другия ден асансьорът работи. Влизам. Стените на кабината са изпъстрени с просташки сентенции и ругатни. Посягам към съответния бутон. Обозначенията на етажите са заличени - със садистична злост. Някой е пожелал да изрази себе си чрез омразата към другите.

Тътря се с патерица по тротоара. Срещу мен, с решителна крачка, се насочва дебеловрат примат. Чака да му сторя път, а си говори по мобифона. В последния миг допуска компромис - вместо да ме събори, яко ме забърсва с рамо.

Пресичам платното на булеварда по очертаната пешеходна пътека. От двете страни връхлитат луксозни возила, готови да ме прегазят. Проявявам инат и соча ясните раета на "зебрата". Отвръщат ми с псувни.

Кипя от ярост - не от дребнавите махленски инциденти, а затова , че скъпият "народец" е загубил всякаква представа за добро възпитание и съпричастност. Боже мой! Та това ли са хората, сред които отрастнах и придобих човешки облик?

Срамувам се от въпроси със старчески привкус и все пак търся корените на явлението. Древните са го наричали "охлокрация", т.е. власт на безогледната тълпа. След рухването на тираните тази аморфна маса е завладяла общественото пространство и се е превръщала във внушителна величина.

Новата власт е флиртувала с вота й. А тълпата е настоявала за собствени критерии - не само равенство пред закона, а и равенство в разпределението - независимо от лично участие и заслуги. Тя има и друго изискване - да се докаже очевидната вина на престъпниците, свързани обикновено с охлокрацията. Но вината я доказват свидетели. А свидетелите тръпнат от страх и се крият в миша дупка. Уважавам страха им. Кой предприема мерки за личната им сигурност? Престъпникът е по-властен от закона. Така страхът измества правосъдието и става обществен фактор.

Кухи фрази огласят пространството, а свободата се превръща в разпасан произвол.

Но хората жадуват за сигурност и защита. Това поражда необходимостта от нов деспот, който да върне безопасността на тяхното ежедневие - макар и с деспотични средства. Порочният кръг се затваря и охлокрацията ражда нови тирани - не по малко зловещи от предишните. Единствената разлика е, че са бивши бедняци, превърнали се в имотни месии. Така свободата придобива обратен знак и създава нови тирани. Това е механиката, която доведе националсоциализма на власт. Съмнявам се, че забравените уроци на историята се повтарят само като фарс - те могат да бъдат и трагични.

Земеделието е древна и достойна професия. В стремежа си към идилична независимост са я практикували и философи - стоици, уважавани държавни мъже.

Когато галите са овладели Рим и вождът им Брен произнесъл историческата фраза "Тежко на победените", забравеният от сената консул Цинцинат изоставил ралото и нивата си, за да оглави разбитите легиони.

След десетилетия на кооперативно стопанисване нашето земеделие е в криза. Хищни прекупвачи обсебват труда на производителя. Древната професия става непривлекателна - поне за оня, който се труди, а не присвоява чуждия труд.

Връзката със земята вече не храни, а се превръща в спомен. Така се ражда явлението, наречено миграция. Всичко безпаметно и презиращо родови традиции се втурва към града - този нов Вавилон, за да го овладее и да му отмъсти. Законът основателно не спира пришълците. Правото е на тяхна страна. А съставът на града расте - и то не в качествен смисъл. Тази социална лавина, както и поощряваният от медиите стремеж към лукса, стават питателна среда за беззаконието.

Така е в низините.

А нагоре?

Нагоре нито съд, нито правозащитни органи не поглеждат с охота.

Основателен е въпросът: какво може да стори анонимният гражданин в този предизвикан, повтарям - предизвикан, хаос?

Не обичам политическия патос. Той подценява единицата и я превръща в дебил. И все пак си припомням латинския израз "Viribus unitis", т.е. обединени човешки усилия. Когато се прибави към едно осъзнало отговорностите си множество, единицата става Величина.

Струва ми се, че днес това се нарича Гражданско общество.

Моля да ме извините за популярната лекция, но се боя, че мнозина не са я чували никога...